Книголюбие :: На театър: Яна Добрева

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

07.09.2013 06:00 - На театър: Яна Добрева

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 1060 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 07.09.2013 06:18

     ЯНА ДОБРЕВА

         Б О Ж Е! К Р О К О Д И Л И!

                      - пиеса -

1997

НЕЯСЕН, ТРЕВОЖЕН ШУМ ОТ УЛИЦА. НА ФОНА НА УЛИЦАТА:

ТЯ: /тананика оперна ария, затваря прозорец/…

КРАТКА ПАУЗА

ТЯ: Сега. Първо изваждаме вътрешностите на рибата. Не, първо взимаме една риба. И й изваждаме вътрешностите. Махаме й главата. И загряваме фурната. Не, първо изрязваме парче фолио с големина… с големина… с големина, подходяща за една риба. И… загряваме фурната. Не, първо включваме котлона, тоест… фурната включваме първо. Много добре. Отлично. Не, първо нарязваме две глави лук… А домати нарязваме ли?!… Не сме сигурни дали нарязваме домати. И необходимите подправки за риба. Те са си нарязани. Отлично. И ето че най-после включваме котлона, а-а… фурната искаме да кажем. Щракваме копчето… /щраква копче – гръмва радио – силна, патетична музика/

ТЯ: /след кратка пауза, на фона на радиото/ Ама какво правя аз бе!… /щраква копче – радиото спира/… Боже! Включих радиото вместо котлона, тоест фурната… Боже!… Какво си мислят те, че ще им слушам аз радиото точно днес!… Точно пък радиото ще им слушам аз днес. Как не!… Но! Няма да се нервираме! Няма да се ядосваме… Ето, успокоихме се… Много добре. Вече сме много добре. Отлично. Е, може да не сме така поразяващо млади както преди… преди… е когато бяхме поразяващо млади. Тоест когато аз бях… такава… поразяващо млада… И тогава обърквах какво ли не, сега за някакви копчета няма да си придиряме, хайде моля ви се! Значи! Първо… взимаме една риба. Изваждаме вътрешностите на рибата. Махаме й главата.

ТЕЛЕФОНЪТ ЗВЪНИ

ТЯ: Ееееее! Точно сега ли! Тъкмо се концентрирахме! /вдига телефонната слушалка/ Да?… Моля?… Ало?… Ти ли си? Ама защо пищиш? Боже, как пищи! Моля ти се, нищо не ти разбирам!… Е какво ми се извиняваш, спука ми тъпанчето! Да?… Добре, кажи какво се е случило, но без да пищиш!… А, сега е по-добре, вече ти разбирам. Да-а?… Така-а… Много интересно… Ами интересно ми е, защо да не ми е интересно! Какво значи това: “Какво толкова ти е интересно?” Интересно ми е! Но колкото и да ми е интересно, аз това вече го знам… Ами знам го. Вчера се разхождах, всичко научих. Но не ми се вярва да го направят. Ох, пак започна да пищи! Говори нормално, моля ти се! Казвам ти, че няма да го направят, успокой се!… Не, не слушам радио. И телевизия не гледам. Тези в телевизията лъжат!… Е не викай де! Какво като си работила в телевизията! То беше преди сто и петдесет години! Когато ти работи в телевизията. А сега лъжат… Какво казваш?… Да де, лъжат, нали и аз това ти обяснявам. Моля?… Да, знам, че чакат, тоест че чакаме указ, знам. Но няма да го направят. Освен това колко дни лъгаха, че няма да го направят, пък от вчера изведнъж – хоп, щели да го направят. Не им се хващам аз на щуротиите! Невъзможно е! Моля?!…Какво за котките?… Как са моите котки? Много са добре, благодаря. Моля?… Ееееее! Или пищиш, или говориш така, че нищо не чувам!… Не, котките ми нямат предчувствия, добре са… Ти ли знаеш моите котки имат ли предчувствия или аз? Ти по-добре от мен ли разбираш състоянието на любимите ми котки!… Не може да се разговаря така, ще ти затворя телефона! /повишава глас/ Чуваш ли! И ушите ми повреждаш, и нервите ми изопваш!… Не, с теб наистина днес не може да се разговаря! /траква телефонната слушалка върху апарата/

