ПРЕДВАРИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ[i]

Макар и недостатъчно, съвременната българска бесарабска (СББ)^[1] поезия е привличала вниманието на ценители и е правен опит тя да бъде видяна като неразделна част от българската литература. За СББ проза се споменава значително по-рядко и главно в дискурса на предговорното писане. Целта на предлагания текст е да представи бегли разсъждения върху особеностите на прозата, създавана от бесарабските българи след средата на ХХ в.

Първият проблем, който трябва да се обговори, е какво именно ще се разбира под СББ проза. Краткият отговор може да гласи: „Художествени произведения в проза, написани от автори бесарабски българи, на теми из бесарабския български живот и публикувани на български език”. Докато първото условие е лесно постижимо, сериозен проблем възниква от факта, че част от авторите публикуват книги не само на български език и не само със сюжети, заети от битието на бесарабските българи. Давам си сметка, че тези ограничения са и уязвими, и осакатяващи общата представа за писателя и за осъщественото от диаспората, но на този етап на работата не си поставям задача да характеризирам очерково отделните творчески индивидуалности или да привличам всички автори с бесарабски български етнически произход. Убедена съм, че именно изпълняването на посочените условия би дало шанс на бесарабските произведения да намерят място при очертаване профила на българската проза.

Другите проблеми, по които е необходимо да се вземе отношение, са въпросите за началото на СББ проза и за евентуалните й генетични или типологични връзки с предходни творчески прояви на бесарабските българи и с прозата на Прародината.

                                                                     ***

За пръв път прозаични произведения със сюжети из живота на българите, живеещи в степите на Бесарабия и Таврия, се появяват през 30-те години на ХХ в.^[2]. Българските творци в Бесарабия по това време са поданици на Румънското кралство и единствената възможност, която имат, е да публикуват на румънски език. Таврийските български автори, които след създаването на СССР са негови граждани, през 30-те години на ХХ в. за кратък период от време получават възможност да публикуват на майчиния си език.

Можем с голяма доза увереност да кажем, че бесарабските прозаици, публикуващи във времето от Втората световна война до разпадането на СССР, не изпитват влияние от тези свои предходници. Що се отнася до познаване и евентуално влияние от страна на българската национална литература, тук ситуацията е подобна на тази при поетите – късно откриване, случайно запознаване с отделни творби на някои автори. На въпрос от кога и доколко познава българската литература Иван Вълков^[3] отговоря: „… добре помня …, когато след 1981 г. се запознах за пръв път с прозата на Антон Страшимиров „Качаловска крамола”, Димитър Димов „Тютюн”, Камен Калчев „Живите помнят” и др. … Голям подарък си направих в гр. Берлин (Източна Германия). В една книжарница открих трите тома (1, 4, 6 ) избрани творби от Йордан Йовков и 4 тома (1, 2, 3, 4) от Камен Калчев”.^[4]

Вече е добило популярност разбирането, че началото на СББ поезия се поставя през 1967 г. със стихосбирката на Петър Бурлак-Вълканов „Моя южна равнина”^[5].

За начална проява на СББ проза приемам издадения в столицата на България гр. София през 1969 г. роман „Беженарите”, написан от родения в с. Кубей ^[6] Петър Труфкин^[7]. Основанията ми да приобщя този роман към СББ проза произтичат от следните факти: авторът е роден и израснал в бесарабска българска среда и темата на романа му е заета от съдбата на бесарабските българи. Книгата е написана на книжовен български език. Тя потапя читателя в живота на бесарабци от преселението до началото на 20-те години на ХХ в. Особено впечатляващо в повествованието е любуването на природата на Буджака. Както ми писа един днешен бесарабски българин, романът на П. Труфкин той е чел „много отколе” и помни не сюжета, а само описанието на степта на Бесарабия.

