Какво се знае за Кубрат?
Това е владетел, който е обединил Старата Велика България, възцарил се е през 632 година и е управлявал до смъртта си. Той е бил със стригана глава и чембер, както и предците му, така и синовете му…
Бил е почти четвърт век във византийския двор като високопоставен заложник, при което се е сприятелил с бъдещият император Ираклий, комуто след възцаряванеито си помага в битки с готите, арабите и други племена. Възстановява пълната независимост на България от т.н. Западно-тюркски хаганат, част от който са били хазарите. Бил е удостоен с титлата «патриций» лично от император Ираклий. Освен това е бил християнин.
Баща на Бат Баян, Исперих, Котраг, според някои – и на Кубер и Алциок (Алцеко, Алцек), а според други Кубер му е бил брат. Имал е чичо или роднина от рода Дуло: Органа. Сам също от рода Дуло.
Из данните на Анонимния хронограф, или Именника на българските владетели:

Ерми. а лет ему дохсъ. твиремь. 
Курт: 60 лет дръжа. род ему Дуло. 
а лет ему шегоръ вечемь. 
Безмеръ г. лет. а род ему Дуло. 
а лет ему шегоръ вечемь...
... Исперих княз тожде и доселе. 
Есперих княз. 61 лет. род Дуло. 
а лет ему верени алем.

Кубрат тук е наречен Курт, даже е изписано Коурт.
Това е сухият материал на историческата статистика. А когато ги четеш, и разбираш какво е стояло зад всичко това, тръпки те побиват…

Но…тази история всъщност си има своята предистория…
И звучи донякъде като приказка…
Първо, самата легенда: в далечната 1912 година две момчета пасли кравите покрай рекичката на село Малая Перешчепина (по руски се пише Малая Перещепина), качвали се на пясъчните дюни покрай брега на реката, играели си. Внезапно кракът на едното от тях потънал в една такава пясъчна дюна. Така здраво потънал, че не могло да го извади. Наложило се другото да му помогне, и се оказало, че кракът му е заседнал в голяма метална делва (или друг съд, достатъчно голям, за да хлътне крака на 10 годишно могмче). Извадили делвата, и понеже представа си нямали какво е това, я вързали за опашката на едната от кравите, и джангър-лангър – върнали се в селото. Бащата, като видял какво са направили, първо ги напердашил хубаво (задето тормозили добичето), както си е по строгите традиции по тези места. Но и той прост човек, не разбрал, че въпросната делва е от чисто злато. Обадил се на общинската администрация, те се разчоплили, и тогава вече станало, каквото станало… 
Намерили над 1500 златни предмета и още по-голямо множество метални, бронзови и сребърни. Между тях намерили 3 пръстена, които с помощта на няколко независими експертизи били разчетени и по тях е идентифициран гробът: на единият пишело: «На Кубрат», на вторият: «На патрицият Кубрат», а на третият: «На Органа». Гробът на Кубрат бил открит! Още веднъж напомням: това става през 1912 година!

Какво става след това обаче? 
Съкровището е изложено, (забележете!) не в Малая Перешчепина, не в областният град Полтава, който е на 34 км от там (който е строен от древни българи и се е казвал Балтавар), а е пръснато по много музеи по Руската империя, после СССР, като най-голямото количество в момента е в Ермитажа. Чувал съм и корекция или допълнение към тази история – че в Полтава все пак е имало една голяма част от това златно съкровище, но през Втората Световна Война е претопено. От кого, всички се досещате, но защо – не е ясно. Можем само да гадаем.

