20 дни след конституирането на Обикновеното Народно събрание ПГ на СДС внесе за разглеждане друг Закон за земята.
Неговите принципи са коренно различни от социалистическия вариант на Закона за земята на Великото НС (приет на 23.02.1991г.):
- Ликвидират се ТКЗС.
- Земята се връща на законните собственици отпреди създаването на ТКЗС, в нейните реални граници.
- Закриват се досега създадените кооперации на базата на ТКЗС от миналата година.

- Оземляват се с общинска земя тези членове на ТКЗС, които не са влезли навремето със земята си в тях, но участвали с труда си.
- Създава се свободен пазар на земя без ограничения за обработването й.
- Задълженията по ликвидация на ТКЗС и определянето на дялово участие между техните членове и собствениците на земя се възлага на ликвидационни съвети и общински поземлени комисии, назначени и подчинени на общинските власти.
- Притежателите на вилни места и законните им собственици уреждат взаимоотношенията си по принципа на пазара на земята в рамките на определени цени за съответния район, фиксирани от изпълнителната власт.

·                    Цялата парламентарна група на БСП в 36-то НС беше ПРОТИВ смисъла на този закон още на първо четене.
Социалистите и досега са ПРОТИВ този смисъл. В интерес на истината решителността им спада. Ще ви представя след малко действията на Партията през лятото на 1992 година - открити партизански саботажи! Ще ги видите и през 1993/1994, когато ще облекат разрушителните си действия в нов закон за земята. След още няколко години, когато се стане ясно, че без частна собственост върху земята не може да се мине, ще кандисат. Последната крепост, която ще бранят, е поне земята да не се продава на чужденци.

·                 Цялата парламентарна група на ДПС беше ЗА смисъла на Закона за земята на СДС от 12 февруари 1992, когато той бе приет на първо четене. Тази група депутати беше единодушно ЗА и на второто четене на Закона.11 месеца след това, депутатите на ДПС, заедно с комунистите, ще искат “промяна едикаква си”. Ще си спестя една звучна турска дума за характеристика на такива хора. основното е друго: въпроса защо? На него трябва да си отговарят бъдещите избиратели на Движението за права и свободи.

·               На 20 март 1992 година Законът за Земята на СДС влезе в сила. Ето какво казаха някои тогава:
- Клара Маринова: “Без ТКЗС няма свобода.”
- Филип Боков: “Без СДС може, без ТКЗС не може.”
Логика, макарт и обратна. Докато думите на „младия вожд в старата палатка” Жан Виденов са си чиста заплаха: „Внимавайте, управляващи, да не се окажете обсадени в крепостта, която токущо превзехте!”
Мисля, че вече писах: когато комунист ви заплашва, единственият начин да му попречите, е да го осъдите и вкарате в затвора.

Следват законите на правителството на Филип Димитров за декомунизация на обществото ни.
Единственият ефикасен и действащ закон за декомунизация на обществото ни, според мен, би трябвало да има само два члена:
- забранява се пропагандирането на комунистически марксистко-ленински идеи за организация на обществено-политическия живот, най-общо описани с девиза: „една партия, един вожд, една политика”;
- въвежда се един карантинен срок от десетина години в който лицата, които са били на ръководни постове в управлението на партията и на ръководни постове в управлението на държавата от името на партията БКП, нямат право да заемат длъжностите: ръководител (на голяма група хора, заети в една сфера на дейност), учител (педагог или преподавател по икономика, история и философия) и съдия.
За онези, които биха ме нарекли „мракобес”, съобщавам, че идеята за закон, забраняващ Партията във вида, изложен токущо, не е моя. Това е идеята за денацификация на Германия непосредствено след разгрома на хитлеризма през 1945 г. Което позволи на германския народ да забрави наистина разделението си, съществувало в него – и сигурно по-голямо от нашето разделение днес като народ – и да започне изграждането на новото си бъдеще начисто.
Ръководството на СДС не тръгна по този път. То започна да „кастри” оттук- оттам „правата” на комунистите-социалисти, което при липса на обща забрана за пропагандирането на именно ТЕЗИ идеи, е най-малкото юридически атакуемо.