Появата на подобен роман в България в края на 60-те години на ХХ в. вероятно се дължи на онези сюжетни колизии, които сблъскват героите на творбата с румънския натиск върху славяните в Бесарабия след присъединяването й през 1918 г. към Кралство Румъния. Така за пореден път, както в случая с тетралогията на Димитър Талев за македонската съдба, художественото интерпретиране на епизоди от живота на една обособена група българи става субект не на естетически, а на политически основания. Любопитна подробност в случая с П. Труфкин е, че сред малкото му документирани прояви е превод от румънски през 1951 г. на книга, целяща дискредитирането на югославския лидер Й. Броз-Тито след отдръпването му от политиката на СССР^[8]. По стечение на обстоятелствата единствената авторска книга на П. Труфкин пък вижда бял свят вероятно благодарение на появилата се от средата на 60-те години на ХХ в. нужда идеологически да бъде изобличаван румънския лидер Н. Чаушеску, започнал курс на независимост от Съветския съюз. Промяната в политическата ситуация дава шанс на романа на Петър Труфкин, тъй като във финалните си глави „Беженарите” повествуват за издевателствата на румънската власт в Бесарабия през 20-те години на ХХ в. и за смъртта на главния герой във въстание срещу тази власт.

Книгата е изградена умело на всички структурни нива. Като художествена реализация обаче тя отразява вече преодолян от българската проза етап, което вероятно обяснява и липсата на отзвук и критична оценка в България. Доколкото мога да съдя по споделеното от няколко мои бесарабски кореспонденти, романът е разпространен в съветска Бесарабия чрез книжарниците „Дружба”. През 1983 г. е преиздаден отново в София в значително съкратен вариант.

Следващите прозаични творби, написани на български от бесарабски автори и имащи за тема бесарабската съдба, са събрани в два сборника с кратки повествования, публикувани в столицата на Молдавска ССР гр. Кишинев – „Пътуване към май” от Петър Бурлак-Вълканов (1981) и „Рязка на вратата” от Иван Вълков (1988). След като през 1967 г. е успял да издаде първата в СССР след Втората световна война стихосбирка на български език, Петър Бурлак-Вълканов става начинател и на СББ проза. В годините, предхождащи появата на „Пътуване към май”, в гр. Кишинев на български са публикувани четири поетични сбирки на П. Бурлак-Вълканов и две на Нико Стоянов.

Прозаичната книга на П. Бурлак-Вълканов се състои от две части – пет разказа, обединени под общо заглавие „Това бе отдавна”, и шест „Приказки на леля Чичеля”. Във втория дял са събрани истории за Хитър Петър и две творби, имитиращи вълшебни приказки. Сборникът на Ив. Вълков включва тринадесет разказа и един начален текст, озаглавен „През южната степ”, който въвежда разказвача и мотивира появата на историите. Сюжетите в разказите и на двамата автори са фокусирани около детските преживявания на персонажите. Акцентът при П. Бурлак-Вълканов пада върху социалните разлики и произтичащите от тях колизии в живота на децата във времето, когато Бесарабия е в пределите на Румънското кралство. Подобно на романа на П. Труфкин, и тук се появява темата за издевателствата на румънската администрация над българите („Урок по история”). В част от новелите^[9] на Иван Вълков пък се визира гладът, който се стоварва след Втората световна война върху деца и възрастни в бесарабските села.  

За трите първи прояви на СББ проза е характерна една обща особеност. Както романът на П. Труфкин от 1969 г., така и книгите на П. Бурлак-Вълканов и Ив. Вълков от 80-те години на ХХ в. по един или друг начин търсят свое „идеологическо алиби”, за да видят бял свят^[10]. Под „идеологическо алиби” имам предвид присъствието в текстовете на сюжетен ход или герои, които максимално се отзовават на господстващия идеологически дискурс и които облекчават публикуването на книгите. В „Беженарите” такава роля играе въвеждането в сюжета на темата за румънските издевателства над бесарабските българи. В сборника на П. Бурлак-Вълканов това е социалната тема, която пронизва и двете части на „Пътуване към май”. Освен това в централния разказ от първия дял се появява митологизиран образът на червения командир Котовски („Ще дойде Котовски и у нас”). Историите за Хитър Петър пък са истории за умния бедняк и глупавия богаташ. В книгата на Ив. Вълков, който – макар и крайно плахо – си позволява да спомене за следвоенния глад в Бесарабия, като „идеологическо алиби” бихме могли да видим финалния разказ. В него е представен конфликтът на младите герои с очакванията на родителите им. Юношите се отричат от наследените традиции на общността, подмамени от далечните непознати земи и от внушението, че именно там се строи новото съветско отечество. При последните двама автори гледането на света през детските очи позволява фрагментарното и дори наивно представяне на колизиите.

