*Слово*

Седмицата от 15 до 21 януари можем да наречем седмица на великите, тъй като през този период св. Православна църква чества паметта на своите четирима велики синове - преп. Антоний (17 януари), св. Атанасий Александрийски (18 януари), преп. Макарий Египетски (19 януари) и преп. Евтимий (20 януари). Трима от тях са преподобни, т. е. монаси.

В наше време монашеството е станало почти изключително явление, често неразбирано дори от онези, които искрено се считат за православни християни. Нерядко от такива хора се изказва недоумение по повод чуто или прочетено житие на някой преподобен: „Нима, като живееш в света, не можеш да обичаш Бога? Нима само монасите могат да претендират, че обичат Бога?" Предимно за така мислещите хора ще цитирам един съвременен изследовател на ранното монашество.

„Свръхприродната същност на християнския живот винаги се е нуждаела от някакъв абсолютен израз, който би могъл да даде пълна свобода на християнина в отношението му към реалностите на „този свят". Първият отговор на тази потребност било мъченичеството, породено от външните услови. Когато тези условия се променили и светът престанал да се бори срещу християнството, а напротив - предложил му съюз, който би могъл и скоро наистина станал по-опасен за духовните ценности, монашеството започнало да утвърждава тяхната независимост... То не е внесло нещо съществено ново в Църквата от първите векове. То било израз на нова форма, създадена от нови обстоятелства, на есхатологическия характер на християнството. Първите християни го осъзнавали по-остро и за тях той се изразявал в мъченичеството. Но когато последното изчезнало, монашеството станало това, което преди изразявало мъченичеството." /.../

А Евангелието е едно и също както в 4 век, когато живеели великите основатели на монашеския живот, така и сега, когато живеем ние.

Има ли нужда да се описват житията на великите, празнувани през седмицата? Сигурно всеки християнин ги знае, затова само ще ги припомним и обобщим.

Св. Антоний, син на богати и благочестиви родители, като чул в храма думите на Спасителя към богатия момък: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене" (Мат. 19:21).

Св. Антоний дал своето имущество, уредил съдбата на по-малката си сестра (родителите били вече починали) и започнал подвижническия си живот в пустинна местност около река Нил. От 20-годишна възраст подвижникът се борил с изкушенията, упражнявал се в подвизи, за да уподоби на ангелите (монашеският живот се нарича равноангелски). Той се молил и се трудил, хранил се само с хляб и вода и то не всеки ден. Така преминали 20 години. Славата за необичайните му подвизи, чудеса и душеспасителни наставления довела в пустинята много ревнители на благочестието. Постепенно около светеца се основали много монашески обители и скитове, а св. Антоний станал духовен наставник и ръководител на техния живот.

В продължение на 85-годишните си подвизи св. Антоний само два пъти напускал пустинята, за да отиде в Александрия със слово на обич, утешение и вразумление. Първия път той бил в Александрия по време на гонението на Максимин. Св. Антоний утешавал гонените - едни насърчавал за подвиг, за други ходатайствал пред съдите. Близо една година прекарал в тези подвизи и въпреки че искал да пострада за вярата, Господ го пазел и той се върнал пак в пустинята.

Втория път той отишъл в Александрия, за да обори арианското лежеучение. Думите на великия подвижник направили дълбоко впечатление и утвърдили в истинската вяра маловерните. А той пак се оттеглил в любимата си пустиня. Славата за неговите подвизи и чудеса била толкова голяма, че към края на живота му целият тогавашен свят знаел за него. Починал в мир на 105-годишна възраст в 356 г. Църквата го прославя като „чист по душа и сърце, земен ангел и небесен човек, учител на девство, образец на въздържание, на монашестващи стълб и основание..." Оставил правила и поучения за монасите, постановления, изложение на някои мисли, отговори на различни въпроси и писма.

Мощите на св. Антоний са открити и пренесени в Александрия през 544,  в 7 в. са пренесени в Цариград, а от 15 в. се намират в църквата „Св. Юлиан" в гр. Арл, Франция.