В началото на февруари 1992 година Народното събрание прие закона за банките и кредитното дело.
Обсъждането му премина направо тихо на фона на “неодобрителната буря” на социалистите срещу реституционните закони.  (Защо ще стане ясно няколко години по-късно.) Мнозинството от СДС и ДПС прокара забрана в банковите съвети, които управляват дейността на банките, да бъдат назначавани хора, участвали в ръководни структури на БКП преди 10 ноември 1989. В края на юли 1991 Конституционният съд отмени тази забрана като противоречаща на Конституцията. Висшият партиен мафиотски картел запази своите хора при нашите пари.
Tова ще има пряко отношение към банковите далавери, които чакат бедна България в бъдещето.

Промяната в Закона за Висшия Съдебен Съвет, която позволи в състава му да бъдат подменени поне съдиите, избрани от квотата на предишния парламент, също беше правена-недоправена. Писах за това.

Законът „Панев"
Наречен така по името на вносителя си Георги Панев, той влезе в пленарната зала през април 1992 г. А популярността си дължи на онзи член, който отнема правото на бивши секретари и членове на партийни комитети, преподаватели по политикономия, научен комунизъм и марксистка философия, да заемат ръководни длъжности и да участвуват в научни съвети в идните 5 години. Законът влезе в сила от 24 декември 1992 г. и ще изтече на 24 декември 1997 година.
Много моля читателите си да обърнат внимание, че този декомунизиращ образованието и науката ни закон, НЕ ЛИШАВА учените от право на труд (дори и доносниците от ДС, които са съсипвали кариерата на колегите си), а само не ги допуска до ръководни длъжности в продължение на 5 години. Значи излиза, че комунистите, пардон – социалистите, държат не на приноса на кадрите си в науката, а на приноса на кадрите си в управлението на тази наука. Те „плачат” не за учените и преподавателите – социалисти, а за това, че тези хора няма да могат да управляват българската наука и образование.
За тези, които още “не схващат” за какво става дума, когато Партията се възмущава от закона “Панев”, продължавам с факти и пояснения.

·               Какъв е процентът на комунисти сред хабилитираните специалисти на Софийския Университет  посочва к.ф.н. Димитър Велков във в. “Ранно утро” от 2 март 1993: „Данните са от Алманаха на СУ за периода 1939-1988:
- при академиците - 100 % членове на БКП и 33,33 % АБПФК;
- при член-кор. на БАН - 62,5 % членове на БКП и 12,5 % АБПФК;
- при професорите - 80,15 % членове на БКП;
- при доцентите - 62,6 % членове на БКП.
Като имаме предвид, че в съвкупността на българския народ членовете на БКП са били около 10 %, може да се направи извод каква е била СОЦИАЛНАТА СПРАВЕДЛИВОСТ в Университета.”

·               Димитър Христов, ст.н.с., д.х.н., допълва в “Демокрация” от 27 април 1993:  “От 1949 досега начело на Университета са поставяни от партията-ръководителка следните комунисти: Владимир Георгиев, Даки Йорданов, Димитър Косев, Пантелей Зарев, Христо Христов, Благовест Сендов (безпартиен комунист), Илчо Димитров, Георги Близнаков, Минчо Семов, Никола Попов, Николай Генчев.