Боже! Така пищи. Като в оперета. Поддала се е на паниката. Счетоводителка! Уж точна наука, уж не знам какво, а как разговаря с мен по телефона! Безобразие! И ако все пак закрият?… Щели да закриват… Ами да закриват! Имам си малко риба във фризера, и половин франзела имам. Няколко лъжички кисело мляко са ми останали… Отлично. Така-а… сега! Изваждаме вътрешностите на рибата… След като първо вземем рибата. Например от фризера. Не ми се вярва да го направят, не, не ми се вярва… Пък може и да го направят. Всичко е възможно. Много неща преживях и едно разбрах със сигурност – дойде време, когато всичко е възможно. Да-а… Важното е да приемаме нещата такива, каквито са. Когато не можем да ги променим, по-добре да ги глътнем… като вкусно препечена риба… Да де… А кога солим рибата?!… Преди да я поставим във фурната, естествено, че тогава я солим. Или след това?… Ами естествено, че след това – след като я извадим от фурната, тогава я солим… Кое от двете е естествено?… Ей, боже! Една рецепта не запомних в живота си! И ти, Жорж! Помисли ли какво ще ям, когато си отидеш, а?… Виж в каква хубава рамка ти поставих снимката, а ти не помисли аз какво ще ям. Умря! Без да се погрижиш. За храната ми. Без въобще да се погрижиш за храната ми… Безобразие! Къде е снимката ти?… А, ето я. Прашасала… /духва лекичко/ Лекичко ще духна праха, да не ми се напрашат очите… /духва няколко пъти/… Само това остава – прахът от снимката ти да ми възпали очите! /духва/… Така-а… Ето че рамката, в която поставих снимката ти, сега се вижда много по-отлично… много по-добре искаме да кажем… Жорж!… Жорж… Жорж… Както и да е. Няма да се нервираме! Да се върнем на рибата… Но ако трябва да сме честни, тоест ако трябва да съм честна до край, до болезненост… по-добре че ти, Жорж, умря. Не мога да отрека, че готвеше вкусно. Просто ще е грях да използвам факта, че вече те няма и да кажа, че не готвеше великолепно. Срамота е да го отричам. Но като си помисля, че можеше да се случи нещо подобно като на… на… като на кого беше?… Да, мъжа на съседката! Той се парализира, Жорж! Работеше в конната полиция. Те сега имат страшно много работа. Не са като нас. Затрупани са. Тероризъм, природни бедствия, бунтове, закриване, безобразие! И веднъж той падна от коня си. Съседката ни изпадна в много тежко положение. Защото вече почти не останаха лекари. Един ден тя ме помоли да й съдействам. Моля те, казва, ела с мен до болницата, може би като те видят, ще се смилят. Аз обичам да се разхождам. Сложих си шапката. Не, първо си облякох онази рокля… онази… да де, зелената рокля. Сложих си и шапката. Тръгнахме. Всъщност, Жорж, ти много добре познаваш мъжа й. Заедно играехте карти, няма как да не го помниш. Обикаляхте баровете заедно. Но ти извади късмет, умря. А той, Жорж, той нещастният умря, а-а-а… парализира се, искаме да кажем. Така-а… Стигнахме. Пристъпвам аз вътре – не понасям болници, но заради нея… Не че го заслужава. Хайде, не помня, че флиртуваше с тебе! Но няма да се нервираме… Казах си – от човещина. Все пак аз съм чехова героиня. И в живота съм чехов типаж… А в болницата, Жорж, само болни. Лекарите заминали. Най-накрая намерихме един, нямам представа защо не беше заминал, но явно и той нямаше никаква представа за нищо. Седеше на бюрото си и ме гледаше, без да ме познава. Представяш ли си, Жорж!? Реших да не се караме от самото начало. Усмихнах му се с най-поразяващата си усмивка. Казах му: “Положението е следното. Това е моята съседка. Мъжът й работеше в конната полиция. Но падна от коня си. Сега лежи бездиханен. Трябва да дойдете и да го прегледате!”… И знаеш ли какво се случи, Жорж? Да оставим настрана, че не ме позна. Но той ме гледаше все едно, че не ме виждаше!… Опитах пак. Повиших малко тон. Пак не реагира. И тогава се ядосах. Не на мен тези, синко! Изиграла съм световната класика, докато още си се напикавал! Приближих се до бюрото му, Жорж, внимателно повдигнах оттам една тежка ваза. И така я фраснах... Така я фраснах... Така я фраснах, че тя се стовари върху палеца на левия ми крак.

ПАУЗА

ТЯ: Цял живот тази съседка ми създаваше само неприятности! Това е болезнената истина, Жорж! Жените около теб цял живот ми създаваха неприятности… Добре, че бяха моите почитатели! Те пък на теб създаваха неприятности… Доволен ли си сега? Доволен ли си, Жорж? Доволен ли си, че в момента палеца на левия ми крак е в окаяно положение…

ОТВЪН ДОЛИТАТ ВИКОВЕ – ТЪЛПА ПРЕМИНАВА ПОД ПРОЗОРЕЦА Й. ДО НАС ДОСТИГАТ САМО НЕЯСНИ КРЯСЪЦИ, БАРАБАНИ, ГЪРМЕЖИ – РАЗБУНЕНА ТЪЛПА…

ТЯ: /отваря прозореца/ Ей, какво сте се развикали точно под моя прозорец! Махайте се! Марш оттук!

ПОД ПРОЗОРЕЦА СЕ ЧУВАТ КРЯСЪЦИ

ТЯ: Ще ми изплашите котките! Вървете да крещите другаде! Марш! Да ви няма!

ТЪЛПАТА ПРЕМИНАВА И ПОСТЕПЕННО ОТШУМЯВА…

ТЯ: /затваря прозореца/ Закриват… Закриват, изтриват… Глупости! Всяко поколение си мисли, че точно него го закриват и изтриват… точно него… Пък земята още се върти. Така ли е , Жорж? О, с теб не разговарям! Забравих, че съм ти обидена.

