Свещеник Владко Тасков: Постим от любов към Бога
02.03.10 | Емил КОСТАДИНОВ
Свещеник Владко Тасков е на 50 години. Роден е и живее в Сандански. Женен с три деца – син и две дъщери. Завършва Техникума по селско стопанство “Акад. Климент Тимирязев” в родния си град, а след това - Духовната академия в София. Работи като енорийски свещеник в Сандански, където известно време е и архиерейски наместник. В момента е енорийски свещеник в село Кулата, община Петрич.
- Ваше Всеблагоговейнство, започнахме Великия пост. Бихте ли казали какво е мястото на този пост в Православния календар и какво трябва да знаем за него ние, които се смятаме за православни християни?
- Този пост наистина е велик и има централно място в православния живот. Постът е упражнение, както са казвали в древността – аскеза, за достигане на духовна висота и промяна на човешката природа по пътя й към съвършенство. Затова по време на поста човек не трябва да мисли: „Ах, какво ще ям и какво няма да ям”. То е определено – храните да не са от животински произход и да се обърне повече внимание на самата природа на човека, която е духовно-физическа. Тоест, да се усъвършенства духа така, че да се приближава все повече до Създателя си – до Бога, а телесната природа да бъде усмирена така, че да му бъде подчинена. Телесната природа да бъде облагородена така, че да бъде в помощ на духовния възход на човека. Постът, който започнахме, е велик, защото ни подготвя за Възкресение Христово – Празника на празниците. И като такъв заема централно място в годишния кръг на изграждането на човека по подобие на Създаделя – на Бога. Велик е този пост и защото, упражнявайки го, човек се отдава на изключителен богоразмисъл. Защото, ако по време на Рождественския пост търсим смисъла на Боговъплъщението, сега пред нас е смисъла на изкуплението, смисъла на страданията и кръстната смърт на Иисус Христос.
- Как трябва да практикуваме този пост?
- Как трябва да го живеем, по-скоро. Православието е живот. Как трябва да го живеем? Като усилваме постоянно нашето знание за Бога. Като наблегнем на действието на Бога в сърцето си. Ще ми позволите да използвам една аналогия. Постът започва с подготвителните недели. На Сирна Неделя богослужението представя как човекът Адам с жена си, след като са били изгонени от рая, гледат отвън райските благости с тъга и плачат. Те са изпаднали от рая, раят за тях е останал само спомен, чиито детайли вече забравят. Но идва време, когато се въплъщава Господ Иисус Христос и ни отваря отново вратите за рая. Дали да влезем отново в рая, обаче, зависи от самите нас, от нашето лично желание. И най-важното – зависи от това дали следваме Иисус Христос. А няма как да Го следваме, ако не Го познаваме и ако не Му се доверим напълно. И тук е аналогията. Ако ние с Вас след като сме се родили, сме били отделени от родителите ни и след 15 години се върнем, кое е първото нещо, което ще направим? Трябва да се запознаем с тях и да се променим според тяхната воля, защото те са нашите родители. Така и във Великия пост трябва да отворим Светото писание, Новия завет и да се "запознаем" с Иисус Христос. Ако не се запознаем с Него, няма как да познаем Неговите прояви в света – Свети Боже, Свети Крепкий, Свети Безсмертний. Няма как и самите ние да се променяме и да се уподобяваме на Него.
Идват мнозина и казват: „Отец, сполетя ме еди какво си, моля те, прочети молитва!” Да, аз ще прочета молитва, но това не решава проблема. Защото нашият Бог е просвета и за ума, и за сърцето; за целия човек. Затова трябва във времето на поста да се запознаваме с Иисус Христос. По време на поста има прекрасни богослужения. Невероятно звучи „С нами Бог, разумейте, язици” („С нас е Бог, разберете, народи”); и не само това. В покаянието си молим Бога за милост, но как да Го молиш, ако ти самият си жесток? Няма такова нещо. А като се уподобиш на Бога, и ти ставаш милостив, и Той ще чуе молитвата ти. Това е обратната връзка на целия този наш живот – „Милост искам, а не жертва”. Жертвите бяха в Стария завет. Всеки, който се разпорежда с децата и близките си и ги жертва, той не е християнин.