Още в тези първи прояви на бесарабската проза можем да забележим и една друга особеност, която я сближава типологически с прозата на Прародината. Отдавна учените са стигали до обобщението, че българската белетристика не само в първите си стъпки през Възраждането е тясно обвързана с документалното и дори автобиографичното, а зад запомнящите се герои изследователите обикновено идентифицират конкретни прототипи. Същото може да се каже и за съвременните български бесарабски автори. На едно или друго равнище в творбите им е силно присъствието на лично преживяното, на познатото като свой или родов житейски опит. В романа на живеещия от десетилетия в България П. Труфкин това най-видимо се проявява в разточителните, носталгични по същността си описания на Буджака и на бита на бесарабските българи. В предговора към „Пътуване към май” от П. Бурлак-Вълканов бесарабският българин и известен съветски писател Юрий Греков директно заявява, че „за нас, възрастните, за нас – тия, които са „прототипи” на героите от тази книга – срещата с нея е среща със собственото далечно детство”^[11]. При Ив. Вълков, както впрочем ще видим по-нататък и при Иван Ненов^[12], писателят прохожда, именно споделяйки лично преживяното. На въпроса „Как се раждат историите, които разказвате?” Ив. Вълков отговаря: „… новелите в „Рязка на вратата” и спомените от „Гроздобера” – това е живот от мойто детство. Произведенията в „Гроздобера”, миниатюрните хуморески от „Присмехулника” – това са най-различни случки, взети от живота на моите деца (два сина) и моите студенти”^[13]. За приема на първата си книга писателят си спомня: „в моето родно село … в неделя, когато селяните … излягваха на дернек на улицата, … поръчвали на по-млад и по-грамотен мъж да чете книжката. Бурно обсъждали събитията, разказани в новелите и много от тях намирали себе се и крещели: „това за мен написано…”^[14].

Силната обвързаност на разказваното с личностно или общностно преживяваното се запазва и в писаните в следващите години произведения. Така е в „Разпръснати по света” на Иван Ненов. Така е и в двутомните „Бесарабски хроники” на Анна Малешкова и Николай Куртев^[15], които още със заглавието си посочват мащабната цел, която авторите си поставят – да съхранят оцелелите сред българите от родното им село семейни и родови истории. „Като цяло няма пълна история за преселването и преселниците. … Този опит за исторически роман – пише в „уводните бележки” – има една единствена цел – да се знае и помни …”^[16].

Като изключим романа на Петър Труфкин, в останалите бесарабски български книги дистанцията от мемоарното е пренебрежимо малка. Целта на посланията им е не универсален разказ за човешкото, а даване на Глас и Лице на бесарабския българин и на буджашкия пейзаж. С това СББ проза, подобно на посестримата си СББ поезия, се родее с първите стъпки на литературата на Прародината.

Както вече споменах, в разказите на Иван Вълков, макар и пестеливо, бива засегнат най-драматичният и травматичен спомен от първите съветски години на Бесарабия – т. нар. Гладомор. Можем да кажем, че темата за глада е възлова за бесарабската проза, а нейната поява и начин на интерпретация – индикатор на политическия контекст. Страшното бедствие, което се стоварва няколкократно върху таврийци (1921–1922  и отново 1932–1933) и бесарабци (1946–1947), привлича писателското усилие на Мишо Хаджийски през 40-те, на Иван Вълков през 80-те години на ХХ в., на тандема Малешкова – Куртев и на Илия Вълков^[17] в началото на ХХІ в.^[18] Начинът на интерпретиране на темата, поведението на героите, тонът на повествование, в които можем да открием много общи черти, не само характеризират бесарабската българска проза, но и са фундаментални белези на народопсихологията, присъща и на автори, и на персонажи.  

