Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.03.2010 17:41 - Чудеса
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 593 Коментари: 0 Гласове:
1



Архимандрит, внук на имам
09.03.10 | О. Бомбанг Дви Биаторо


Как един мюсюлмански фанатик стана основател на православната Църква в Индонезия

Не взимай нищо от християни!

Всичките ми предци са от остров Ява, освен баба ми, която е китайка. Израснах в мюсюлманско семейство, дядо ми беше имам на нашето село. Той беше голям аскет. Помня, че постеше много, спеше върху пода, молеше се всяка нощ. Неговият пример оказа силно влияние върху мен.

В моето село всички бяха мюсюлмани. И въпреки това дядо смяташе, че трябва ме предупреди:

— Ако срещнеш някъде християнин, не взимай нищо от него — нито храна, нито вода.

— Защо, дядо?

— Ами нали знаеш, че тези хора са неверници. Те ще отидат в ада. Техните свещеници им дават омагьосана вода, която те пият и добавят към храната си. И ако пийнеш от тази вода или хапнеш от тази храна, ще бъдеш омагьосан. Тогава те лесно ще те примамят при себе си и ти ще приемеш тяхната религия. А след това ще отидеш в ада заедно с тях.

Трябва да кажа, че това не е учението на исляма. Начинът, по който дядо се опитваше да ме настрои срещу християнството, си беше негово лично суеверие.

Когато учех в началното училище, аз имах един приятел. Той беше единственият християнин в училище и всички му се подиграваха. Всяка сутрин неговите съученици му сваляха насила панталоните и крещяха: "Вижте, вижте! Необрязан, неверник!" Това беше ужасно. Той, разбира се, си тръгваше разплакан.

Веднъж, когато се връщах от училище, аз минавах край дома на това момче и видях изображение на Иисус Христос на кръста. Прибрах се у дома и попитах дядо:

— Дядо, познаваш ли онова бедно семейство, което живее в онзи квартал?

— Да, знам ги. Те са неверници.

— Знаеш ли, сега видях при тях една много странна картина. Някакъв човек, почти гол, висеше на дървен кръст.

— О, знаеш ли какво е това? Това е изображение на тяхната смърт! Земята не може да ги приеме, когато умират. Затова в началото трябва да бъдат удушени. След това ги обесват на такова дърво и чак след това ги заравят в земята.

Отново ще кажа — това не е учението на исляма, това беше просто опит на моя дядо да ме настрои срещу християнството. Дядо беше много добър човек, благ, сърдечен. Но когато ставаше дума за религия, всичко се променяше.

Искам да видя Бога

За мюсюлманите Бог не е Отец, а господар, хората не са деца Божии, а само слуги. Да наричаш Бога "Отец" е грях, защото Бог няма деца. Дори пророците не са деца Божии. В исляма е забранено изобразяването на Бога и пророците.

Често си мислех: как ли изглежда Бог? Много ми се искаше да си Го представя. Питах често дядо:

— Как изглежда Бог?

Той ме гледаше учудено:

— Защо питаш?

— Ами нали Му се молим, но не Го виждаме. Не разбирам езика, на който се моля, не виждам Този, към Когото се обръщам, нищо не усещам. Излиза, че просто си мърморя нещо.

— Ислямът е истинската религия, знаеш това! Всичко останало ще разбереш, когато пораснеш.

И все пак дори когато пораснах — вече бях в гимназията — аз така и не научих отговора. Влизах в китайски храмове. Влизах и в будистки храмове. Къде ли не се въртях! Искаше ми се да разбера какво има вътре, на какво или на кого се покланят хората там. Не ми харесваше там, аз бягах от тези храмове и отново се убеждавах, че няма нищо по-добро от исляма. Тогава ми се струваше, че познавам и християнството. Аз обаче не се и опитвах да вляза в църква, защото бях убеден, че християните са неверници.

Веднъж посетих дома на моя учител г-н Катамси и видях украшение, което никога преди не бях виждал — дръвче, украсено с множество играчки.

— Какво е това? — попитах аз.