·               Освен статистиката съществуват и Решенията ПРЕДИ Десети, чийто резултат е тя.
Протокол №294/19.07.1977 на Политбюро на ЦК на БКП утвърждава показателите за оценка на кандидатите за ст.н.с. I степен (професор)  и ст.н.с. II степен (доцент):
ПЪРВО - партийна принадлежност.
ВТОРО - социален произход на родители, братя, сестри и тяхната дейност за периода преди и след 9 септември 1944 година, засегнати ли са били от мероприятията на народната власт и къде членуват.
ТРЕТО - социален произход на съпруг(а) и деца - произход, место-работа и участие в обществено-политическия живот.
ЧЕТВЪРТО (чак на 4-то място) - трудова дейност: научни трудове, резултати и разработки, научни степени и звания, научно-организационна дейност и опит, получени награди и отличия.
ПЕТО  (чак на пето място) - владеене на чужди езици.
Чуйте Мненията за тези Решения на съвременниците ни.
- Проф. д-р Илия Карагьозов, д.м.н., пита чрез “Демокрация”: “Професор Сендов, какво ви свързва с ченгетата?  Знам, че сте истински професор. Не като другарката Нора Ананиева. Затова ви и пиша тези редове. Аз също съм професор. Ръководя катедрата по акушерство и гинекология на Медицинския факултет, София. Понеже имам страшно много работа, не ходя по коктейли, не ме показват по телевизията и много рядко ме интервюират. Не съм оплодил световната наука с гениално откритие. Но с моята помощ всяка година се раждат 4000-5000 българчета. Защо ви пиша? От в.“24 часа” (7 януари 1993) научих за началото на титаничната ви правозащитна борба с “дискриминационния закон” в научната сфера. Щели сте да изчакате решението на Конституционния съд и ако то не ви удовлетвори, да сезирате правозащитни организации на обединена Европа. Браво! Будна гражданска съвест! Чудесно чувство за справедливост! Имам само един въпрос към вас, колега Сендов. Защо непримиримостта ви срещу неправдата се събуди толкова късно? Може би не знаехте, че никой не можеше да стане доцент без разрешение на ченгетата и инквизиторите от академичните и градските комитети на БКП? Че никой не можеше да стане професор без божественото “да” на ЦК на БКП? Че на стотици перспективни научни кадри не само, че не бяха давани ръководни постове, но и въобще не бяха хабилитирани поради неписаните закони на “правоимащите”? Защо не въстанахте тогава, професор Сендов? Защо не сезирахте правозащитните организации на обединена Европа? Та законът от 24 декември 1992 не спира ничия хабилитация, не пречи на никого да си гледа науката? Защо изведнъж се загрижихте за бившите правоимащи? За инквизиторите и ченгетата? Какво ви свързва с тях, проф. Сендов?”
- Проф. Николай Генчев (в. “Новинар”, 30 април 1993): “Законът ”Панев” е един неправомерен терористичен акт, който довежда до безкрайни усложнения в сферата на науката и образованието и отново политизира тази сфера. Законът посяга на автономията на висшите учебни заведения, на името и достойнството на много известни български учени у нас и в чужбина и създава едно противопоставяне, както между поколенията, така и между групите учени. Смятам, че е репресивен закон, който е вън от духа на времето.”
- Проф.Велко Вълканов (в.“Дума”,26 януари 1993):  “Няма съмнение, че г-н Панев се покри с непомръкваща херостратовска слава. Този вид слава е изглежда единственият шанс за някои хора. С доброто те не могат да стигнат доникъде. Мизерните им възможности ще ги държат винаги в подножието на обществения живот. Със Злото обаче те имат сериозни изгледи за успех. Колкото по-голямо е злото, толкова е по-голяма вероятността да влязат в историята.”

·                А сега ето ви НОВИТЕ РЕШЕНИЯ на новите(стари) социалисти (комунисти).
- На 25 март 1993г. новото мнозинство в НС, образувано от депутатите на БСП, ДПС и НСД (Нов съюз за демокрация), вкара за обсъждане в зала законопроекта на лидера на АСП Николай Василев, който променя декомунизиращите клаузи в закона “Панев”. Наречен е закон “антиПанев” именно поради тази причина.
- На 12 май 1993г. 105 депутати от БСП, ДПС и НСД приеха на първо четене (по принцип) закона “анти-Панев”. Така Партията спаси своите „научни” кадри. До следващото несъгласие с Времето.