През 1991 г. се осъществява поредният решаващ за Бесарабия политически акт – разпадането на СССР и разделянето й между новосъздадените държави Украйна и Молдова. При работата си със СББ поезия стигнах до извода, че това събитие не довежда до радикални промени нито като тематика, нито като стилистика и избор на стихова техника. При прозата обаче отпадането на заплахата от санкции при разказването на някои важни бесарабски преживявания като Гладомора, репресиите около колективизацията, разселването в Сибир, нравствените промени у човека в резултат на насилственото налагане на „най-хуманния строй” се оказват граница, която трябва да се отчита. Промяната можем да видим и в различния начин на представяне на тематая за глада в разказите на Иван Вълков (1988) и Илия Вълков (2002).

Разпадането на СССР довежда и до съществена промяна в темите на СББ проза. На първо място писателите се обръщат към миналото на своята общност и поставят акцент върху етническия произход на героите си. През 1993 г. и 1996 г. в Одеса се появяват повестите на Иван Ненов „Мостът на раздялата” и „Попечителят”, а през 1998 г. в българския гр. Ямбол е отпечатано трудното за определяне като жанр повествование на Анна Малешкова и Николай Куртев „Да намериш разковничето”. Появата на изброените творби бележи потребността на бесарабските български автори да разкажат за пътя на своите предци от Балкана до Буджака и за трудностите при вкореняването и при оцеляването в новата родина.

Значимостта на обръщането към историческата тема можем да разберем, само ако помним, че демонстрирането на българско етническо самосъзнание не е било забранявано, но и не е бивало толерирано в предходните десетилетия. Една от историите, които бесарабци не пропускат да разкажат на дошлия от Прародината, е как при посещение на държавния глава на социалистическа България Тодор Живков в Молдавска ССР, жителите на най-голямото българско село Паркани му съобщили, че са българи, пазещи езика и етническото си самоопределение близо два века. На това Т. Живков отговорил, че парканци са преди всичко граждани на Съветския съюз, а после българи.

След разпадането на СССР започва трескаво Бесарабско българско възраждане и една от неговите прояви е посоката, в която тръгва СББ проза. Най-напред в нея се обговаря темата за преселението и за изпитанията, през които преминават бесарабските българи, пазещи своя език, имена, обичаи, своя народностен характер и традиции. Повестта „Попечителят” от Иван Ненов разказва за щастливата среща между надеждата на бежанците за нов живот и мечтата на ген. Иван Инзов да направи за тях земен рай в Буджака. Нестандартният по строеж „опит за исторически роман” „Да намериш разковничето” на Анна Малешкова и Николай Куртев проследява чрез привличането на десетки съдби обреченото усилие на първите преселници да превърнат новата земя в свое място. Но не случайно романът завършва с думите „денят бе Рождество Христово 1900 година” и така подсказва перспективата в живота на следващите поколения. Тяхната драматична история ще стане обект на разказване в романите на А. Малешкова и Ник. Куртев, видели своя завършек през 2012 г. в двутомната историческа сага „Бесарабски хроники”.

Друга посока в тематичните предпочитания на българските бесарабски прозаици задава Иван Ненов с повестта си „Мостът на раздялата” (1993). В нея авторът разказва за ненадживяната травма на своя литературен двойник, който на 5-годишна възраст се оказва син на „враг на народа”. Едва в началото на ХХІ в. обаче откритата от него тема става водеща за новосъздаваните произведения. За десетина години се появяват няколко книги, в които е направен опит да се осмислят многото премеждия, сполетели живеещите в Бесарабия хора след включването на областта в територията на СССР. През 2000 г. в гр. Ямбол (България) се появява романът на Анна Малешкова и Николай Куртев „Смехът на дявола”, през 2002 г. във Варна (България) излиза сборникът на Илия Вълков „Бесарабска тъга”, а през 2003 г. в Одеса (Украйна) – романът на Иван Ненов „Разпръснати по света”. В техните сюжети лягат разкази за различни форми на репресии и нравствени издевателства, които са засегнали всички народности, живеещи в Украйна в десетилетията след Втората световна война. Историите обаче, които разказват А. Малешкова, Ник. Куртев, Ил. Вълков и Ив. Ненов, имат за герои българите. Можем да кажем, че бесарабските български творци виждат своята житейска мисия в това да спасят от забрава и изчезване паметта за онзи живот и онези нравствени добродетели, които техните сънародници съхраняват повече от сто години, но които са унищожавани с необяснима последователност и дори жестокост.