Св. Макарий също е роден в Египет, около 301 г., в небогато благочестиво семейство. Искал да стане монах, но родителите му го оженили. Жена му обаче починала след няколко дни и бъдещият подвижник се отдалечил от света в пустинята. Молитва, псалмопение и богомислие били главното му занятие. За подвизите си бил удостоен с пророческа дарба и благодат на чудотворство. Веднъж намерил в пустинята череп и го попитал кой е той. Черепът отговорил: „Бях началник на идолските жреци, които живееха на това място, а ти си авва Макарий, изпълнен с Божия дух. Когато се молиш за намиращите се в ада, те получават утешение и облекчение".

От далечни страни идвали хора при великия Макарий да търсят съвет. Наставленията му се отличавали с кротост и сърдечна топлота, били изпълнени с дълбока опитна мъдрост. По време на императора-арианин Валент той бил заточен на един остров и там обърнал към Христа местните жители-езичници.

Известен за своята кончина, мирно починал на 90-годишна възраст през 291 г. Освен възвишените молитви, които четем и сега („Боже вечни", „Какво да Ти принеса" и други) преп. Макарий ни е оставил 50 беседи, 7 наставления, 2 послания, изпълнени с висока мъдрост и простота. Главният предмет в тях е учението за Божията благодат.

Св. Евтимий е роден в гр. Мелитин на р. Ефрат. Обикнал монашеството и се отправил в Йерусалим, където посетил светите места и се заселил в манастир. Там се отдал на непрекъсната молитва, труд и строго въздържание. След 5 години се отдалечил в пустинята и се заселил в една пещера. Светият живот на подвижника, неговото смирение и кротост, състрадателност и милосърдие към ближните привлекли към него много ученици. На това място възникнала велика обител, наречена по-късно Евтимиевата лавра. Св. Евтимий се хранел само в събота и неделя, никога не лягал, а спял или седнал, или прав, като се държал за едно въже, опънато специално за тази цел в ъгъла на килията му.

Господ наградил Своя угодник с чудотворство и прозорливост. С молитва той низвеждал дъжд от небето, изцелявал неизлечимо болни, изгонвал демони.

Като предсказал деня на своята кончина, той мирно се преставил в Господа на 97-годишна възраст през 473 година.

Св. Атанасий Велики, бъдещият Александрийски патриарх, е роден в 295 г. в Александрия, където получил високо образование. Той най-задълбочено изучавал Свещ. Писание, като го четял денем и нощем. Св. Атанасий бил участник в Първия вселенски събор, където взел дейно участие в споровете с Арий. След завръщането му от Никея в Александрия, 28-годишен, против волята му (той считал себе си за недостоен) бил избран за епископ. Народът викал при избора: „Това е християнин, мъж благоговеен, един от подвижниците, истински епископ!"

Арианите не са имали такъв страшен и неумолим противник като св. Атанасий, който водил с тях безпощадна борба до края на живота си и който удържал победоносното знаме на Православието неповредено от лъжеучението. Благодарение на своята необичайна проницателност той винаги оборвал еретиците, като използвал при това изключително духовни оръжия. Той казал: „Не с меч и стрели, не с помощта на войници се утвърждава истината, а с убеждение и съвет".

„Приятен в беседа, ангелоподобен външно", той бил стълб и твърда опора на Православието в най-тежките години. Според св. Григорий Богослов „Атанисий имал в себе си всички добродетели, неговият живот и нрав са правило за епископите, неговите догмати са закон за Православието". Св. Атанасий оставил множество съчинения - изясняващи Свещ. Писание, против еретиците и нравоучителни.

Той написал и първото жизнеописание на св. Антоний Велики, на когото бил ученик и ревностен последовател.

Какво отличава тези велики хора от нас, които изповядваме същия Бог, имаме същото упование, същата надежда? Това е техният духовен и нравствен максимализъм, който толкова липсва на нас, защото сме нерешителни и маловерни.

 „Църковен вестник", бр. 3 януари 1996 г.