— Коледно дръвче — отговори учителят.

Той беше станал християнин, но аз все още не знаех това.

И така от дума на дума се разговорихме. Той ме попита:

— Ти какво, продължаваш ли да се молиш толкова често, както и преди?

— Да, разбира се, пет пъти на ден.

— Гордея се с теб! Младежите обикновено гледат да се забавляват, а ти се молиш.

— Да, аз обичам молитвата — отговорих аз.

Учителят ми каза:

— Много е добре това, че се молиш. Но съзнаваш ли на кого се молиш?

— Разбира се! На Аллах, кой друг?!

— А ти познаваш ли Го?

Бях потресен.

— Ей, че точно го казахте!.. А вие познавате ли Го? Разкажете ми и на мен, моля ви! Отдавна се опитвам да намеря отговор на този въпрос.

И той започна да ми разказва за Троицата, Дева Мария, Христос. Тогава най-после се досетих, че той е християнин.

Ужасно се изплаших. Ами че аз бях обядвал при тях! Спомняте ли си какво означава това? Същата онази вода!

Прибрах се у дома и казах на дядо:

— Говорих с неверник! Моят учител е станал християнин.

Дядо ме погледна право в очите и рече:

— Яде ли нещо в дома му?

Аз измънках:

— Да… ядох…

— Моли се на Аллах омагьосаната вода да не ти подейства!

Цялата нощ прекарах в плач и молитва: «Господи, не искам да умра като християнин, искам да си умра като мюсюлманин. Моля Те, помогни ми, не искам да ми подейства онази магическа вода».

Следвай Ме

Една вечер се молех както винаги. В стаята беше доста тъмно, но изведнъж я озари светлина. Това не беше обикновена светлина; тя беше ослепително силна. Цялата стая се изпълни с нея и аз се намирах в средата на това светлинно кълбо. След това видях друга светлина, която започна да расте и да придобива формата на човек с дълга коса. Това беше човек от светлина…

Бях потресен. Мюсюлманите вярват в джинове (демони), и аз помислих, че това е демон. Не можех да кажа нито дума, дори не можех да си отворя устата от страх. Можех да говоря само на ум. Попитах мислено: "Кой си ти?" И Той ми отговори на моя роден език… Не чувах думите, но ги усещах: "Ако искаш да се спасиш — следвай Ме". След това светлината започна да гасне и стаята отново потъна в здрач.

Това се повтори и през следващата нощ. И след това още веднъж. В края на втория ден аз видях отново същото, но този път на въпроса "кой си ти?" Той отговори: "Аз съм Онзи, когото търсиш. Аз съм Иисус Христос". И всичко изчезна.

Бях смутен, не знаех какво да мисля: та нали се бях молил като мюсюлманин, но вместо пророка Мохамед видях Иисус Христос — какво е това?

И когато Той се появи за трети път, аз Го попитах: "Ами Мохамед?". Той не ми отговори, само каза: "Ако искаш да се спасиш, следвай Ме".

Повече не съм имал такива видения. Никога след това не съм изпитвал нищо подобно.

Започнах да постя и да питам Бога: "Който и да си Ти, кажи ми, моля Те: къде е истината — в Иисус Христос или в Мохамед?" Молех се и постех няколко дни, но не чух никакъв глас, не видях никакво видение. Тогава взех Корана и изведнъж отворих 3 сура, 45 стих, където се казва: "Спомни си, Мохамеде, как ангелите казаха: "О, Мариам! Истина, Аллах ти изпраща радостна вест: ти ще родиш син. Името му е Месия Исус, син на Мариам. Той ще бъде почитан в този и бъдещия свят и приближен на Аллах".

Отидох при г-н Катамси и го попитах къде мога да намеря църква. Той се оказа един от лидерите на местните протестанти, и аз започнах да посещавам църквата му…

Скоро дядо научи, че ходя при християните, и ужасно ми се разсърди. А един от моите приятели, чувайки за това, дори се опита да ме убие. Тогава дядо заяви пред всички, че аз съм под негова закрила — никой да не смее да ме докосва. По милост Божия дядо също позна истината и умря като християнин. Знаете ли на колко години беше тогава той? На сто и четири! Той, разбира се, прие протестантско кръщение — тогава не можех и да предположа дори, че има и други конфесии. Баба също прие кръщение. А когато вече самият аз станах свещеник, аз кръстих и мама, татко, моите братя, братовчеди и братовчедки.