- Казвате, подготвителните недели. Като си представим така наречената неделя на прошката или Сирница, с огньовете - по изключение запалени листници, в повечето случаи мръсни кълба черен дим и смрад от употребявани автомобилни гуми – и прескачането им, гоненето на злото... Има ли място за компромис между това и онова, за което Вие говорите и което е виждане на Църквата?
- В никакъв случай. Това са неща, които, като е дошла в света, Църквата е оставила в миналото. От време на време се явяват хора със сатанински нагласи, които се опитват да вкарват отново тези неща в живота ни. Но това Бог го допуска заради немощите на нас, свещениците, епископите, дяконите и останалите християни. Ако действително сме просветени и познаваме нашия Бог, не бихме си и помислили да правим такива неща. Те не само, че са недопустими от християнска гледна точка, но не ни и ползват. Тези неща нямат нищо общо с прошката. Погледнато най-елементарно, като дойде време за прошка, всеки купува една голяма торта, която понякога и с две ръце не може да отнесе, за да подари на кума си. И понеже прошката се превръща в едно ядене и пиене, тази торта остава неизядена. Налага се да се дояжда в първата неделя. Ето ти един присмех на дявола, който владее над нашето общество. Всичките тези неща са напълно излишни.
- Но някои хора твърдят, че това са традиции, които трябва да съхраним за бъдещите поколения?
- В Църквата традиции няма и това трябва добре да се разбере от всеки християнин. В нашата Православна църква това са пълни глупости. В Църквата има живот. В Църквата има канон, който за нас не е закон, а правило и средство. Такива, каквито са за зидаря отвесът и нивелирът. В този смисъл канонът е средство за благоустрояване на духовния живот. А традицията е неразумно следване на някакви дохристиянски обичаи. Традиции има във физическия свят. Традире е латински глагол, който се превежда като "продължавам". А при нас има живот.
- А ако не сме използвали правилно тези подготвителни седмици, не сме се подготвили и не сме тръгнали правилно с Великия пост, как ще стигнем до Възкресението?
- С извращения. Едни, които не са се предали на благодатната роса на поста, въпреки, че предния ден са поискали прошка от Бога, дояждат мазните остатъци до Тодоров ден. Други, които постят пък, отиват в другата крайност - почват тримеро и до сряда нищо не ядат. Това са крайности, а в нашата Църква крайности няма. В Църквата нещата стават по елегантен и красив начин. Никой не иска от нас да понасяме такава болка и да постим от инат. В Църквата се пости от любов. От любов към Бога и за спасение на собствената ти душа. Но където няма достатъчно просветена от Христа подготовка, се получават крайности. А крайностите са, пак повтарям, чужди на православието. Някои казват, че един преподобен е в крайност, но това не е вярно, той просто е излязъл от този начин на живот, който живеем аз и ти, и е влязъл в Царството Божие, което започва тук, на земята. Той знае, че вече няма да се върне на земята. Така е и с мъчениците. Те също не са упорствали от някакъв инат и за някаква слава. Това е пълно неразбиране на православието и на мъчениците. Те просто са излезли от този бесовски начин на живот и са влезли в новото измерение, в измерението на Бога, на Христа Спасителя. Пак ще повторя, че православието е живот, а не такива неща. Имах един събрат в Банско – отец Никола, Бог да го прости. Той само като чуеше за "традиции" в Църквата, се разплакваше. Защото, когато в Църквата има "традиции", знаем какво става – ето ти Рупите, ето ти Илинденци. Телевизията показа на всички ни как там духовникът, заедно с Бакхус и Дионисий, участва в съхраняването на "традициите". И сега се крие, вместо да се покае публично.
- Знам, че темата е деликатна, но този духовник, за когото говорите, вместо да го накажат, го повишиха.
- Това е резултат от напрежението, което съществува между света на Бога и света на онзи, който Го изкушаваше. Този човек е напрежението между двата плана, но той е минало. Християнската общественост на Сандански никога няма да се върне в миналото да живее, тя ще продължава напред. А това са неща, които остават в миналото. Това е един шериат, мохамеданско-православен шериат, който превръща Църквата в Закон и виждате до какви абсурди ни докарва.
- Изгонването на местните, авторитетните свещеници от Сандански, и то ли е проява на този, както го наричате, шариат?