След това започва именно моята история. 
Преди около месец прекосих Украйна, спрях по работа в Киев, откъдето трябваше да замина за Москва. Прекият път е около 800 км, и макар, че е много лош, за един ден може да се вземе. Но, пътят беше в ремонт и се наложи да позаобиколя, и вместо 800 пътят се оказа 1300 км, които изминах за 21 часа. 
Този преход е предмет за друг голям приключенски разказ, но сега няма да го коментираме. 
Това, което има значение за тази история е, че пътят ми минаваше през Полтава. Или, по-скоро аз предпочетох така, защото там имам познати. Позвъних, предупредих, и пристигнах някъде по обяд. 
Съдбата на човек е пълна с иронии. Независимо от ясните указания на моя познат, аз се «изхитрих» и пропуснах отбивката, където трябвало да завия, и продължих направо, докато не излезнах съвсем от града. От другия край, естественно.
След телефонна справка и уточняване на грешката завих обратно и се пъхнах отново в града, до първият светофар. Погледнах ориентирите – оказа се, че поне този път съм на правилното място, и отбих на един малък паркинг пред местен магазин да изчакам. Докато чакам, един солиден мъж с посивяла коса и брада, едър и снажен, се загледа някак си закачливо на номерата на колата ми и каза на чист български език: 
«От Хасково, а?» 
Аз в първият момент помислих, че не съм разбрал добре, и му отговорих на руски, че съм от България… 
«Не бе, аз съм от Благоевград, българин съм!» усмихна ми се той, зарадван на срещата. Аз, естественно, също много се зарадвах. Оказа се, че той е бивш директор на някаква голяма местна фабрика. Бивш, защото и на фабриките и заводите в Украйна им се случва същото, което и на българските – почва да ги няма или да банкрутират по политическа линия. Той ми разказа, че преди 1-2 дни от българското посолство са организирали екскурзия до гроба на Кубрат, и са полагали венци. 
Тогава се появи и моят познат украинец от Полтава. Той остана много учуден – колко бързо двама българи на абсолютно непознато място могат да се намерят един друг и да разговарят като стари приятели. Представих го и веднага го запитах: знае ли къде е гробът на Кубрат? Той не само, че гробът не знаеше, но даже и за съществуването на такова село не беше чувал! Разпитах благоевградчанина: как изглежда, как може да се намери гроба на Кубрат… «А, то там няма почти нищо: една такава простичка дървена арка, написано «Кубрат – засновник Великой Булгарии», един дървен кръст на могилата и паметник човешки ръст…и то паметника го сложиха съвсем наскоро – той е нов. Местни, украински българи го сложиха.». Наскоро, значи: 2007 година…
Беше ми трудно да го асимилирам всичко това…Гробът на Кубрат е открит, идентифициран още през 1912 година. По това време топлите чувства на българите към Русия – осовободителката от турско робство са били по-силни и живи, отколкото днес. Имали сме правителства и на германофили, и на русофили, но никой не е повдигал и движил този въпрос! А от 1944 г. бяхме като братя! И цялата пропаганда ни внушаваше, че по-братски народ от нас за тях и от тях за нас няма! Живков и Брежнев се целуваха с десетилетия, ловуваха…така ли един път някой не се сети – я историк, я дипломат, я член на Политбюро или някой друг отговорен другар да каже: «построихме индустриална България, ТЕЦ-ове, ВЕЦ-ове, блокове, градове, заводи! Напълнихме България с бюстове и паметници на политици и исторически фигури от близкото и далечното минало! Дайте да направим един паметник и на Кубрат, бащата на Исперих! Той ни чака от 1912 година!»
Няма. Тишина!
Живков си отиде, дойде демонокрадцията. 
Допреди няколко години в Украйна и Русия все още се ходеше без визи, докато нашите, извинете за израза, управници, не въведоха визи за страните от бившия СССР, след което получиха същото от тяхна страна. Икономическият и друг обмен, колкото беше изтънял, почти се прекрати.
То не бяха преосмисляния и пренаписване на историята, толерантности, навеждания, мурафети, изкълчвания на понятията национална гордост, национален интерес. 
За гроба на Кубрат си спомнят само историци, и то – че е там – край Малая Перешчепина.
Толкоз.
Но да се върнем към този ден. 
Хванах украинеца за ръката и го питах: «Юра, имам да карам днес още над 1000 км, а е вече почти 13 часа. Утре е рожденния ми ден. Това значи, че: 
1: Трябва на всяка цена ДНЕС да се прибера при семейството си в Москва, и 
2: Можеш да ми направиш най-големия подарък за рожденния ден, като ме закараш до гроба на Кубрат. Можем ли до 1-2 часа да го направим?» 
«Поехали!» веднага се отзова Юра, само че благоевградчанинът се усмихна тъжно и поклати глава: 
«Абсурд, момчета! Само пътя ви дотам е не по-малко от час. Още повече, вие не знаете пътя…» 
и започнаха да уточняват с Юра откъде може и трябва да се мине, че тука табелите не ги гледай, хвани наляво, после оттука, после трябва да завиеш там, ама май ще е по-добре там на място вече да питате, и т.н. 
Всички шофьори се сещат за какво става въпрос. Стана ми ясно, че ако изпълним точка 2, няма да изпълним точка 1 в този ден, а тази първа точка беше много важна за мен – не бях виждал децата си почти месец. 
Юра, като някакъв Мефистофел, тръгна да ме изкушава: «Слушай, ти днес явно няма какво да се напъваш за Москва. Дай да идем нормално и спокойно до гроба, после ще се върнем, ще преспиш човешки у нас, а ако си решил наистина да нарушаваш правилата и графиците, можем да скочим и до Крым – до Судак – там такъв приятел ще ни посрещне…» 
Тоя Юра си е наистина голям гад: аз съм му казвал, че Судак е българска крепост, знае, пак от мен, че Фанагория е била там, където сега е Керченския пролив и Тмутаракан, и че има даже село Кучигури, остатък от кутригури. Знае какво значат за мен тези неща. И затова ме увещава напълно сериозно, не се занася.
Но аз изругах мисленно иронията на съдбата и с кръв на сърцето реших да се придържам поне към точка 1 от плана. Разбрахме се след месец, когато дойда за конгреса в Киев, непременно да отидем до Малая Перешчепина.