Голямото кубе

След като станах християнин, аз заминах за Южна Корея да изучавам протестантска теология в Сеул. Но по това време аз вече се бях разочаровал до известна степен от протестанството. Моето мюсюлманско минало бе подчинено на строга дисциплина: молитва пет пъти на ден, пости. А в протестантската църква, особено в харизматичната, към която принадлежах по това време, цареше пълна свобода: прави каквото искаш, моли се колкото искаш и както искаш — с Библия, под звуците на китара или с викове: "Алилуя". Започнах да се питам как е било организирано богослужението в древната Църква и заминах за Корея с надеждата, че ще намеря отговор. Молех се: "Господи, ако онази Църква, ранната, все още съществува, помогни ми да я намеря. Искам да знам що за Църква е било това".

В края на краищата Господ ми даде отговор. Веднъж влязох в една книжарница и видях на един рафт книга, на която пишеше: "Православната Църква". Никога не бях чувал за такава църква и реших, че това ще да е поредната американска секта. Но тъй като аз винаги съм обичал много да чета и четях всичко подред, купих си и тази книга. Прочетох я и си помислих: "Гледай ти! Ами че това е тъкмо онази Църква, която търсех! Къде е тя?!"

Дори и на ум не ми идваше, че православният храм се намира точно срещу моето общежитие, че това е тъкмо онази сграда с големия купол, която моите приятели наричаха "Голямото кубе". Това беше мисията на Руската православна църква в Корея. Там аз и приех Православието. На 8 септември 1983 г. аз станах първият и единствен за момента православен индонезиец.

След Корея заминах да уча в Гърция, а оттам — в Бостън, за да продължа следването си в семинарията "Св. Кръст". През 1988 г. бях ръкоположен за свещеник и се завърнах в Индонезия. А там нямаше абсолютно нищо: нито храм, нито енория, нито книги. Всичко трябваше да се започне от нулата. Аз си бях и пастир, и паство. Но по милост Божия при мен постепенно започнаха да идват хора. Сега в Индонезия има две юрисдикции — на Руската задгранична църква и на Константинопол. Аз, разбира се, смятам вярващите от двете епархии за мои духовни чеда, защото те не знаеха нищо за Православието до моето пристигане и всички се обърнаха чрез моята проповед. В епархията на Константинополската патриаршия има осем свещеници, в тази на РПЦЗ, към която се отнасям и аз — единайсет. Православният свещеник в Индонезия няма възможност да си намери работа, но ние сме готови да понасяме трудностите в името на Църквата, и мисията продължава. Моля се Господ да обърне цяла Индонезия в Православието. Да, това е трудно. Но не по-трудно, отколкото по времето на Римската империя. Ако апостолите са могли да обърнат древния свят със силата на Божия Дух, значи и в Индонезия това е възможно.

Ти обиди нашия бог!

Често ме питат къде е моята енория. Аз нямам енория, цяла Индонезия е моята енория. Често се налага да летя от едно село в друго, от един остров на друг. Понякога ми се случват невероятни истории. Ето една от тях.
Веднъж отидох да проповядвам на остров Тимор (Източен Тимор е независима държава, Западен Тимор е част от Индонезия). Заедно с мен беше и моят духовен син Арди, който впоследствие стана отец Григорий. И тъй, след дълго пътуване ние се оказахме в джунглите, в далечно село, което се наричаше Хауменибук. Това име, разбира се, няма никакво отношение към английския език! Аз и представа си нямам какво може да означава то.

