Септември 22, 2014 in Беседи

Автор : Александър Ткаченко, психолог

Ето – върви си човек по улицата. Външно не се отличава от всички останали – дънки, ризка, модна прическа, чанта с лаптоп, преметната през рамо… Само дето лицето му е малко напрегнато. Иначе всичко останало си му е наред.

Но ето – дълбоко в душата му живее някаква особена потребност – истинска жажда да бъде обичан. Изглежда, че всичко това е естествено. Та нали, ако се вгледаме в себе си, ще разберем, че всеки се стреми към това – да обича и да бъде любим на другите.

Да се отличи болезненият стремеж към консумация на любов може да стане много просто: за този човек е жизнено важно да бъде харесан и обикнат не само от близките, но и от абсолютно всички хора, с които го среща съдбата – случайни минувачи на улицата, продавачи в магазина, спътници в трамвая, чиновници в учрежденията…

Той винаги е замислен за това, какво мислят за него тези, които го обкръжават. Всъщност, той гледа на себе си с очите на другите.

Когато е сам на автобусната спирка, се чувства комфортно, но дойде ли някой друг, започва да се безпокои. Тогава тайно проверява дали вятърът не е развалил неговата прическа, спомня си, че сутринта на лявата му буза е излязла някаква пъпчица и въобще, че неговата фигура не е застанала както трябва.

И няма значение с кого ще се окаже редом този човек: до момче или момиче, до възрастна жена с очила или до стар пенсионер с бастун. Не е важно, че след съвсем малко другият ще изчезне завинаги и никога повече няма да се появи в твоя живот. Важно е едно – как гледа на теб. Достоен ли си за одобрението на неговия поглед или изглеждаш пълен профан (какъвто и в дълбочината на душата си се считаш).

Освен това постоянно в съзнанието ми е въпросът: какъв трябва да бъда аз? И това е особено свойствено на нашия 21 век – всеки ден буквално ти набиват някакви „еталони” за красота чрез рекламите, филмите, кориците на лъскавите списания.

Уви, измисленият образ се оказва по-важен от реалността.

Тази болезнена черта се прелива в друга подобна слабост – чувството за своята изключителност – умишлена увереност в това, че ти не си такъв, както всички останали.

Това се изразява в постоянно очакване на признание за тази изключителност от окръжаващите и твърда увереност, че ще настъпи ден, когато всички наоколо ще узнаят, че близо до тях, толкова години, се е трудил такъв удивителен човек. И това признание трябва да дойде от само себе си, без усилие от наша страна. Хоп – и ще се случи.

Човек с времето привиква със своето идеално „Аз” и просто забравя, че сам си го е измислил. А този, измисленият, е направо прекрасен! Той е великолепен! Няма как такова съвършенство да остане незабелязано.

За съжаление това съвършенство съществува само в главата на нещастния му създател и разочарованията при подобни очаквания са обичайна история.

Такива слабости не пречат на човека благополучно да се учи, да работи, да създава семейство, кариера. Само дето неговият живот би ли се нарекъл щастлив? Това би ли му носило радост? Живее в постоянно очакване на някакъв решаващ момент, когато всичко наоколо ще се измени по вълшебен начин и най-накрая ще започне животът, такъв, какъвто си го е измислил. А неговият истински живот през това време тихо и безвъзвратно отминава покрай него, отнасяйки тази радост, победи и възможности, от които той така и не се е възползвал…

Превод от руски