- Да, но слава Богу, слава Богу за това. Жалкото е, че църковното ръководство мисли и действа по този начин. То не е вече синод, защото синод идва от гръцката дума синодос (σύνοδος), което означава събрание, но събрание в път към Христос. В този път има бури, има падане и ставане, прегръщане, милост... И изведнъж, понеже нямат такова пространство, идват и жертват. Шест човека жертват, други жертват. Разбира се, ние също имаме вина. Ние не сме си и помисляли, че сме безгрешни. Но ние живеем в Сандански и обичаме Сандански. И няма да стоим и да се оставим някой да ни вземе жертва, пък бил той и архиерей. Аз съм израсъл и възпитан в семейство, в което има милост, а не жертви.
- Но това, че формално сте преназначени по други места, първо Вие, а после и Вашите колеги, означава ли, че санданчани са спрели да ви търсят?
- Разбира се, ние продължаваме да живеем така, както и преди да ни бъдат връчени тези заповеди. За нас, а и за Сандански това вече е минало. Не аз, Сандански е минал това. И всеки опит да се върне Сандански на това ниво, на което е бил, е обречен на провал. Тук сега въпросът е да се намери новата форма на духовно развитие и просвещение. Ние допуснахме грешка, че се бяхме превърнали в заклинатели. В обредоизвършители. Но за да стигнем до там, над нас има администрация. Тя от 16 години е тук, тя е уведомена, тя ги знае тези работи. Нещо повече, тя ги инспирираше да стигнат до тук. И сега да ни казват, че те са праведни, а ние – грешни... Слава Богу, нека са праведни. Само че в Църквата праведници няма, в Църквата има грешници, които се каят. Така че администрацията на Неврокоп още е на старозаветно ниво. А Сандански живее в съвсем друг план. Нека, ние няма да им пречим. Заключили са олтарите, заключили са храмовете – нека, няма да им пречим. Започваме на друг план, започваме да работим с хората, да ги запознаваме с Христос. Да ги запознаваме с живота на светиите, който ни предложи Иисус Христос. А не този шериатски начин, който се опитва да ни наложи администрацията. Това е една огромна крачка в миналото, която нито ние, свещениците, нито Сандански ще направи.
- И на този фон, какъв е смисълът на всеопрощението и поста?
- Ние сме простили. Лично аз, ако не бях простил, щях да съм там – пред храма - да недоволствам, да протестирам. Оставил съм всичко в Божиите ръце. Този човек и администрацията му е в Божиите ръце. Ние си вървим напред. Не може когато опира въпрос до образа на Иисус Христос, да се съобразяваме с някакви мними, лъжливи, както казва св. Максим Изповедник, послушания на гномичната мисъл и воля. Не може! Ще го разобличаваме. Защото в поста се усилва и войната срещу дявола и неговите прояви.
- Изпитания?
- Да, изпитания. Затова казвам, че администрацията на Неврокопска епархия е вече минало. Тя не може да предложи никакво бъдеще. Тя няма избор. Бъдеше може да предложи това, което има потенциал, което има запаси. Аз не мога да дам на ближния нещо, което нямам. Така е и с Неврокопска, тя няма ресурс. Нито църковен, нито духовен, нито исторически, нито административен. И няма какво да очакваме от нея.
- Само Неврокопска епархия ли? А всички гафове и скандали, които нашумяха - с европейския митрополит преди Рождество, и при избора на нов митрополит в Силистра, и някои други?
- Това е, за съжаление. Търси се най-изгодния момент, в който да има отвсякъде изгода за дявола. И това е така, защото тези хора не носят раса, а мундири. Те мислят по военному. Но този живот, лично за мене, мина. Аз нося расо, може да е поовехтяло и скъсано, но – расо. А расо се носи от любов. И на тези хора с мундирите не заслужават да им се окаже такова внимание, каквото те искат и на каквото разчитат. Не може.
- Ако правилно Ви разбирам, трябва да гледаме Христос не църковните началници?
- Като не можем да ги оприличим на Христос, гледаме на тях със снизхождение. А ако открием, че мисли еретически, трябва да ги разобличаваме.
- Но разобличаването не е ли само абстрактна възможност, при положение, че храмовете са пълни само на големи празници?
