Кое е общото между еп. Софроний, о. Паисий и Левски?
01.03.10 | Десислава Главева
Че са народни будители. Че са обичали своя народ и Родина и имат заслуги към тях. Че са се жертвали в тяхно име според силите и попрището си. Че са били духовници. Но... че не са светци. И тримата! Въпреки че, о. Паисий и еп. Софроний са отдавна канонизирани. Светец обаче не се става с емоционални кампании и подписки във Фейсбук. Не се става с укази на Партията, реклама по телевизията, патриотични въззвания, църковно-канонически ревизионизъм или „творчески” прочит на историята.
Става се със силата и действието на Светия Дух при възпълнена мяра на Христовите дарования от страна на самия човек, такъв за когото Спасителят казва, че дава плод сто, срв. Мат. 13:8, за разлика от нас, които не стигаме и до тридесет. И след като принесе този плод, Сам Бог Го посочва със Своята благодат, която почва да струи от него, често още приживе, след което Църквата просто зафиксира едно станало вече събитие в небесната реалия с отражение и в нашия паднал свят, а именно: Че Бог е прославил дадена личност и тя може да бъде причислена към сонма на светиите.
За да се канонизира някой за светец трябва да има известни условия, които да са налице. Безукорна православна вяра, подвизаване в званието, живот според Евангелските заповеди и/или саможертва в име Божие, потвърждение Свише, почитание от страна на вярващия народ. Ако липсва тази съвкупност от условия, не може да има канонизация. Дори да се извърши, тя ще бъде лъже-канонизация.
Васил Левски е безспорно голяма личност в българската история със свой принос и достойнства. Но Васил Левски е революционер. Налице е православна вяра, но донякъде помътнена с революционни идеи в духа на времето. Праведен живот, но помрачен с убийство, макар и да е принесено покаяние. Саможертва, но в име народно. Липсва потвърждение Свише като чудеса, изцеления, мироточене, няма мощи и прочие. Липсва и църковна почит от страна на вярващите. Искът за канонизация се прави от патриотично настроени, но нецърковни хора в Интернет, които съответно не са наясно с критериите, които има Църквата, за да извърши подобно чинопоследование.
Отец Паисий Хилендарски също е безспорно голяма личност в българската история. Налице е православна вяра и постническо житие. Но все пак за живота му знаем твърде малко, а за края му - нищо. А това е важно, защото както животът, така и смъртта е от значение, когато се пристъпва към канонизация. И тук няма санкция Свише под формата на чудеса, изцеления, мироточене, благодатно нетление и прочие. Канонизацията се прави еднолично от патриарх Кирил на 26 юни 1962 г. с един Акт и толкова. Но не е изпълнен канонът за канонизация. Няма специално създадена комисия, която подробно да изследва живота, делото, кончината, да потърси останките, да провери има ли народна почит и санкция Свише и да извърши всичко, което се полага по определения чин. Нищо. Само лист хартия с печат и подпис. Разбира се, Актът е бил съгласуван с тогавашния Комитет по църковните въпроси и религиозни култове към МВнР. И толкова. А за да стане о. Паисий преподобни Паисий е нужно повече от възрожденски заслуги. Много повече.
Епископ Софроний Врачански е другата голяма личност в нашата история. Налице е православна вяра, помрачена обаче от един неприятен епизод. Още като свещеник, еп. Софроний в един момент от живота си „зарад безумная лудост моя, що бях ся разгордил зарад това епитропство, да глобявам неповиннии человеци”, заболява от „теснота сердечная”, която по описание много наподобява това, което днес наричаме тревожно-депресивно разстройство”, а по църковному - бесовски смущения. Той сам пише, че в това наказание видял Божия намеса. Страдал също и от „маясил”, сиреч хемороиди и заради тези си болести взел, та отишъл „при някои баби, баяха ми и целяху ме, ала никоя полза”. След което, „зарад оное баяние запрети ми духовнику три години да не служа литургия”. Подобно прегрешение, извършено от свещенослужител, без да е налично някакво покаяние, разклаща пиедестала, на който е поставен еп. Софроний. Освен това тук, както при о. Паисий, също не е спазен канонът за канонизация. Пак няма нарочна комисия, която старателно да изследва живота, делото, кончината, народната почит и санкция Свише, да потърси мощи и да стори всичко, що е положено за такива случаи. Пак един Акт за канонизация от 31 декември 1964 г., пак еднолично на патриарх Кирил, съгласуван с Комитета по църковните въпроси и религиозните култове и толкова! А за да стане еп. Софроний светител Софроний е нужно много повече, ако дори бегло го сравним с живота на кой да е друг свети отец.
В България и на Света Гора има много неканонизирани светии от български произход, отговарящи изцяло, а не частично на условията за канонизация. Те обаче са забравени или пренебрегнати. В същото време се канонизират хора, които имат заслуги към Държавата, но не са просияли със святост в Църквата, като по този начин въпросът се измества от сферата на вярата в сферата на политиката. Само че повлича след себе си неоправдана намеса именно в сферата на вярата.
За жалост, животът и делата на Левски, о. Паисий и еп. Софроний не отговарят в достатъчна степен на Православната традиция и не се съгласуват с нея, колкото и да ни се иска. Това е реалността и няма как да си съчиним нова. Жалко е, че при последните двама нещата са отишли твърде далеч: те вече са вписани в църковните календари и са влезли в Месецослова. Имат съставени служби, жития, изписани икони и посветени им храмове. Намираме имената им в диптисите на другите поместни църкви. Но това е сериозно каноническо нарушение, защото на практика сме излъгали останалите поместни църкви, като сме им предоставили имена на обявени за светци хора, чиито живот дори не е изследван по каноничния ред. Това обаче пак ще остане непоправено, само защото е минало твърде много време и защото от години слушаме за заслугите им на будители. Но, както със смяната на календара, така и с тези лъжеканонизации патриарх Кирил е превишил правомощията си, действайки конюнктурно, а не църковно-канонично. Действайки именно институционално, което като подход повече приляга на безжизнената структура на папската курия, отколкото на живия организъм на Православната църква, която е в постоянен досег с Небето и диша небесен въздух. Ала както с календара, така и с тези лъжеканонизации няма да се стори нищо, за да се поправят допуснатите грешки. От което в крайна сметка полза няма да има никой – нито ние, защото ще се молим на обикновени човеци, а не на истински светци. Нито те, защото след като не са светци, за тях трябва да се молим, а не да им се молим.