ТЕЛЕФОНЪТ ЗВЪНИ

ТЯ: Ееееее! Няма миг спокойствие. Не са ли чували за съсредоточаване, не са ли чували за Станиславски! /вдига телефонната слушалка/ Да?… Пак ли си ти?… Да? Сериозно?!… Боже! В момента четат указа! Да… Значи го направиха! Боже!… Да… Да… Боже!… Ало! Ало?… Затвори ми телефона. /поставя обратно слушалката/ Явно искаше само да ме уведоми, че вече са го направили… Направиха го… Да. А-а-а… Сега! Първо изваждаме вътрешностите на рибата. Махаме й главата… Все не ми се вярваше… Да-а… На дъното на тавата трябва да поставите малко мазнина. За да не ядем залепнала, гадна риба… Направиха го… Всъщност като я увиете във фолио, мазнината не е от съществено значение. Но не забравяйте да налеете вода… на дъното на тавата…

КРАТКА ПАУЗА

ТЯ: Направиха го… Закриха държавата… Нашата държава. Моята държава… Боже!

КРАТКА ПАУЗА

ТЯ: Каква посредственост, боже! Да не можеш да се справиш с една държава!… Да-а… Мога да си представя що за указ четат в момента… “Драги сънародници, предвид замърсяването, атентатите, земетресенията, демографския срив, финансовия крах и озоновите дупки… закриваме тази държава”…

КРАТКА ПАУЗА

ТЯ: Озоновите дупки са им виновни на тях! Некадърници! Толкова прозаично, боже!… Не вярвах, че и това ще доживея! Профани! Бедни духом нищожества! Да закрият моята държава! Дяволите да ги вземат!… Може би поетите трябваше да се заемат с управлението! Вместо да се самоубиват, да им бяха поверили управлението! На тази държава… Поне да я закрият поетично! С повече лирика.

КРАТКА ПАУЗА

ТЯ: И за това ли живях!… За да ме закрият накрая! И въобще какво си позволяват те!... Аз съм чехова героиня! Как могат да постъпват така с мен! За моята Маша, не, по-късно беше... за моята Аркадина... да, за Аркадина! Един от най-големите ни критици написа, че театърът ни би осиротял без мен! Как си позволяват…. Те знаят ли какво ми причиняват! Аз съм романтичка… За Маша ли го написа той това или за Аркадина… По принцип нищо не разбираше от театър – като всички критици. Седят в салона и пишат. Боже! Качи се на сцената и тогава пиши! Критици… Не мога да ги понасям!… Но изведнъж той така ме разчувства с тази рецензия. Така неочаквано ме разчувства… Помниш ли го, Жорж?… Ами и ти запомни нещо, не мога всичко аз да помня! Нали ти изрязваше написаното за мен, старателно го подреждаше в папки, това не мога да отрека… Добре, кажи сега за коя моя роля писаха, че… какво беше… Ах, как се изнервихме! С тази държава…Всъщност вече няма държава. Тя е счетоводителка. С лоша дикция. Но никога не греши. Щом казва, че сме закрити с указ, значи е така… Щом тя го казва, можем да сме съвсем сигурни…

КРАТКА ПАУЗА

ТЯ: И сега аз как ще се разхождам… щом вече няма държава…

КРАТКА ПАУЗА

ТЯ: Но! Да не изпадаме в паника! Най-лошото в този момент е паниката. С какво ли не се справихме, та сега за една държава… Никаква паника. А къде ще се разхождам? Кой ще ме вижда сега… Кой ще ме познава? Кой ще ми иска автографи… Без паника! Спокойно! Все пак аз къде ще се разхождам?… Как ще си обличам роклите и как ще си слагам шапките… И как ще излизам навън… И как ще се движа сега по главната улица… Как точно ще стане?… Какво искат да ми кажат те – че публиката ми вече я няма? Че е заминала? Това ли се опитват да ми направят те?!… Аааааааа…. Ще си сваря кафе… Добре де, а когато кафето ми свърши, аз как ще си купя отново кафе?! Щом вече няма държава. Откъде ще си го купя?!… Въобще е доста объркващо. Да, поставят ме в много сложна ситуация… Не мога да се разхождам, моята публика не може да се наслаждава на мен и на шапките ми, не мога да си купя кафе… Жорж!

КРАТКА ПАУЗА

ТЯ: Да не би мъничко да злорадстваш, скъпи?

КРАТКА ПАУЗА

ТЯ: Не бързай, Жорж. Нали знаеш, че не се предавам лесно… Жорж?

КРАТКА ПАУЗА

ТЯ: Въпреки че в известен смисъл имат право да ни закриват. Не е много хуманно, но пък юридически е съвсем оправдано. В последните години всички се разбягаха. Заминаха за най-различни държави – такива, които скоро няма да ги закриват. Да, може и малко да ни заболи, но трябва да си признаем болезнената истина… А много болезнената истина е, че… че… какво беше?… Да, че тук останахме само такива като мен и теб, Жорж… Ти, Жорж, по съвсем обективни причини си тук, а аз… Е, ако бях поразяващо млада както когато… когато бях поразяващо млада… Може би, може би?!… Не. Не, не и не. Защото дъщеря ми ми предлагаше, не че не ми предлагаше… Когато дъщеря ми си тръгна, така крещях, така крещях… “Предателка! Предателка!” – така крещях. Боже, как крещях! Нали съм гласовита. Още в театралната академия професорът ми ме пращаше зад кулисите да си обера гласа. “Ама аз така съм си родена” – хленчех. Бях поразяващо красива… в театралната академия. А професорът ми: “Като си родена така, хващай обратно планините!” Боже! Можех и в операта да отида. Взимах уроци, разучавах арии… Как беше… /запява оперна ария/