Този месец и този ден дойде. 
Утрото беше вече континентално-есенно, което могат да разберат само българи, които живеят и работят по тези места. Превеждам: студен дъжд, оловно-сиво небе, силен главобол, защото атмосферното налягане в континенталната част не е като в България.
Юра има в колата GPS навигация, която преди няколко месеца му намери в Родопите село, което аз не знаех, че има, и го нямаше на нашите подробни карти. Завоя също го нямаше. А неговото «тамагочи» си го предвиди, каза си го с приятен женски глас и наистина покрай Белинташ видяхме, че тази електроника знае по-добре Родината ни от нас, дето уж сме с претенции.
Но същото това «тамагочи» не можа да ни покаже пътя за Малая Перешчепина! Обърквахме пътя, той се ориентираше по памет от разговора с благоевградчанина, и в крайна сметка излезнахме на табела, където беше указана група села, и едното беше нашето. Продължихме, аз – обнадежден, Юра – втренчен в пътя, който беше като току-що бомбардирано Косово. Такива са там пътищата…когато ги има. Аз приготвих цифрова камера и цифров фотоапарат и горях от нетърпение.
Само че нещата не бяха толкова лесни: самото село Малая Перешчепина …няма табели за населено място! 
Спомних си как ме глобяваха руски и украински катаджии, че съм бил карал с превишена скорост в населено място. 
- Тука има табела «населено място» - казваха ми те. 
А аз им викам: 
- Абе господа офицери, като ви е населено мястото, къде ви е населението? Аз не видях нито човек, нито къща, нито куче! Само една крава на 500 метра от пътя лежеше в къра и преживя, ама къде ви е населеното място?!?
- Тука е така…казваха ми те, и си взимаха «взятката», то ест, рушвета, след дълги пазарлъци по снижаването му.
А с Малая Перешчепина нещата бяха обратно – има населен пункт, ясно се вижда, но нямаше табела! Стигнахме до нещо като мегдан, или неголям кръстопът, където селската лавка им изпълняваше функциите на магазин. 
Питаме: паметник тука някъде има ли? Не смея да кажа Кубрат, че се страхувам, че няма да знаят нищо. Жената ни упъти, като каза: като стигнете до хубавите, такива едни боядисани къщи, и като свършат – там е! 
Значи - накратко за селото. 
Селото няма асфалтов път. Има път от трошени ръбести камъни, споени с бетон. Всички наши стогодишни калдъръми, които са редени от турско насам с валчести речни камъни, са в пъти по-добри от този местен път. Всичките къщи бяха дървени и стари, с различна степен на изкривяване и разруха. Покривите на много от тях бяха сламени или камъшени. Бях чувал за такова. Но виждах за първи път в живота си. Селото беше страшно бедно, а хората – отзивчиви, добри и човечни…
«Хубавите» къщи се отличаваха от другите само по това, че наистина изглеждаха боядисвани последните няколко години, а не преди десетилетия.
Дървената арка почти я пропуснахме…към нея водеше един коловоз, който от дъжда ставаше не много понятен – това за коли ли е, или просто някой е минал тук по погрешка и е поизтъркал слабата тревица. Но я видяхме. Върнахме се, завихме и спряхме на 50-60 метра оттам. Виждаха се, както и на фотографиите, висок дървен кръст: 6-7 метра височина, и дървена арка с надпис: «Кубрат –засновник Великой Булгарии». 
Малък коментар. 
Тук има нещо, което човек, който не е запознат с тънкостите на езика и историята, такава, каквато се поднася на страните от СССР, няма да улови.
Днешната наша България там винаги са наричали (и което е по-важното, писали) Болгария. А Волжско-Камската България: Булгария. И според тях Булгария и Болгария имат толкова общо, колкото ненците и немците. Смятат, че това е просто звуково съвпадение. Тоест, тези, които са правили тази арка, или които са я поръчали, ако са историци и знаят истината за историята такава, каквато е, умишленно са написали Булгария, за да се внуши на всички посетители от СССР, че това е владетел на Волжска Булгария, и затова такава Булгария може да бъде велика, макар и в миналото. Защото след Батий чак Иван Грозни сразява окончателно Волжска Булгария през 1670 година. То ест, Иван Грозни (Страшни), сразил Велика Булгария, е дважди по-велик. А този тънкия контекст е, че нашата, Балканска България, не може да е била Велика. Затова и пишат Булгария, а не Болгария, за да се преведат стрелките към Волжска Булгария. Не съм сигурен, че това е направено умишленно или е резултат просто на грешка и незнание. Но аз за себе си друго убедително обяснение, базирайки се на 7 годишния си опит в Русия и Украйна не мога да дам.
Бях със силно смесени чувства. 
Първо независимо от таблетките, от които се подувам, главобола не беше минал, второ, беше ме срам, че крайно бедното село са направили поне една дървена арка и един дървен кръст, и са се постарали, доколкото могат, да го бояисат и напишат красивичко, колкото им позволяват силите, този надпис. 
Трето, беше ме срам за всички български правителства от 1912 година насам. Чиста двойка, и то на релси, по българознание и по народолюбие. Без изключение. Може и по-кратко: ПОЗОР!

