Вечерта е спокойна. Наоколо се чува джаз. Двамата гледаме към небето. Аз и тя. Лежим на тревата. Ръцете ни се докосват. От време на време хвърлям поглед настрани към лицето й, за да видя как се смее на последното, което съм казал. Или как оправя косата си. Усещам дишането й, всеки път щом гърдите й се надигат. Това, в комбинация с мириса на роса и усещането за влажна трева под нас, е нещо, което искам да запомня.

После ставаме и тръгваме на някъде.

Оказва се, че тя е изгубила очилата си. Връщаме се и лазим по тревата. Заедно.

По-късно се разделяме. Има я продължителната прегръдка и хвърлянето на погледи назад.

Но накрая нищо.

Друга.

Дясната ми ръка е около талията й. Нейната лява е на дясното ми рамо. Тя е дошла сама на танците и единствено аз съм я заговорил. Затова се възползва от всяка почивка, за да ме попита или да ми каже нещо. Иначе само се усмихва. Широко и весело, най-вече когато някой от нас е направил грешка в стъпките.

Но накрая нищо.

Друга.

Аз не я познавам. Но тя мен да. Оказва сме, че сме били в една детска градина. Помни ме. И е възхитена от мен. От това, че съм написал книга, че ще уча психология. Разговорът ни продължава неочаквано дълго. После усещам, че е време да приключи. Затова я питам дали би искала някой път да излезем. Тя отговаря ‘да’ и казва, че много се радва, че съм я попитал.

Но по-късно си пишем някакви глупости. Така й не излизаме. И на мен вече не ми се иска особено.

Та накрая нищо.

И имам чувството, че това се повтаря отново и отново, и отново… Създавам спомени. Не със съвсем произволни момичета, но не и с такива, които са специални задълго. С такива, които избледняват и се губят. Романтичната ми чувствителност се съпротивлява на това. На мимолетното момиче не му дреме особено за мен, но аз искам да пазя спомена (било то и в някое мръсно ъгълче на ума си) и затова се налага да пазя и нея. Иначе, забравя ли я, вече не е толкова специален моментът когато сме се докоснали, обещал съм й нещо романтично, написал съм й бележка, пуснал съм проницателен коментар за анапестичния ритъм, изслушал съм я докато ми споделя най-съкровената си мечта, или кога се е страхувала… И още, и още.

В даден момент с всяка от тях съм си мислел, че ще стане нещо повече. Но не е станало. Самосъжалението е друга тема. Единствено искам да обясня, че за мен моментите са били специални, защото съм почувствал нещо. А след това се питам, докога ще трупам в себе си още и още подобни спомени. Няма ли все някога да се претъпча, да ми втръсне и да спра да се впечатлявам толкова… И това хубаво или тъжно ще е…

Приликата с действителни лица, предмети и събития е неслучайна.

Въпреки това, разсъжденията ми може да са неверни, а историите украсени.

Не им вярвайте сляпо.