·               Докато течаха описваните събития, юристът Янко Янков, председател на партията “Либерален конгрес”, започна една съдебна процедура срещу БКП/БСП за доказване на нейната нелегитимност.
Оказва се, че при поредното си преименуване през декември 1948г. от БРП(к) в БКП, Партията не се е регистрирала в съда, а оттам следва, че БСП наследява партия, която не съществува, и по този начин самата тя е нелегитимна. В една нормална правова държава този юридически спор отдавна да е завършил в полза на Янко Янков. Защото по документи действително, че хората на Димитров и Червенков са пропуснали тази  “незначителна” подробност. Юристите на самата БСП не отричат това. Но нашият съд е далеко от понятието обективност, защото е зависим от хората на самата тази Партия. Докато СДС управляваше една година, делото на Янко Янков беше потръгнало, но откакто Беров “се върна”, тръгнаха едни обжалвания на положителното решение на Градския съд... Не вярвам да стане.
Остава само „големият смях на Вселената”, който партийците биха чули, ако се спрат за малко по пътя си към „бъдещето”. Тръгнали да свирят на сватба, ама си забравили инструмента в къщи.Ако ли пък са мислили, че след време липсата на „паспорт” ще им позволи да избегнат съда за престъпленията си, да им кажа аз, че това може да стане, ако престъпленията им бяха кокошкарски. Обаче физическите убийства на стотици хиляди хора, психологическият геноцид над няколко поколения, развращаването на цял народ, са престъпления за които дори смъртта на конкретния виновник не е причина за отлагане на Възмездието, отдадено чрез Съда. Плащат неговите наследници! Четете Библията.

·               Чувам по радиото, че в НС парламентарната група на СДС гласувала новия закон за чуждестранните инвестиции
Отварям моя вестник (9.01.1992) и чета: „Парламентът поправи неприложимото творение на ВНС, акт, преживял на книга едва 6 месеца. В новия нормативен акт се предвижда облекчен режим за регистрация на капиталите, които ще постъпват. Създават се достатъчните гаранции за вложения на чуждестранните юридически и физически лица. Те ще могат да придобиват акции и дялове в търговски дружества, да имат право на собственост върху недвижими имоти и предприятия, както и да притежават влогове, облигации, съкровищни бонове и други ценни книжа. Защитата на чуждестранните инвестиции се регламентира с ограничените възможности за отчуждаване и със законовото обезпечаване на вземанията на лицата. Социалистите се обявиха против някои разпоредби за превеждане в чужбина на получените доходи от страна на собствениците, но мотивите им не бяха приети. Същата участ срещна и желанието на БСП да “сплаши” чуждите бизнесмени със сравнително тежки санкции за нарушения.”
Разбрахте ли нещо? Защото аз – нищо. И повече няма в този вестник за този закон. Затова пък цели 3 страници са посветени на това колко лош бил Вълканов, колко двуличен Воденичаров и т.н. Колкото един спортист като Мичковски с големи мускули и с бръмбари в главата си, ще ми направи впечатление, толкова и така списван вестник ще ме впечатли (гл.редактор Волен Сидеров).Толкова много незначителни, жълти, еро, фито, спортни, психо и прочие вестници има! Аз търся в „Демокрация”-та надеждата, бъдещето, знанието – тя трябва да ми ги даде! Защото на следващия ден (18.01.1992) разгръщам „Дума”-та и на половин страница чета критика на този закон от „журналиста” Барух Шамлиев: „Врата сред полето”. Аргументирана и с примери. Мога да се подпиша, че написаното не е вярно за моите интереси от гледна точка на бъдещето – писал го е комунист, който няма да седне да защитава или заклеймява, ако това не му отърва. Но това моето е вяра, а ако искам да съм силен, ми трябва знание!