Прие ни вождът на селото. Той беше много любезен, седяхме с него в колибата му и беседвахме за Бога. След това ние с Арди отидохме в джунглата да потърсим вода. Скоро намерихме извор, пихме, освежихме се. А наоколо имаше някакви чудновати каменни отломки. Бях много уморен и поседнах на една от тях, за да си почина. След това се върнахме в селото, в колибата, и аз продължих да разказвам на вожда за Православието, за вярата, за единния Бог, за това, че не следва да се покланяме на идоли и тъй нататък. Той беше много впечатлен от разказа.

На следващата сутрин аз отново отидох при вожда на племето.

— Мога ли да ви попитам къде сте ходили вчера? — каза изведнъж той.

— Бяхме при извора.

— И какво правихте там?

— Ами нищо особено. Пихме вода!

— А, правили сте още нещо. Какво? Просто си спомнете.

— Аз седях на камък. Един голям камък.

— Е, това е то! Този камък е изображение на нашия бог, на духа, който пази селото ни. И хората са видяли, че седите върху него. Оскърбили сте духа и хората са разгневени. Нещо лошо се готви. Моля ви, не излизайте от колибата ми, стойте си тук.

Чух шум, който идваше от хълма, викове и попитах вожда:

— Какво викат?

— Да го убием! Да го изгорим!

Арди изпадна в паника:

— Отче, отче, не искам да те убият!

— Арди, моли се! С нас е Бог. Нали сме дошли в името на Господа.

Разбира се, вътрешно бях много развълнуван — та това са диваци. Вождът на племето каза:

— Ще опитам да ги успокоя.

Той беше много добър, отзивчив човек.

И ето че колибата бе обкръжена от стотина мъже, въоръжени с копия. Всички бяха с черна кожа и в тъмнината се белееха само зъбите им, когато крещяха. А те крещяха без прекъсване. Разбира се, напрежението беше непоносимо. Молехме се през цялото време.

— Арди, ако нещо се случи с мен, върни се у дома и разкажи какво е станало. Ако Господ иска да загина тук, нека бъде тъй.

— Не, отче, няма да те оставя!

Аз бях готов: "Господи, ако Твоята воля е да умра тук, помогни ми, дай ми смелост да умра за Теб".

След известно време вождът се върна и каза:

— Отче, всичко е наред. Те се съгласиха да не ви убиват. Но…

— Какво?

— Ще трябва да минете през ритуално помирение.

Казах на Арди:

— Ако трябва да се поклоня на онзи камък, по-добре да умра. Никога няма да се поклоня на идол.

Но се оказа, че не е толкова страшно. Церемонията бе следната: десет старейшини и аз застанахме в кръг и се предавахме орехови листа от уста на уста. Мислех си: "Господи, дано само да не ми се догади от този ритуал!" И ето аз затаих дъх, налапах листата и бързо ги изплюх. След това ми наредиха да изпия малко местно вино.

Вождът на племето каза:

— Отче, остана само да платите глобата.

— Колко? — помислих, че ще ме оскубят до дъно.

— Десет долара.

Платих десет долара и като че ли бях свободен. Но на следващия ден ми наредиха да отида при краля. Бях много учуден от това, че в това село има крал, но отидох послушно в колибата, която ми посочиха – най-голямата колиба в селото. Там беше кралят. Това бе човек на около трийсет години, наполовина гол, а на главата му имаше… каубойска шапка! Едва се сдържах да не се разсмея. Кралят каза:

— Отче, аз и още четирима жители на селото ще ви изпратим. Опасно ще ви бъде да пътувате без нас – някои хора тук никак не ви харесват.

Изпратиха ни до спирката на автобуса и ние си заминахме.

И знаете ли какво се случи по-късно? Скоро след заминаването ни човекът, който беше насъскал местните хора против мен, умрял. А според вярванията на това племе ако човекът, който е навредил на някого, умре, значи онзи, на когото е навредил, е светец. И ето че всички там решили, че съм светец! Вследствие на това хората от онзи остров приеха православната вяра.

Записано в Сан-Франциско, април 2008 г.

| сп. Нескучный сад/pravmir.ru

Превод: Андрей Романов




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11610566
Постинги: 14720
Коментари: 2346
Гласове: 9293
Архив
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031