- На празниците в храма не си поставяме това за цел, разчитаме на разговорите в личен план с всеки човек през останалото време. Като накараш човек да се замисли, да си задава въпроси и да търси отговорите им. Да започне да работи с ума и духа си и да открива Христос, да Го опознава и да иска да живее с Него. Идва и казва: „Някакъв дявол ме смущава, направена ми е магия”. Няма такова нещо, това ни се случва защото сме се отдалечили от Христа. А когато Христос го няма в нас, Неговото място идва и заема дяволът.
- Празно място няма.
- Няма празно място. А когато Христос, Когото познаваме и обичаме, е в нас, не се налага да гоним дявола, той сам бяга от нас. Кой съм аз, та да изгоня дявола? Той бяга от Бога. А човек, който не познава Христос и не Го търси, изведнъж идва за помощ и иска да изпадна в най-голямата мистика и да гоня бесовете, които са го обзели. Така просто не става.
- И като фон на това при всеки сгоден случай се правят маскарадни шествия и фестивали, за да прогонват злото, както много колеги пишат.
- Не става така. Има закони, които не можеш да пренебрегнеш; закони, които Бог е дал. За да стане това, когато се причастяваш, трябва да познаеш и приемеш Тялото и Кръвта на Господ Иисус Христос от последните Му мигове на кръста. И когато изпаднеш в истинско разкаяние за греховете си и в истинско умиление, ако има някой бяс в теб, той започва да си скубе косите и бяга накъдето му видят очите. Ако си спомняте от Светото евангелие, когато Христос отива в Гадаринската страна, среща един бесноват. И още отдалече бесовете панически започват да треперят и викат: „Какво искаш ти от нас?” Така е и с нас. Като влезе Бог в теб, на онзи, когото завари там не му остава нищо друго, освен да избяга от теб. Затова и аз помагам на тези, които идват да търсят направо мистиката, първо да се запознават с Господ Иисус Христос. Защото когато човек опознае своя Господ Иисус Христос и започне да живее с Него, тогава се получава православие. И тогава, няма да иска и няма да може да се върне назад.
- А храната? На предишните поколения им е било лесно, знаели са кое е постно, кое – блажно и кога какво им е позволено да ядат. Но сега, когато в Европейският съюз дойдоха на мода генно-модифицираните храни, какво да правим?
- Пак опираме до духа на Църквата. Ако се предаде в шериатски ръце и се остави да я управляват със строго дисциплинарни методи, Църквата е свършена. Тя ще престане да съществува като богочовешки организъм и ще остане само една организация. Но ако с Божията помощ се съхрани такава, каквато е създадена от светите апостоли, Църквата ще създаде необходимите хора, които няма да се поддадат и на тези „модни” увлечения. Хора, които с Божията помощ ще се погрижат за производство на растително-животински материал, който е годен за съхраняване на духовно-физическата природа на човека. Защото така, както е създал човека по Свой образ и подобие, така Бог ще се погрижи и да му осигури всичко необходимо, за да го съхрани такъв. Разбира се, ако човекът сам пожелае това. И ако има достатъчно голяма вяра и упование в Създаделя си. Защото Бог е казал, че ако имаме достатъчно голяма вяра, нищо няма да ни навреди. И въпреки, че нашата вяра е в процес на изграждане и растеж през целия ни живот, ние трябва да правим зависещото от нас, за да не допуснем да се наруши Божия план за нас. И тук е Духът. Църквата да влезе в живота и да каже на тези, които живеят в Сандански, че в село Бождово еди кое си семейство отглежда природосъобразно домати, или картофи, или пък каквато и да е друга земеделска продукция, която могат да си купят. Може и по-скъпо да им излиза, но с ясното съзнание, че храната, на която човекът е въздействал, може да промени и човешката природа, ще си купуват и ще изхранват семействата си. Това е Духът на Църквата, това е пътят. Ние, които се смятаме за по-умни, да помогнем на останалите да осъзнаят, че опасността и да не е мигновена, след 20, 30, 50 години ще дойде. На времето е имало принцип докато не се изследват нещата, да не се внасят в живота. И тези изследвания са продължавали не години, а векове понякога. През 3-и – 4-и век в Църквата възниква въпросът какви роднини могат да сключват брак помежду си. Двеста години по-късно Църковният събор казва: изследването не е завършено, но нека има една граница - от втори братовчеди. И чак през 1167 година при патриарх Евтимий у нас се поставя пределът – седма степен, което означава единият ако е трети, другият да е четвърти братовчед. Както виждате, цели 800 години Църквата изследва този въпрос. И ако ГМО са изследвани за 50 години напред, знаем ли какво ще стане след 100 години? Така че Църквата трябва да е готова и сега.