ПЕЕ

ТЕЛЕФОНЪТ ЗВЪНИ

ТЯ: Еееееее! /вдига телефонната слушалка/ Да?… Пак ли си ти?… Много съм добре, тъкмо пеех… Не, ако ще ми говориш с този колоратурен сопран, веднага затварям! И недей да ми звъниш непрекъснато, пречиш ми на заниманията! Обаждай се само ако се случи нещо извънредно. Случило ли се е? Какво?… Крокодили?! Ти халюцинираш! В нашите географски ширини – крокодили! Боже!… Да, някой им е съобщил, че вече няма държава. И все пак много бързо се придвижиха насам… Да прибера котките? Ще ги прибера… тези… а-а… котките, да, котките, нещастните създания!… Нещо друго освен крокодили по улиците?… Тук-таме хора, да… А! И дават мой поетичен рецитал по телевизията! За успокояване на населението? Видя ли! А ти цял живот се съмняваше в смисъла на изкуството! А сега мен ме дават по телевизията, не теб с калкулатора! И все пак няма ли някаква процедура на закриване, а?… Без процедура, така ли? Без никакъв ред. Прочетоха указа и веднага дойдоха крокодилите… Боже! Трябваше да помислят за евакуация или нещо подобно. Некадърници! Какъв късмет извадих – да се родя в държава с толкова некадърници! Като че ли театрални критици я управлват тази държава! Какъв нисък коефициент на въображение в тази държава! Какъв нисък коефициент на талант… Ало?… Но аз говоря за управляващите, моля ти се, не говоря за счетоводителите! И все пак, ако всички вие ходехте малко повече на театър, на… Ало?… Ало… Затвори. /траква телефонната слушалка/ Обиди се…

КРАТКА ПАУЗА

ТЯ ЗАПЯВА

ПЕЕ

ПОД ПРОЗОРЕЦА Й МИНАВА ТЪЛПА ОТ ПРОТЕСТИРАЩИ – ДО НАС ДОСТИГАТ НЕЯСНИ РИДАНИЯ, КРЯСЪЦИ, СТОНОВЕ… ПРЕМИНАВАТ И ЗАГЛЪХВАТ…

ТЯ: Трябва да прибера котките, да… Значи!… Да прибера котките. Добре… И така. Прибираме котките… Изваждаме вътрешностите на рибата… не, първо си наливаме една чаша вино. Изпиваме я на глътки, на глътки, на глътки… В случая обаче я изпиваме на екс. Впредвид необичайната обстановка… Къде ли сме прибрали виното… /търси навсякъде/ Пазехме тази бутилка хубаво червено вино за дъщеря ни, но тя вече и да иска, няма къде да се върне… Ето че и в най-лошото се крие нещо хубаво… Хубавото е, че няма защо да пазя повече виното. Тази бутилка е лично за мен от… от… от… И много те моля, Жорж, не спори с мен! Щом казвам, че ми го подари този... а-а... да, президента! Значи той ми го подари! Не, един министър ми го подари. Но на какво беше министър?!… Целуна ми ръка… Да-а… А какъв костюм ми ушиха в “Маскарад” от Пушкин… искаме да кажем Лермонтов. Появявах се на сцената и залата изгубваше дъха си. Просто чувах как в салона спираха да дишат. Бях поразяваща… Жорж! Къде скрихме бутилката?… Имам невероятна памет за всичките си роли. Но нямам толкова добра памет за останалите неща… Знам, Жорж, ти подреждаше моя външен свят. Срамота е да го отричам. Но имаше много студентки, Жорж! Създаваха ми ужасни главоболия… И когато дъщеря ми замина, дълго сънувах влакове. Всяка нощ заминаваха влакове, аз тичах след тях по релсите… Да, ти беше блестящ юрист, Жорж. И все пак прекаляваше със студентките. Звъняха дори тук, в дома ни, за консултации. Ах, как величествено им затварях аз вратата на твоите студентки. Трак! Хлопвах я право в носовете им. И не ми казвай, че трябваше да се държа по-прилично! Моля ти се! Ами поне да бяха красиви! А те бяха грозни. Това е болезнената истина, Жорж! Всичките ти студентки бяха грозни… /траква вратата на шкафче/ Нямаме вино! Може да сме го изпили. Толкова дълго ни закриват. Толкова сме стресирани…

Да-а… Добре че не родих повече деца. И те щяха да ми кажат като дъщеря ми: “Светът се обединява, мамо. Светът се глобализира. Вече сме граждани на света”… И сега освен дете в Америка, щях да имам и дете в Африка. И дете в Азия. И дете при ескимосите. И навсякъде деца… Глобализирани деца… Нямаше да имам дете само тук. Тук не останаха деца… И каквото и да ми говорят, колкото и да се обединява света, не е ли при теб детето ти, все едно го нямаш. И каквото и да ми разправят, светът е съвсем разединен, щом не можеш да задържиш детето си наблизо…

Сега! Първо изваждаме вътрешностите на рибата. Махаме й опашката. Почистваме й люспите. Избождаме й очите. Режем й главата. Раздробяваме я. Раняваме я. Унищожаваме я. Претопяваме я. Заличаваме я. И я изхвърляме през прозореца на крокодилите.