                                                               ***

Друг поток в СББ проза представляват хумористичните книги на Димитър Караулан „Хаджилъкът на баба Доца” (2001, Одеса) и на Михаил Бъчваров „Чешити от Чийшия” (2005, Силистра). За разлика от българската литература, създавана на юг от Дунава, която от Възраждането до днес познава предимно сатирата, посочените книги са изпълнени с добродушен и опрощаващ дребните човешки пороци смях. Особено добър образец на този тип хумористична литература е разказът на Иван Динев „Блажничко”^[19].

                                                                ***

Макар че когато се занимавах със СББ поезия, си мислех, че степента на владеене на книжовния език е от решаваща важност за свободно й създаване, след запознаването ми с бесарабската българска прозаична продукция видях съществените разлики както в ситуацията на усвояване на книжовния език от творците, така и във влиянието, което ползването на диалектни елементи оказва върху качествата на текста. Докато появата на диалектизми в едно стихотворение внася специфичен нюанс, писането на един необработен и близък до устния диалект език обикновено лишава прозата от естественост на възприятието и от сила на внушението. Възприемателят е чувствителен към езиковата форма на текста и един необработен книжовно език влияе и върху впечатлението му от качествата на творбата.

Тук е задължително да се направи уговорката, че споделям впечатления на читатели от България. При българите – читатели от Бесарабия, текстовете, създадени на език, стремящ се към книжовната норма, се оценяват противоположно. В цитираната вече анкета Ив. Вълков споделя: „Едно не им са харесвало, че езикът бил чужд, много думи не познавали. Един мой съученик, който остана в село да живее и работи, ми каза, че дядовците от дернека му поръчали: „ако срещнеш Иван, кажи му да пиши на нашия език… че много не разбираме”^[20].

Що се отнася до начина, по който бесарабските творци усвояват книжовната норма, тук ситуацията при прозаиците е много по-различна от тази при поетите. Онези осем поети, които откроих в книгата си „Подстъпи”, са имали житейския шанс да попаднат под зоркото око на поета от България Андрей Германов. От момента, в който ги открива, до края на живота си той се старае поезията им да звучи близко до книжовната норма. След разпадането на СССР част от тях се установяват в България, което облекчава допълнително усвояването на книжовния вариант на българския език.

Бесарабските български прозаици представят доста по-разнообразна картина. Първият сред тях – Петър Труфкин, живее и работи в България повече от 25 години преди да публикува романа си „Беженарите”. Това му позволява да създаде книга на чист и богат български език, в който се появяват отделни диалектни думи. Те дават окраска на текста, без да нарушават общото впечатление от езика.

Сестрата и братът Анна Малешкова и Николай Куртев представят сложен и щастливо сложил се тандем: тя живее в България още от началото на 70-те години на ХХ в., а той остава в родното им село Валя Пержей, което му дава възможност да проучва и събира на място историите и преживелиците, легнали в основата на романите им, обединени през 2012 г. в „Бесарабски хроники”. В България дълги години живее и Илия Вълков, което се отразява върху свободата, с която използва книжовния език.

При останалите автори житейските обстоятелства са различни, но общо взето те остават на нивото на родния си диалект. Запитан къде е научил книжовния български език, един от тях отговори „по [интернет – ЕН] форумите”^[21]. Друг от молдовските български автори на въпроса ми „изучавали ли сте и къде книжовен български език” отговори, че попадането през 1981 г. „в ръце на бате Петър Бурлак-Вълканов”, поставя начало на „мъчинето ми, за да се позная, че имало книжовен български език. Започнах под тяхно ръководство [на хората от Българската секция в Съюза на писателите на Молдова – ЕН] да се занимавам със самообразование (по ми беше трудно по сравняване със стотици изпити, които бях имал за 5 години в Кишиневския политех.) … През … 1990 следвах един месец курси по български език към Софийския университет. И за това съм благодарен, разбрах малко какво е книжовен български език”^[22].