- Това, което казвате, означава ли, че Европа, която според някои е "похитена" за християнството, не е съвсем загубена за нас?
- Европа е политически въпрос. За нас, църковниците, Европа е възможност да разберем живота и някои от грешките на западния човек, за да не ги допускаме ние. Защото не разберем ли това, ще допуснем и ние някои грешки, които допуснаха западните християни. Които не познават духа на християнството и Христос, казват: Бог ще се погрижи за всичко. Това е лъжебогословие и се наказва с духовна санкция. То е воинстващо срещу православието.
- Не случайно нашият народ е казал, че Бог дава, но в кошара не вкарва.
- Разбира се, Бог ни е дал твърде много природни ресурси, но ако не ги използваме така, както Той очаква от нас, няма как да се справим. Той е любящ баща, но ако ние не разберем неговия план, няма как да Го оценим.
- И пак стигаме до енорийския храм. В този шумен и опасен свят, в това напрегнато ежедневие, което ни подлага непрекъснато на стрес и болести и сред тази шоумания, която ни залива отвсякъде и по всяко време на денонощието, къде на друго място да потърсим спасение, ако не в храма?
- Така е. Но ние, свещениците живеем в миналото и говорим на хората от миналото. А хората искат напред.
- Или поне днес.
- Точно така. Ние ги призоваваме да дойдат в храма, защото в храма е спокойствието, в храма е царството небесно. И човекът, който никога не е влизал, влиза в храма. Гледа, че става нещо там. Един пали свещ, друг целува икона, трети се суети, четвърта си приказва с приятелка, която навън не е успяла да види, пети се замечтал... И човекът си казва: „Чакай, бе, това ли е спокойствието?!” И какво излиза? Че ако е имало някакво спокойствие, то е било преди 50 или 100 години. Сега няма нищо подобно. Ние заблуждаваме хората, като казваме, че навън, в света има динамика, бури, а при нас – тишина и спокойствие. Това не е вярно. Като алтернатива на динамиката и бурите навън, с Евангелието си Църквата на Господ Иисус Христос предлага нова динамика. Това е динамиката на Духа, Който с ново, много силно, невероятно движение, започва от ума, минава през сърцето и променя целия човек. Сутрин като стана, бързам за работа, но нищо не ми пречи през целия ден да разсъждавам върху две глави от Евангелието, които съм успял да прочета и какво Господ ми е говорил чрез Словото Си, преди да изляза от дома. А като се прибирам вечер – да помисля какво и как съм направил и с кого как съм се държал. И каква добра дума да кажа на семейството си и да намеря време, преди да си легна, да прочета пак някоя глава от Евангелието. Тази нова динамика вътре в теб те кара да се чувстваш зает човек, да се стремиш да израстваш духовно и да се доближаваш все повече до Бога.
- И да се почувстваш като духовен човек, който може да се бори с този физически свят и да побеждава?
- Да, затова, който търси в храма спокойствие, той бяга от действителността. А бягайки от действителността, бягаш от живота. Не да си помечтаеш, в храма трябва да намериш движението на душата, на сърцето, на ума си. И да следваш Иисус Христос, Който е Пътят, Истината и Животът. Това ни съветва и светият отец Григорий Палама, живял само на 100 км от тук, в Солун.
- Доколкото разбирам, животът на християнина в по-голямата си част е индивидуален, личен труд, а ходенето в храма е само общуване със себеподобни?
- Общение, което обединява душите на всички вярващи в една душа. Когато си навън, си уязвим, а в храма, по време на литургията ти виждаш шестващия, побеждаващия Господ Иисус Христос - и накрая, причастявайки се, стигаш до дъното на светотайнствения Му образ. Ето това е невероятната динамика на Църквата, която сме призвани да открием.
- И в края на този Велик пост стигаме…?
- До възкръсналия Богочовек. Това е. Това е смисълът на цялото идване на нашия Бог Иисус Христос. Затова сме в храма – за да открием пътя на спасението и на наградата, която е вечен живот. Заедно да дочакаме възкресния ден и в духовна прегръдка да кажем: „Христос воскресе!” | Вестник "Вяра
