Публикуваме неиздадената още книга на писателя от Ардино Христо Красин „Има ли турци в България (за еничарите и днешните им наследници)“. Христо Красин е завършил българска филология,  автор е на книгите „Среднощен косач“, „8,8 по Рихтер. Сриването на София“,, „Аленото дуло“, „Люта вода. Хроника“, „Съкровищата на Вълчан Войвода“ (кн. 1), „Вълчан войвода и златото на Рим“ (кн.2.) и др.

Христо Красин

(Продължение)

До кърджалийските времена християнското население в Османската империя за обозначаване на османците използувало най-различни епитети, в зависимост от това къде и в каква обстановка се намира. Потискана и насилвана, раята определяла поробителите си в тесни роднински кръгове като „варвари“, „асири“, „езичници“, „гяури“, дяволи“, „сарацини“, „проклетници“, „звери“, „сластолюбци“ и… „змии“! Защо „змии“? Във всички основни религии това влечуго не само е позволено да се убива, но и такова поведение  се насърчава!
За отбелязване е, че поробеното население особено много се е пазело да не се изтърве и да нарече някой мъчител „турчин“ явно и открито. Било е сигурно, че главата му начаса ще падне. Самите османци също се пазели като от огън някой да не ги назове с унизителното прозвище. То е било достатъчно да бъде уволнен от служба или набелязан за това.
Но нека хвърлим поглед върху етническия състав на съседната ни днес нам държава Турция. Най-многобройни са етносите селджуци и карамани, те са и носителите на държавността. Както стана ясно, това са мощни етнически групи, като от селджуците произхожда и самият Осман-I, дал името си на могъщата по-късно империя. В днешна Турция те са между 50 и 60 милиона. Кюрдите, далечни роднини на прабългарите, са между 10 и 15 милиона.
Българите мохамедани, в това число изселили се през последното столетие, са около 4 милиона. По-малките етноси са: зази, черкези, бошнаци, лази, албанци, араби, цигани, грузинци, арменци, евреи, гърци, латинци, абхази, азери, амшенци, асирийци, езиди, зейбеци, караити, лахлухи, марийци, нохийци, печенеги, садзи, сургучи, убити, юруци и още няколко съвсем малки групи. Но както се вижда,

не се споменава
дори и за един
етнически турчин

тъй като такъв етнос под слънцето няма. Дори и съседите ни, когато извършват преброявания, изпитват затруднения при уточняване броя на етническите групи в страната си. Само посочват почти неопределено, че са около тридесет и нещо. По последни данни общият брой на населението на Турция възлиза на около 74 милиона.
В края на 19-и век в селцето Себища, в областта Голо бърдо, разположена между днешна Албания и Македония, живеело семейството на Али Реза и жена му Зюбейде. В това село около три процента от населението било християнско /католическо/, а останалите били мохамедани, които говорели български език по рождение – според изследователя Никола Намерански. Само ходжата четял молитвите си на неразбираем за него и за всички останали арабски език, но иначе назнайвал някоя турска дума.
Според руския учен Афанасий Селишчев, автор на „Славянското население в Албания“, в цялата област не бил открит регистриран дори и един турчин. Селишчев е роден в село Волосово, Липецка област в Русия, през 1866 година. Изявил се е като виден специалист по славянски езици и писменост. Проучванията му показали, че българомохамеданинът Али Реза бил от доста заможен род за сиромашкия живот, който водели българите из Голо бърдо. Жена му Зюбейде /името в превод от старо персийски значи „обичано цвете“/ също пристанала на Али със значителен чеиз. Нейните родители били заможни българи мохамедани, търговци от Охрид, и подпомагали чувствително младите. В това сравнително благоденствуващо семейство в Албанските планини се ражда

българинът Мустафа
Кемал, когото по-късно
ще нарекат „ататюрк“

тоест баща на турците.
В навечерието на войните българското Външно министерство изпраща секретна мисия, която да проучи числеността на българското население в областта Голо бърдо, както и настроенията, които владеят там. В поверителен Рапорт № 54 дипломатът-разузнавач

Мавзолеят гробница на основателя на републиката Мустафа Кемал Ататюрк в Анкара.

Сребрен Поппетров дава набраните сведения, като съобщава и факта, че в село Себища се е срещнал и разговарял с роднини на Мустафа Кемал. Никой от тях не разбирал турския говор, въпреки че българинът ги подтиквал да водят разговор на този език.
Али Реза възнамерявал да завърти някаква търговия и решил, че това може да му провърви в Солун. Понаучил за всеки случай някоя турска дума от местния ходжа и заедно с цялото си семейство предприел преселване. Започнал работа в тамошната митница. Момченцето Мустафа се учело много добре. Но твърде рано остава сираче откъм баща. Поема го вуйчо му, с чиято помощ влиза в местното кадетско училище. Проявява се като изряден във всяко отношение ученик. Продължава военното си образование в Битоля. Русокос, синеок и със снежнобяла кожа, очевидно поради преобладаващ славянски ген в българската си кръв, Мустафа Кемал е винаги в центъра на компаниите, на забавленията, на вечеринките и на танцовите сбирки в големия за времето си български град в Македония.
В годините около 1908-1910-а в Османската империя назрява социално политически взрив. Гневни млади хора въстават срещу султан Абдул Хамид Втори. Започва Младотурското движение, като един от неговите лидери е и 27-годишният Мустафа Кемал.