ПАУЗА

ТЯ: Но пък е хубаво, че още в театралната академия ме научиха да шептя. Тогава не разбирах смисъла на шепота. Тогава смятах, че трябва да дишаш с пълни гърди. Да говориш с цялата си мощ. Някак така си представях театъра – патетично, великолепно. Сигурно защото съм от Балкана. Дедите ми били гръмогласни. Балканът понасял силата им. Балканът понасял смелостта им. И все млади умирали. И престани да ме ядосваш, Жорж! Винаги, когато ти разказвах за моя род, ти казваше, че твоят бил още по-такъв… Какво точно казваше?!… Но много ме ядосваше! Да, казваше, че дядо ти бил архимандрит. И че от моя род Балканът се тресял и добре, че бил твоят род да се погрижи за просветата, да ни облагороди… Архимандрит бил дядо ти! Добре де, няма да се караме! Жорж… Юрист!… И грозните ти студентки… Красавецът Жорж… А студентките ти на нищо не приличаха… Ах, и как се скарах с онзи режисьор… с онзи! Който искаше да разпредели онова грозното момиче… дори не си дадох труд да й помня името! До мен на сцената да сложи това нещо! Нито глас, нито фигура, нито пластика! Толкова никаква! Толкова млада, а толкова неодухотворена! Без нищо поразяващо. Как ги приемаха след мен в театралната академия – все грозни… Може би му беше любовница? Да, не мога да отрека, че беше прекрасен режисьор. Изключителен. Талантлив. После умря. От рак. Не, от удар. Е, все едно от какво! Умря млад. Грозната му, напълно безлична любовница, сигурно още е жива. И ако указа я е сварил на улицата, вече са я изяли крокодилите… Каква ужасна смърт! Как ужасно умираме напоследък… Колко дълго умираме… Колко продължително… напоследък… Умираме, да…

Така-а-а… Първо закриха театрите. Може би тогава сме изпили виното. А след театрите – държавата… Дойде време, когато не остана нищо възвишено. Така е, Жорж, недей да спориш! Вече няма нищо възвишено. И думите, и хората, и идеите – съвсем обикновени… Нищо, нищо поразяващо!

ТЕЛЕФОНЪТ ЗВЪНИ

ТЯ: Еееее! Точно сега ли… /вдига телефонната слушалка/ Да? Пак ли си ти?... Ох, не викай! И без това си с лоша дикция. Как от толкова викане не ти се възпали фаренгитът! Не знам как не ти се възпали… Казвам ти, не викай! Нали ти е ясно, че ако реша, мога да те надвикам!… Какво?!… Ах, това е невероятно! Закриват и съседната държава?! Боже! Нея пък защо?! Това закриване да не е заразно? Да няма епидемия?… Какво, какво се говори?… Не, не може да бъде! Значи нашествие на крокодилите… Боже! Да…Да… Значи те съвсем глобално настъпват… тези… крокодилите, да! Боже! Но ако не бяха закрили театрите, ако съвсем не бяха изличили духовността, сега това нямаше да се случва! И ще ми кажеш, че и изкуството закриват в съседната държава, нали? Това ли ще ми кажеш?… А театрите поне оставят ли ги?… Ах, как крещи тази счетоводителка!… Ами интересувам се от изкуство, защо да не се интересувам! По дяволите, то е моята държава! Счетоводителка със счетоводителка! Аз не се занимавам с политика като тебе! Какво постигна ти с твоите партии, с твоята политика, а? Че закриват света – това постигна! Ето, започнали са го света – държава след държава! Боже! Крокодили! Бедни духом нищожества!… Моля?… Ти какво сега, обиждаш ли ме? … А защо с този тон ми казваш: “Артистка!” Така презрително ми го казваш… Е, не! Така не може да се разговаря. Край. Затварям ти телефона! /траква телефонната слушалка/… Щом така разговаряш с мен…