Хумористичните текстове, създавани от Димитър Караулан и Иван Динев, са писани на твърде отдалечен от книжовната норма език, но диалектните им обрати работят за хумористичното въздействие. Можем да допуснем, че именно поради тази езикова особеност то е засилено при читателя от България.

                                               ***

В обобщение ще кажа, че най-важният принос на бесарабските български прозаици към националната литература е в разширяването на познанието за българската съдба и в уплътняването на малко познатия образ на бесарабеца. Тези особености подреждат произведенията им до класически творби на българската литература, чиято мисия е народопознанието.

[1] За израза „съвременна българска бесарабска” по-нататък в изложението ще се използва абревиатурата СББ.

[2] За книжовните прояви на бесарабските и таврийските българи вж.: Налбантова Ел. Кратка история на българската литература в Бесарабия и Таврия // Налбантова Ел. Подстъпи към съвременната българска поезия от Бесарабия и Таврия. В. Търново, 2014, с. 17-55. Книгата е преиздадена същата година и в Украйна.

[3] Иван Вълков е роден през 1939 г. в бесарабското българско с. Бургуджий (днес с. Виноградовка), Арцизки район, Одеска област, Украйна. Висше образование завършва в гр. Кишинев, Молдова, където живее до днес.

[4]Вълков Ив. Анкета от есента на 2014 г., ръкопис. Личен архив. Тук и нататък отговорите са цитирани без редакция. Намесата е само при пунктуацията. Подчертаванията са на автора.

[5]Василев Св. Съвременна поезия на бесарабските българи. Теоретично и историографско изследване. Ямбол, 1999. Книгата е достъпна и в интернет.

[6] Днес селото се намира в Украйна – Болградски район, Одеска област.

[7] Въпреки наличието на книга за рода Труфкини (Труфкин В. Слово о роде Труфкиных. Кубей, 2012.), биографичните сведения за Петър Труфкин са крайно ограничени и противоречиви. Онова, което на този етап приемам, е, че е роден през 1910 г. в с. Кубей, емигрира от Кралство Румъния в България по политически причини в началото на 40-те години на ХХ в. и се включва в партизанското движение, организирано от Българската работническа партия. В началото на 50-те години издава очерк за Пакистан и няколко преводни книги, вкл. на румънския прозаик М. Садовяну. През 50-те години е редактор на сп. „Българо-съветска дружба“. Умира през 1993 г. в София.

[9] Този жанров определител използва авторът за своите текстове в цитираната анкета.

[10] Терминът „идеологическо алиби“ заемам от проф. Светлозар Игов, който говори за септемврийската тема като идеологическо алиби за модерните търсения на българската литература през 20-те години на ХХ в. Вж.: Игов Св. История на българската литература. София, 2000, с. 670.

[11]Греков Ю. Няколко думи предговор // Бурлак-Вълканов П. Пътуване към май. Кишинев, 1981, с. 4.

[12]Иван Ненов е роден през 1944 г. в Болград, Одеска област на Украйна. Той е една от представителните фигури на българската интелигенция в Украйна.

[13]Вълков Ив. Анкета …

[14]Пак там.

[15]Анна Малешкова и Николай Куртев са сестра и брат, родени съответно през 1943 г. и 1947 г. в бесарабското българско с. Валя Пержей, Молдова.

[16]Малешкова А., Н. Куртев. Бесарабски хроники. Т. І. Кишинев, 2012, с. 22.

[17] Илия Вълков е роден през 1950 г. в бесарабското българско с. Пандаклия (Ореховка), Болградски район, Одеска област, Украйна. От 1992 г. живее в България.

[18]Хаджийски М. Пуста чужда чужбина. София, 1943. ІІ изд. София, 1994; Вълков Ив. Рязка на вратата. Кишинев, 1988.; Малешкова А., Куртев Н. Смехът на дявола. Из живота на бесарабските българи. Сливен, 2000.; Вълков Ил.