През 1919г. започва
народната турска
революция

която три години по-късно приключва със сваляне и бягство на султана. Мустафа Кемал, който вече има и военното звание „паша“, е овладял и оглавил основните процеси на кардиналните промени, извършвани в съседната Османска държава.
Тя бива обявена за светска, а парламентът приема редица принципи, които залягат в основните закони на обновяващата се държава, а по-късно остават в историята като кемалистки принципи или „кемализъм“.
Основният въпрос, който следва да реши Мустафа Кемал паша, е как да бъде преименувана Османската султанска държава, ставайки тя модерна и на всичко отгоре и светска. Етносите селджуци и карамани са най-многобройни и биват обозначавани неявно с прозвището „турци“! Той си е давал сметка в някаква степен за историческата обремененост, която носи това определение в смисъл на „гад“, „гадове“ ,“отврат“ и така нататък, но в същото време не е можел да не се съобрази и с количествената тежест на тези два етноса като народностна маса. Разчитал е и на постепенното изтриване на историческата памет, свързана с жестокостите на селджуците и караманите.

(Следва)

За да бъдат забравени султаните, не нарекли държавата Османия

Според някои изследователи, етнолози и историци са предлагали на Мустафа Кемал държавата да се нарича Османия, а народът естествено – османци. Дори имало идея да се обяви наличието на османска нация, което обаче, ако беше прието, щеше да е чиста историческа спекулация. Но тъй като нито един от тридесетината етноса в държавата не е доминирал над всички останали, не е било възможно в загиващата Османска империя да се обяви наличието на нация. Поради това и до днес южната ни съседка не само исторически, но и съгласно данните от последното й преброяване, е политическа държава. В нея няма данни, които да говорят за моноетническо общество, каквото е това в България.
Мустафа Кемал паша не приел обновяващата се държава да се нарича Османия. Искал е всичко, свързано със султаните, да бъде заличено. Но и изборът му държавата да се нарича Турция, а етносите, народени на територията на държавата, да носят народностното име турци, едва ли е най-добрият. Изглежда той не си е давал достатъчно добра сметка колко тежка историческа обремененост носи прозвището „турчин“. Днес множество народи, населяващи държави, поробени някога от Османската империя, получават обриви и стомашни спазми, а в много случаи и повръщат при споменаването на това ужасяващо определение „турчин“. Такива са коптските християни в Египет, които няколко пъти са били подлагани на кланета от селджушките и карамански турци /гадове /. Смята се, че именно коптите вземат от есейския език ужасяващото определение „турчин“, тоест, гад, и започват така да наричат касапите, които подлагат почти на пълно унищожение народа им, а именно селджиците и караманите.
Прав или не, Мустафа Кемал паша налага наименованието. Идеята му е била турци да се наричат всички етноси, народени на територията на новата светска и в бъдеще демократична държава.
Турски изследователи смятат, че народността в Турция се сформира през 17-18-и век. Приема се, че тогава множеството от етноси се напасват като бит, като език и че се създава нужната междуетническа поносимост. Знае се, че народ е цялото население от разнородни етноси, което се е народило на територията на една държава. Така всички, които са се родили в Турция, независимо от етническия си произход са турци или турски народ. Това е всеизвестно народоопределящо правило. Всеки, който се е родил в Гърция, е грък. Всеки, който се е родил в България, е българин. Всеки, който се е родил в Индонезия, е индонезиец, а не турчин, въпреки че преобладаващата част от населението там е мюсюлманско.

Нашите земи били предпочитани за набиране на еничарския корпус

В Мала Азия се подвизавали като войници в султанската армия хиляди еничари, за които има изобилна литература – научни изследвания и в България, и в Турция, и в Европа. Най-богата в това отношение е турската историография.
След завладяването на Балканите турците съставлявали малцинство в обширната Османска империя, разпростряла се на три континента: Азия, Африка и Европа. Налагало се във въоръжените й сили да бъдат включени и нетурци, които да проливат кръвта си и да се жертвуват за османската държава, за исляма и султана в завоевателните войни и в отбраната на завладените територии. За целта бил създаден еничарският корпус, съставен от християнски момчета, насила отнемани от родителите им още когато били деца. Тези невръстни момчета, събирани по закона Девширме, наричан от българите Кръвен данък, след ислямизирането им били изпращани в Мала Азия на работа при мюсюлмани, за да научат турски език и да възприемат турските нрави, да укрепят новата си религия. След няколко години физически и душевно най-здравите и най-красивите от тях били връщани в еничарските казарми. При сурова дисциплина и възпитание те били превръщани във фанатизирани привърженици на исляма и врагове на народностите, от които произхождали. С тях се осъществявали големите акции за насилствено ислямизиране на християнското население в Балканския полуостров. Българските земи били между предпочитаните за набиране на християнски деца и юноши по закона Девширме.
В капиталния си труд за еничарите най-авторитетният между турските историци, изследователи на еничарството, проф. Исмаил Хакъ Узунчаршълъ, обяснява по следния начин целите, за които е бил създаден еничарският корпус: „В Румелия законът Девиширме е много важен в две отношения: от една страна, да се подготвят войници в центровете за еничари, и от друга – да се увеличава ислямското население и по този начин Румелия постепенно да бъде турцизирана.“

(Проф. И. X. Узунчаршълъ за предназначението на еничарството)