ПАУЗА

ТЯ: Няма да се нервираме… Счетоводителка!… Най.добрата ми приятелка… А как плака на “Три сестри” тази… тази… каква й беше професията? Канех я на всяка премиера. Но на “Три сестри” просто получи нервна криза. Аз играех сестрата, която иска да замине за Москва. Не, те и трите искаха да заминат за Москва. Жорж!… Коя сестра играх?… Ей, какво време дойде… Не можеш да си поговориш с най-добрите си приятели… Но! Тогава му казах на режисьора – с това грозното до мен на сцената аз няма да играя! В друга пиеса беше, не в “Три сестри”. Ти си играй с нея, казах му. Ето ти моя костюм – играйте си двамата, колкото си искате! И шапката си ти подарявам дори! А режисьорът плака, моли ме. Не! Отказах… Все пак имах късмет… В началото на кариерата ми добрите режисьори все още си живееха тук. После всички добри режисьори заминаха. Освен тези, които преди да заминат, умряха… И артистите след тях… После закриха театрите. Останаха само културните министри и част от сценичните работници – млади момчета, които обаче бързо се преквалифицираха и също заминаха. Да-а-а… Преди време ме поканиха на изискан прием и какво да видя – там само културни министри. Бивши културни министри, настоящият културен министър и този, когото подготвяха за нов културен министър. И аз, разбира се. И вярваш или не, Жорж, но в очите им имаше сълзи. Ако искаш вярвай, Жорж, ако искаш вярвай! Не мога вечно да споря с теб. Винаги казваше, че преувеличавам. И сега просто те чувам как пак казваш, че преувеличавам. И не ме дразни отново, Жорж! Защото ще се ядосам и ще сменя красивата рамка на снимката ти със съвсем обикновена рамка! Мога дори да те поставя в грозна рамка, Жорж! Като тези… тези… студентките ти. Боже!… А когато не ми дадоха ролята… в коя пиеса беше?… На момичето… тя продаваше цветя, а той се казваше Хигинс… А как се казваше тя?!… Ами казваше се! И! Минавам аз покрай разпределението, леко го поглеждам… Мен ме няма… Някакво друго име срещу тази… тези… цветарката… Какъв скандал вдигнах тогава на режисьора! Така му тряснах вратата на режисьорската стая! Право в носа му! Години не му говорих. Но хак им е! Взеха някаква много млада, току-що завършила, не съвсем грозна и не съвсем бездарна. Но пиеше. Беше съвсем млада, а вече съвсем отчаяна. Проваляше им репетиция след репетиция. Хак им е… Да-а… Сега!… Време е да включим фурната. И да си направим кафе. И да изпием действителността като добре препечена риба… като добре сварено кафе, искаме да кажем… Значи. Първо включваме фурната… /натиска копче, гръмва радио – траурна музика/

КРАТКА ПАУЗА – само музиката

ТЯ: /на фона на музиката/ Абе какво правя аз бе… /спира радиото/ Какво правя… Какво, по дяволите, правя…

ПАУЗА

ТЯ: Но пък на приема си прекарахме отлично. Културните министри кършеха ръце и ме питаха с просълзени очи: “Госпжо, госпожо, какво се случи с нашата култура?” Така ме трогнаха, че им казах две стихотворения и една басня. Изпях им арията от… Е, изпях им една ария! Хапнахме, пийнахме… Признаха ми, че и художниците, и музикантите, и кинаджиите – всички, всички са заминали. Първо ги закрили, после те сами заминали. Останали сме тук само аз и още десетина като мен. Целуваха ми ръка. Да, Жорж, изредиха се да ми целуват ръката. Искаха ми автографи. Ухажваха ме. Да, Жорж, така беше. Съвсем не преувеличавам, Жорж… Да не би малко да ревнуваш, скъпи?

КРАТКА ПАУЗА

ТЯ: Ревнувай, Жорж, ревнувай… Може да няма държава, но аз съм тук. Тук съм. Аз съм тук… Да, тук съм… И освен неприятностите с левия ми палец, здравето ми е перфектно. Така е, Жорж… Ех, как посрещахме гости с тебе, мошенико! Това не мога да отрека… Какви маси приготвяхме! Да де, ти ги приготвяше! Няма да се разправяме, моля ти се! Но как греех аз, как украсявах тези вечери… Поразяващо! Колко се смеехме… Колко беше весело… Шампанско. Безобидни флиртове. Красиви разговори… Радост…Дух… Кавалерски обноски. Чест. Галантност. Съвсем дребни клюки. Спорове за изкуството… Музика. Възвишеност… Все пак имах късмет. Имаше възвишеност, да, имаше… А какво време дойде… политика, пари… Боже!

ПАУЗА

ТЯ: Но! Да оставим палеца ми настрана. Въпреки че няма да се разхождам накуцвайки, изключено! Боже! Разходка… Забравих, че ми отнеха и главната улица! И нея са я закрили заедно с държавата. Боже! Какъв срам! Сега сред крокодилите ли трябва да се разхождам! Та те дори не ме познават! Никога не са ме виждали на сцената, не са гледали нито една моя роля, боже! Явно вече въобще няма да мога да се разхождам…Боже! Ами Балканът?! Моето родно място? Какво ще стане сега с Балкана? И него ли го закриха?! Боже… И няма ли да го има вече… Жорж! Жорж… А как ще се явим пред дедите си… Какво ще им кажем?!… Хайде, аз съм артистка, имам оправдание… Но нашата дъщеря как ще се яви пред дедите си... Жорж!