В същото време бях безкрайно щастлив, това са неописуеми чувства, когато знам, че се намирам на мястото, където се е покоил такъв велик наш владетел, с такава знакова за нас история и с такава тъжна и срамна съдба постмортем – оскверняването на гроба и разпиляването на реликвите по СССР. За претопяването даже не искам и да мисля.
Върнахме се в колата и се готвехме да тръгваме. Дъждът се усилваше и си беше направо студено. А нямахме връхни дрехи.
Вече тръгвахме, когато някой се приближи до моето стъкло…Учудих се…спуснах го и видях мокър, дрипав и усмихнат човечец…Помислих, че е от местните и сигурно ще иска да го закараме до селото…Вече се готвех да го питам «Вас подвести?», когато той попита: «А вас памятник не интересует?» 
«Какой памятник?» - недоумявах аз «Разве не это и есть памятник?» посочих аз кръста и арката. 
«Нет, он глубже – метров 60-70 внутри, в лесу…» - показа ни човечеца. 
Изхвърчах от колата практически в движение. 
Юра още не беше успял да я спре и затвори. Поблагодарих на човека и притичах до арката, където започваше гората и веднага включих камерата. Юра едва ме догонваше, и се удивляваше на гъбите, които се показваха в шумата в това мокро време. Всъщност, човечецът точно това и правеше – събираше си гъби, въпреки че изборите им бяха минали преди седмица.
Стигнахме на мястото и видяхме това, което е и на снимките: черен камък с гравиран знакът IYI и надписи. 
Оказа се, че този паметник е направен от украинските българи! Не от нашите! 
А представителите на българското посолство бяха положили само венците, които се виждат на кадрите.
Всъщност, кракът на момчето беше потънал именно тук, където е паметникът. Само че имаше пясък, но нямаше никакви дюни. 
Огледах местността. Цялата тази гора беше ръкотворна, в стройни редици – млада, на няколко десетки години. Към момента на намирането, а може би и на погребението това е било поле…Степ, ако искате.

