"Църковните" молитвени барабани
21.08.09 | Десислава Главева

Преди да поговорим за нашите църковни молитвени барабани, да видим какво представляват неволните им събратя и донякъде техни първообрази - будистките молитвени барабани. Това са едни особени знаменца, въртележки, колела или, ако щете, цилиндрични барабани наречени мани, украсени с гравирани молитви или цитати от тибетското будистко учение.

За какво се използват? За постоянна молитва, дори когато никой не се моли или пък, ако се моли, да се моли „на килограм”. Тоест, оставени на открито или на вода, колелата се въртят задвижвани от силата на вятъра или на водата и така, дори когато наоколо няма никой, се осигурява непрекъснатост във възнасянето на молитвите. Ако пък се въртят от богомолци, колелата или барабаните „се молят” вместо тях по силата на изписаните върху им молитви, като при това възнасят по-голямо количество, отколкото самите богомолци могат да изрекат. Нещо като едновремешните латерни: само въртиш ръчката, а латерната свири и пее вместо теб.

Може би вече се досещате за какво ще стане дума по-долу. За нашите „молитвени” барабани, които почват да превземат все повече български храмове. Имам предвид музиката на запис, която се пуска по нашите църкви. На пръв поглед благочестиво занятие. Вместо „скучната и досадна” тишина църковни песнопения огласят подкуполното пространство и обгръщат всичко с воала на религиозния унес. Навярно част от днешните младежи, възпитани в романтичния дух на холивудските любовни истории или възрастните женици, гледащи сапунени сериали от сутрин до вечер, биха се зарадвали на това нововъведение. Но за човек, влязъл в храма да се помоли, музиката на запис е сериозно изпитание за силата на молитвата му. Защото всеки човек с някакъв молитвен опит знае колко трудно се събира умът в молитва и как чака и най-малкия повод да изплесне в друга посока.

Често, поне при мен, става следното: влизам в храма, купувам си свещи и се упътвам към иконите да се помоля. В храма звучи музика. Аз паля свещите си и почвам да се моля за нещата, за които обикновено се моля, докато в същото време по неволя слушам и музиката. И в един момент като във вица с шопа става така, че докато се моля и слушам музика, се моля и слушам музика. Моля се и слушам музика и накрая гледам, че само слушам музика, без да се моля. След няколко опита да обърна резултата в полза на молитвата се отказвам, защото съм слаб молитвеник, целувам иконите и неуверено се обръщам да си вървя, без да съм сигурна, дали направих това, за което влязох. И утешението, което обикновено ме обзема след подобно посещение го няма, а на негово място остава да зее една нервна празнота. Може би тук силните молитвеници сред четящите ще ми се присмеят и ще кажат, че така ми се пада, след като не ме бива с молитвите! Вероятно ще бъдат прави. Обаче остава въпросът: Колко от хората влизащи в храма са толкова силни молитвеници, че да могат да увардят молитвата си, дори навън и град да трещи?

Веднъж попитах един отец, който се вживяваше в ролята на дискожокер и беше издул уредбата в храма с музика на запис, дали не може да я спре, за да могат хората да се молят на спокойствие? Отговорът му гласеше: „Не, защото музиката ги предпазва да не говорят в храма!” Представяте ли си? Това ги било предпазвало да не говорят в храма? Интересен метод, който неволно обаче асоциирам с разпити, викове и силна музика, за да не се чуват виковете на разпитваните...

А дали така могат въобще да се молят?”, осведомих се аз. „Разбира се”, контрира ме той и снизходително се усмихна: „Така дори могат да се молят по-добре!” След което добави: „Не знаеш ли, че повечето храмове у нас са озвучени?” Това вече ме довърши! Защото едно е храмовете да са озвучени, съвсем друго е в тях да се пуска музика на запис. Човек трябва наистина нищо да не разбира от озвучаване, за да сбърка усилвател с плейър. Явно обаче за този отец между двете няма никаква разлика. Искам обаче да поясня, че това са две различни неща. Едно е озвучен храм, съвсем друго е музика на запис. Когато храмът е озвучен, значи разполага с усилвател, тонколони и микрофони. Което подпомага службата на живо, за да може тя да се чува от повече хора във всяка точка на храма и дори извън него. Когато обаче пред микрофоните стоят не живи хора (църковните певци и свещеници), а примерно касетофон или CD плейър, (а защо не и грамофон), тогава говорим за музика на запис. Аз намирам, че има разлика между озвучен храм и музика на запис. Вярвам, че и вие намирате разлика!

Искам да подчертая, че нямам нищо против църковните песнопения на запис. Много от тях са толкова красиви и прекрасни, че душата се понася към небето сякаш на ангелски криле.

Няма лошо и храмът да е озвучен. Това наистина е от полза и за двете страни особено при по-големи храмове. Така вместо певците да са принудени да реват църковните песнопения с пълно гърло сякаш са на рок концерт, могат да пеят тихо и умилително, заапазвайки молитвения дух, а в същото време хората, които стоят по-надалеч ще могат да ги слушат, без да се напрягат и недоволстват, че нищо не чуват.

Искам обаче да подчертая, че имам много против музиката на запис в храма! Защото тогава говорим за сурогат. За имитация на молитва. За молитвен барабан, който „се моли” вместо нас! Дори за нещо по-лошо, защото се получава така, че ние сме в храма, а не успяваме да се помолим!