КРАТКА ПАУЗА

ТЯ: Много ти се моля, Жорж, не ми казвай, ако обичаш, че аз съм виновна. Много те моля! Виждаш, че и съседната държава закриха. И затова ли аз съм виновна?! Не ме ядосвай пак, не ме карай да викам. Виждаш накъде върви светът, Жорж. На закриване, натам върви. Но не мога да съм виновна за всичко, Жорж. Да, не ме карай да викам! Въпреки гласовите си данни, никога не съм намирала смисъл в крещенето. В живота имам предвид. На сцената е друго. То е репетиция, то е представление. То е сценична треска. Трепети. Партньори. Вълнения. А в живота ползата от крещенето е само фаренгитът. Вредата, искаме да кажем… Да де, ползата… Все пак изпихме ли го това вино или го скрихме някъде?!… И къде го скрихме… И кога го изпихме… Престани, Жорж! Веднага престани! Да не би да искаш да кажеш, че забравям! Глупости! Боже! Забравяла съм… Да-а… Освен това, когато нашата дъщеря беше малка, беше изключително проклето дете. Но според теб сигурно и за това аз съм виновна! Тя приличаше на теб, Жорж, изцяло приличаше на теб. Недей да ми противоречиш, така беше! Тя ти беше дъщеря, ти си затваряше очите. И на мен ми е дъщеря, но не си затварям очите. Първо, тя се дразнеше, че съм по-красива от нея. И че всички ни питаха: “Вие сестри ли сте?” И аз тъкмо да кажа – да, да, сестри сме, и тя веднага: “Не, ние не сме сестри, тя ми е майка!” Много я беше яд. Е, моля ти се, Жорж, яд я беше. Аз ли знам колко тя се дразнеше от красотата ми или ти! Питам те, кой по-добре знае! Аз, разбира се… И ми чупеше парфюмите! Накрая се принудих да ги държа в гримьорната на театъра, тук парфюм не се задържаше! Въобще тя по едно време така се държеше, че аз съвсем се пренесох в театъра. Репетирах две неща едновременно… е не помня точно кои пиеси, някакви пиеси… Бяха тежки репетиции. Освен това, Жорж, тя съвсем не беше красавица. Моля ти се! Да не кажем, че беше малко грозновата. Поставена до мен… така беше, Жорж… Но каква вина имам аз за това?! Нямам вина… Сега… След като извадим рибата от фризера, изтръгваме й вътрешностите… Махаме й главата. А кафе няма да пием. Отказваме се от кафе… Не ни се пие кафе. Ще вземем пак да объркаме копчетата… А аз радиото им днес няма да го слушам! Представям си как са ги окупирали крокодилите там, в радиото… Сетиха се за поетичните ми рецитали, когато ги окупираха тези… а-а… да де, жирафите… Джунгла. С тези жирафи… Крокодили… Джунгла… И мога ли да знам… мога ли да знам… мога ли да знам защо умря преди мен, Жорж?

ПАУЗА

ТЯ: Само неприятности с теб… Цял живот неприятности… Добре, че ме приеха в театралната академия. Добре, че изиграх световната класика. Иначе не знам как щях да го преживея този живот… С твоите барове, с твоите карти, с твоите… Не, няма да се нервираме…

ТЕЛЕФОНЪТ ЗВЪНИ

ТЯ: Сигурно закриват още някоя държава…

ТЕЛЕФОНЪТ ЗВЪНИ

ТЯ: /вдига телефонната слушалка/ Пак ли си ти?… Ало?… Ало… Няма връзка… Ало?… Нищо не чувам, ало!… Ало?… Ало… /затваря/ Какво време дойде… всички връзки са прекъснати…

КРАТКА ПАУЗА

ТЯ: Така е, Жорж… Вече няма връзки… Да не би да смяташ, че имам угризения на съвестта, Жорж… Да не би да ме обвиняваш? Да не би да искаш да кажеш, че тогава… че ако тогава… ако тогава… О, това много добре го помня! Не мога да го забравя!… Не съм го забравила… Но тя пак щеше да замине, Жорж… Щеше да замине… Така е, Жорж… Просто времето е такова… дойде време за заминаване… И да не я бях оставила тогава с 40 градуса температура, пак щеше да замине… Е, добре, Жорж, щом толкова настояваш, оставих я… Да, аз я оставих… Беше с 40 градуса температура. Добре, Жорж, с 42 градуса. Наистина, Жорж, термометърът показваше 42 градуса… Казаха, че по всяка вероятност ще умре. И аз отидох на представление.

ПАУЗА

ТЯ: Да, Жорж, оставих я и отидох на представление… Да, Жорж, оставих я.

ПАУЗА

ТЯ: Да-а… Болезнената истина често боли… А в интерес на страшно болезнената истина… когато нашата дъщеря заминаваше, тя не ми напомни за това… Тя не каза – заминавам, защото ти тогава ме остави и отиде на представление. Да, после тя изпадна в кома. И за да съм съвсем честна – изпаднала е в кома, веднага след като съм тръгнала… Но когато тя заминаваше, не ми каза – ако ти беше стояла до леглото ми, нямаше да изпадна в кома… Ако ти не беше отишла на представление, ако ти не ме беше оставила… Ако беше стояла до мен, нямаше да изпадна в кома… Ако ти не ме беше зарязала с 42 градуса температура… Ако ми беше държала ръката. Ако ме беше галила по челото…

ПАУЗА

ТЯ: Не можех да отложа представлението, Жорж.

ПАУЗА

ТЯ: Не можех да го отложа. Разбери, Жорж, не можех. Никога не съм отлагала представление. Никога. Ние играем пет минути след като умрем. Ние играем дори да умират децата ни. Ние играем дори да нямаме вече държава. И съседните държави да ги няма, пак играем. И света да закрият, какво от това! Ще играем насред пустинята.