Същото е и със закона за приватизацията.

Там материалите са повече, но какво от това. Пресях сума вестници, за да получа следните изводи:
- Иван Костов: Приватизацията не трябва да се “социализира”, т.е. да участват всички в нея с равни права. Приватизацията е финансов проблем, свързан с пазарна оценка и заплащане на удоволствието да се превърнеш в собственик.
- Иван Пушкаров: Приватизацията трябва да стратира с малките предприятия, т.нар. “малка приватизация”, и то веднага. Това означава към бюджета да потекат някакви средства, докато цялостният закон излезе от Парламента.
- Асен Мичковски: Приватизацията трябва да започне след създаването и приемането на цялостен закон, тъй като решенията “на парче” винаги са  пагубни за икономиката ни. Не съм против “социализирана” приватизация.
Всеки е прав, нали? Явили се три хубавици на конкурс за красота. Журито избрало за „мис” и трите, защото и трите много му харесвали. Е, за какво беше тогава конкурса? Междувременно научаваме, че от наше име да ни представлява в конкурса „Мис Свят” заминала една друга, четвърта мома. Може би е прав онзи, който казва, че на вълка му е най-здрав врата, защото сам си върши работата. Само че е нечестно, докато аз тичам по елипсата на стадиона, друг да прецапва през футболното игрище напряко. И още – в работата ми влиза да не забравя да си взема моето от този хитрец.