Изказвам хипотеза. 
След разграбването на съкровището (аз за друга дума не се сещам) са дошли Първата Световна Война, и мътните 1917 и последвалия я период. Всъщност, ПСВ вече е била в ход. За някакви планови археологически разкопки едва ли е имало сили, време и желание. 
След стабилизацията идват 30-те години: управлението на Сталин. За Украйна това са години на т.н. гладомор: милиони хора са загинали планомерно от предизвикан глад. Отново едва ли на някого му е било до разкопки. 
После идва ВСВ – през тези места преминават последователно немци, после Червената армия…следва поствоенно възстановяване. Не съм силен в дендрологията, но на мен гората ми се видя мой набор: някъде около 40 годишни дървета.

Защо са го залесили?
Според мен има няколко вероятности: някой е знаел, че Кубрат е погребан не във война. Тоест, не е убит в сражение, като сина си Исперих долу при Вознесенка. А владетел се погребва в столицата или в една от резиденциите му, или в специално гробище, но недалече от голям град. 
Напомням: древна България е имала повече от 1 столици и при Исперих, и при други владетели: Никулицел-Абоба (Плиска), например. Напълно възможно е древната столица да е била Балтавар (днешна Полтава), освен проблематичната на днешен ден (според някои автори) Фанагория. А може и да са били и двете. 
Тоест, мястото на погребението не е само могилата, курганът, където са намерили съкровището. Напълно вероятно е това да е бил голям комплекс, подобен на Перперек, но да не са го разработвали, а са го залесили, за да го капсулират и да затруднят самоделни иманярски или каквито и да е други разкопки.
Може и да греша, естественно.
Вечерта Юра разказа на жена си къде сме били и какво сме видяли. Тя се зачуди: «А какво е правил вашият владетел по нашите краища?». Аз се опитах тактично да им обясня, че тогава това са били нашите краища. И Харьков също е строен от българи и е древнобългарски град. Защото «Харк» на древнобългарски означава цитадела. Украинците и руснаците, а които и да е «славяни» никога не могат да преведат тази дума. Хората бяха искренно удивени, и не съм сигурен, че ми повярваха напълно. Все пак толкова години са ги учили на съвсем други неща…

Какво да се прави?
Вече имам идея, която бих споделил на ЛС какво и как трябва да бъде направено на гроба на Кубрат. Няма да го излагам на всеослушание, защото не искам мръсните ръце на партиите и другите казионни национални предатели да се втурнат да правят политически капитал от прерязване на червени ленти пред телевизионните камери. 
Както украинските българи, които са под 300,000, ни дадоха урок по родолюбие с този паметник, както бедняците от украинското село са намерили сили, средства и СЪРЦЕ да направят арката и кръста и да ги поддържат, без да бият тъпана, така и ние можем и трябва да направим това, което почти век: 95 години – от 1912 досега, не са се сетили да направят нито едно от безродните «ни» (извинете за местоимението) правителства.