ПАУЗА

ТЯ: Да-а… Да приемем нещата. Да ги глътнем като… ледената, замразена риба от фризера. Безсмислено е да крещим. Безсмислено е да копнеем. Копнеж. Отнема време, а полза никаква. Всички тук копнееха по други държави, а ето че една по една ги закриват… Ако така върви светът – с толкова лоши маниери, с толкова малко изисканост… ами да го закрият! Ще останат само крокодилите. Крокодили… Я ги погледни! Отворили алчна, грамадна паст. Искат. Изяждат. Унищожават. А колко са грозни. Отвратително! И каква крокодилска… посредственост. Боже!… Никаква възвишеност. Никаква одухотвореност…
Малко преди да закрият държавата… малко преди да закрият света… малко преди да дойдат крокодилите… да-а…винаги преди това закриват музеите. Закриват театрите. Закриват музиката. Закриват киното. Закриват библиотеките…
Защо се умълча, Жорж?
Да не би най-после да си съгласен с мен?
Вероятно и на теб ти е направило впечатление, а Жорж?
Права ли съм, че преди да унищожат държавите, първо унищожават духа?
Защото не могат да ги изтрият, ако не са изтрили духа… Не, не могат.
Май този път си съгласен… Виж ти, виж ти… И Жорж веднъж да е съгласен…
Моят бляскав юрист.
Моят красавец.
Моят бохем.
Моят Жорж…
Да-а… Сега! Като оставим настрана тежкото положение на левия ми палец… Въобще като захвърлим всичко, всичко, всичко настрана… Знаеш ли какво излиза? Излиза, че ти ми помогна да преживея този живот, Жорж… Защото беше до мен. Винаги, когато имах нужда, ти беше до мен… След изтощителни репетиции, след представления, и когато не ми дадоха Елайза Дулитъл… Бях на трийсет и пет. Бях стара за Елайза Дулитъл. И не беше съвсем непоносимо, защото ти беше до мен… И когато приятелите ми умираха… Колко много погребения… И когато оставих умиращото ни дете, за да отида в театъра… Театърът. Моята държава… Ти беше до нея. И въпреки че ви оставих, ти продължи да си с мен…
Аз съм Артистка, Жорж! Ти ме прие, ти ме пое, ти ми разреши да съм това, което съм. Ти ме приюти, Жорж. Ти застана между мен и този крокодилски свят. Ти наистина ме защити!
И помниш ли веднъж на Бъдни вечер… Дъщеря ни беше малка. Бяхме приготвили всичко, толкова хубава маса бяхме подредили. Добре, Жорж, ти я беше подредил! Но аз прикадих къщата. Аз я прикадих, нали? Хубаво е, че си спомняш, че аз прикадих къщата. За да изгоня злите сили… Седнахме след това – да подишаме тамяна. А нашето момиче редеше дърва в камината. После драсна клечка кибрит. Огънят лумна. Тя приклекна и се загледа в огъня в камината… И този миг ме порази. Аз, ти, тя и огънят в камината… Тишината, ние тримата и лекичкото бум-бум на огъня в камината… Шепотът му… Мир. Ето това беше тази минута. Мир. С цялото си същество изпитах мира. Смисълът на мира навлезе в мен… Изведнъж го проумях с цялото си същество… После огънят направи “пук”, а нашето момиче каза: “Все едно че убиват зайче”…

ПАУЗА

ТЯ: Мир. Обратното на война.

Любов. Обратното на омраза.

Тишина. Обратното на хаос.

Трева. Обратното на голо стърнище.

Мир. Обратното на война…

ТЕЛЕФОНЪТ ЗВЪНИ

ТЯ: Толкова ли е невъзможно…

ТЕЛЕФОНЪТ ДЪЛГО ЗВЪНИ… СПИРА.

ТЯ: /след пауза/ Ти владееше мира, Жорж. Не мога да го отрека.

ПАУЗА

ТЯ: Добре, че ме научиха да шептя… С възрастта се налага да владееш шепота. Силите намаляват. С възрастта закриваш огледалата. Намяташ върху тях копринени шалове, за да не виждаш съвсем ясно отражението си… С възрастта болезнената истина е все по-болезнена. С годините много неща се объркват. Объркват се и държавите, и света. Звездните мигове се топят, а грешките все повече те душат… И е хубаво, когато остарееш, да си имаш родина… Много е хубаво… Тогава по-рядко се питаш – прав ли бях или не? Тогава не се страхуваш толкова от световните бедствия… Защото си имаш родина. Поне това си знаеш – тук съм се родил, тук ще умра…

ПАУЗА

ТЯ: Мисля, че ти беше по-добър човек от мен, Жорж…

ПАУЗА

ТЯ: Вероятно затова Бог се смили над теб и те прибра, докато все още си имахме родина…

ПАУЗА

ПОСЛЕ ПОД ПРОЗОРЕЦА Й ПРЕМИНАВА ТЪЛПА – КРЯСЪЦИ, КРОКОДИЛСКИ РЕВ…

ТЯ: /съвсем тихо, на фона на тълпата/ Сега… Първо изваждаме вътрешностите на рибата…

РЕВЪТ ПОД ПРОЗОРЕЦА СЕ ЗАСИЛВА. ТРАКАНЕ НА КРОКОДИЛСКИ ЧЕЛЮСТИ, ПОБЕДНИ КРОКОДИЛСКИ ВЪЗГЛАСИ…

ТЯ съвсем тихо, почти шепнешком, запява оперна ария…

                                                   КРАЙ

Нагоре