·                 Е, добре. Тогава да помисля сам „що е това приватизация и има ли тя почва у нас”.
Не съм чел оригиналния приватизационен проект „Беров”, въпреки че коментариите за него са бол през 1993-1994 години, но предполагам уверено, че същината му е тази:  за твоите 30 години трудов стаж в полза на държавата ето ти, гражданино, 5 купона по 1000 лв  срещу които получаваш 5 идеални части от крава за която трябва да се грижиш като стопанин.. И вълкът сит, и агнето – цяло! За западния свят – всеки българин собственик. За Партията – всичко нейно. За всеки българин – един „по-япончест”. На мен това не ми харесва. Затова няма да пусна „червено”.
В партията има и друго крило, вече писах – хора, които искат натрупаното при социализма партийно имущество да бъде разпределено между „съдружниците” и хайде, кой от където е. За тях приватизацията е единственият законен начин за такова трансформиране на парите. Така според мен трябва да се разбира техния термин „несоциализирана приватизация”. Имаш пари – купуваш фабриката за кафе или чайници. Може! Така е законно! Но парите ти трябва да имат чист произход! И аз ще гласувам за онази политическа сила, която вкара в проекта си за „несоциализирана приватизация” задължителното условие да се доказва произхода на парите с които се приватизира. Другото, дали тази приватизация е „малка” или направо „го-о-ляма”, е второстепенно!
Едно много важно уточнение: Да  не си помисли някой, че е възможно да гласувам за социалист, който е записал в своя закон, че ще следи парите за приватизация да бъдат чисти. Кое свое обещание ТЕЗИ хора са изпълнили? Написал го бил Стефан Стоилов или младото Пиринче, не дай, боже, Ангел Димов, черно на бяло?! Може ли кривата круша да роди банани?
В няколко поредни броя от юли 1993г. в.”Пари” публикува т.нар. приватизационен проект „Карабашев”. Прочетох го. Сигурно е само, че в него не става въпрос за „купони”. Няма понятието „мръсни пари” също така. И това е естествено, като се има предвид, че Валентин Карабашев е от синдикалното лоби на КТ „Подкрепа” и едновременно с това е член на АСП. Ако проектът „Карабашев” тръгне да се чете с такава настройка,  може да се открие една програмирана опасност: сливането на проектите „Беров” и „Карабашев” в крайната цел – мафиотизирана приватизация, т.е. закупуване на държавна собственост с държавни пари.
Възможният алгоритъм е следния. Минава Беров и раздава купоните. Те са с такава малка стойност спрямо стойността на фабриката, която искам да купя, че в смисъла за който са раздадени, не вършат никаква, ама никаква работа. При това положение най-доброто разрешение, което може да ми се предложи, е да ги продам някому на цената, означена отгоре им, и с получените пари да живея по-спокойно няколко месеца. Хората на Карабашев организират покупката на купоните „на парче”. Понеже става дума за малко пари, никой няма да пита „чисти” ли са те. Когато един „Карабашев” събере куфар купони, той отива и купува с тях онази фабрика, дето си я бях харесал и аз. Заедно с мене, разбира се, понеже аз работя в тази фабрика и вече съм продал „купоните си”.
За новия собственик на фабриката не съм се размислил. Да му мисли „Беров” дали „Карабашев” ще го излъже или пък обратното. Ако се сбият – чудесно. Ще се получи „италианския скандал” от пролетта на 1993 година. Аз мисля за себе си. Крадени, „мръсни пари” има във всяко общество. В периода на създаването му те са повече, може да се каже, че почти всичките пари са такива, защото тогава още няма установени закони и има размирици. Но с укрепването на Обществото (пиша общество с голяма буква, за да ви подскажа, читателю, че не става дума за социалистическото общество), за което са необходими десетки години, създадените закони и механизми в него правят печеленето на мръсни пари занятие с много висок риск от затвор. И тогава това Общество наистина е заслужило усилията и мъките на първосъздателите си. Техните деца и внуци ще живеят по законите на Западната демокрация.
В последното изречение изказах две твърдения, които вече излизат извън рамките на тясното понятие „приватизация”, но същевременно са нейни основни принципи.
Първото - „техните деца и внуци ще”:
Приватизацията е процес, който няма да решим за няколко години. Писах и пак повтарям – ако 40 години сме се отдалечавали от точката, където сме били, ще ни трябват пак 40 години, за да се върнем отново там.  Девизът „Времето е наше” е продължаваща отговорност. Дълъг и труден път, който може и да не извървиш, но това означава да оставиш твоята работа на децата си, попречвайки им така да вършат те своята, когато им дойде времето. А за да свършим своята работа днес, вече притежаваме най-важното – приватизирахме резултатите  от собствения си труд, т.е. чрез усилията си можем да управляваме резултатите, касаещи собствената ни съдба. Само че и това е процес, а не еднократем акт. Отпуснем ли се за момент, все ще се намери някой „Беров”, дето ще поиска да ни превърне в „стопани”.
Второто твърдение – „по законите на западната демокрация”:
Забогатяването ни няма да дойде от това, че сме избрали нечий проект за приватизация, а от това, че правилно сме избрали посоката. Само едно е от кардинално значение – да не тръгнем в обратната посока, да не объркаме посоката, докато вървим! А мястото , където бяхме, и където ще се върнем пак – Европа, е белязано с висок връх: Западната демокрация. Можете да използвате сравнение с пътеводна звезда, ако повече ви харесва. Трябва да стигнем този връх! Разбираме, не разбираме, трябва да крачим, винаги гледайки към него.

Постарах се да ви разкажа, читателю, собствения си вариант за процеса „приватизация” ясно и подредено. Всичките „случки”, които се случват у нас в областта на пазарната икономика, аз оценявам по изводите на този мой собствен анализ. Дали съм видял правилно нещата, дали заключенията ми са верни, ще покаже времето. Ако съм сбъркал, градежът на понятията започва отново. За съжаление! Защото има по-бърз и по-верен начин за мен самия, а тъй като съм един от многото, твърдя - и за обществото ни, по-бърз и верен начин – нашите учители да ни научат, да ни обясняват механизмите на тази наука предварително добре. Ама учителите – и сини, и червени – „си питат ушите”. Както се казва.