Когато човек иска да се черкува и да слуша църковни песнопения на живо, той може да посещава богослуженията, които обикновено са сутрин и вечер. Когато иска да слуша църковна музика на запис у дома или в колата, може да си купи касетки или дискове. Но когато в храма се пуска музика на запис извън богослуженията и с цел да „се усили” или замени живата молитва, да се осигури звуков фон към стенописите или пък да предпазва хората от нещо, това вече е прекалено! Храмът няма нужда от звуков фон! Тишината си е достатъчно добра. Какво като музиката на запис е църковна? Щом е на запис храмът по нищо не се различава от кварталната дискотека, освен че е с различен декор! Защото музиката на запис принизява идеята за църковно богослужение, размива границите между сакралното и профанното, създава изкуствено религиозно настроение и особена емоционална нагласа, които пък пораждат религиозни преживявания с крайно нездрав произход. Трезвението, което е абсолютно задължително при молитва, отива да спи и ние изпадаме в дълбокомислен транс, който прилича на хипнотичен сън. Освен това музиката на запис в храма краде молитвите на молещите се и ги пренасочва от Бога към себе си. Но музиката е само средство за общуване с Бога, а не цел и именно това не могат да разберат онези свещено- и църковнослужители, които пускат касетофони в храмовете. Да се натрапва благочестие по толкова изкуствен начин е все едно да накараш някого да бъде добър като го удряш с тояга по главата. Не можеш да насилиш човека да изпита религиозно преживяване като му пуснеш музика на запис и го лишиш от живото му общение с Бога в тишина, която му се полага по право и която тишина именно свещено- и църковнослужителите са длъжни да осигурят! Защото иначе става така, че нито музиката на запис се моли, нито на молещите се помага.Спомням си, че на Разпети Петък отидох в същия храм на споменатия по-горе отец. Още отдалече обаче ме посрещна протяжен вой. Когато влязох в храма се оказа, че отецът „учеше на благочестие” минаващите под Плащаницата и така беше усилил CD плейъра, че храмът приличаше повече на джамия в петъчен ден, отколкото на храм. Е, вярно, хората не говореха, но не се и молеха, защото на такъв шум това беше невъзможно. Отецът обаче беше щастлив, защото никой не говореше и той бе съумял да го постигне по такъв безапелационен начин. Както щеше да стане и на Великден, когато вместо да използва църковната камбана, за да възвести радостта от Христовото Възкресение щеше да пусне саморъчен запис на камбани. При това дори не модните напоследък електронни камбани, а именно камбани на запис, защото звучали по-добре и били повече. Все си мисля обаче, че една камбана „на живо” би свършила повече работа, отколкото хиляди на запис, защото помпозността приляга повече на театъра, отколкото на Божия храм. За жалост обаче някои наши свещено- и църковнослужители често бъркат олтара със сцена. Е, наистина не всички са такъв тежък случай като споменатия по-горе отец, който дори изповядва на музикален фон! Но от подобни циркаджилъци става ясно едно: че тези люде сами не умеят да се молят или никога не са пробвали да го правят, защото съдейки по пренасяния от тях върху богомолците опит, няма друго обяснение. Видно е, че ако сами имаха молитвен опит, щяха добре да знаят, че афишираната религиозност е кресливата мащеха на благочестието, че камбаните на запис са поредния църковен кич, че изобщо музиката на запис в храма е неправилния начин да възпитаваш на молитва. Шумът навсякъде около нас и без друго главоломно се увеличава, за да внасяме и ние своята лепта към повсеместното звуково замърсяване. Затова е добре по-често да си припомняме че, както на морето приляга широтата, така и на храма – тишината!

                     жжжжжжжж

          Изобщо много от нашите православни отчета се чудят как да се откачат от служебните си задължения, които са приели да изпълняват напълно доброволно. Искат да получават, но не знаят да дават. Много предмети се учат в семинариите, но няма предмет "Боголюбие", защото Господ Иисус Христос показа нагледно със земния си живот, че трябва да се живее угодно на Отца, а не на собствените си щения. Отец, значи баща!!! Ако те не могат да бъдат бащи, тогава защо изискват да ги наричат така? Или не ги е еня за Господните препоръки?! Нещо, което не се прави от убеждение е грях, нали така казва Словото Божие! Чудно ли е защо този православен народ мизерства духовно, а от там и материално. Ако православните хранеха душите на енориашите си със знания и утеха, щяха ли да живеят в лишения?
                 Преди години по ТВ "Евроком" пуснаха филм "Смъртта на ангела". Един свещеник използваше направена "кукла" Христос, в която вливаше кръв от собствената си, изтегляйки я  със спринцовка сам от собственото си тяло. Когато притискаше на едно и също място  тялото на "Христос",  избиваха капки кръв на определени места. Така хората се сдобиваха със силна вяра и някои се изцеляваха. Разбойници го биеха свирепо, само и само да им продаде това чудо, за да изкарват пари чрез него, но той устояваше. Накрая една жена, която видя какво прави той, го принуди да си признае пред хората. А разбойниците го убиха. Простиха на грешника, защото по този начин ги е направил да вярват, вдигнаха го на ръце, за да го занесат и погребат на любимото му място за молитви на един хълм, водени от жената и чак тогава започнаха изцерения чрез вяра в живия Бог, а не в идола.
           Бог е жив!!! А тези, които са се обрекли да Му служат, трябва да го правят така, както ги научи сам Той - единственият  Учител и Настойник!
           Символите, без да я има осъзнатата вяра в живия Бог, придружена от знания  за истинските небесни стойности,  сътворяват символична вяра, която никого не ползва! Всички го виждат, но...какво от това?! Така баба знае, така си бае!!!
                                                                               ЕСТИР