Протоколен номер 487

Пирея, 12 май 2016 г.

До Негово Светейшество Софийския Митрополит

и Патриарх на цяла България
Господин г-н НЕОФИТ и Светия Синод на БПЦ

СОФИЯ

Блажени и Светейши Отче и Владико,
Високопреосвещени Свети Братя,

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!     

С  голямо благоговение и най-дълбоки чувства на благодарност от страна на благочестивия клир и на христолюбивия народ на нашата Пресвета Митрополия на града-пристан Пирея, най-голямото пристанище на Гърция, искам да поднеса топли поздравления и искрени благодарности за мъдрите решения, взети от оглавявания от Вас Свети Синод [1] на заседанието от 21-ви април  тази година, на което бяха разгледани въпроси и документи, свързани с предстоящия "Велик и Свят Събор”, който се предвижда да се проведе на остров Крит от 16-ти до 27-ми юни тази година и по-специално във връзка с текста „Отношенията на Православната църква към останалия християнски свят”.

Напълно правилно и ясно, свещеноканонично и православно, благодарение на освещаващата благодат на Пресветия и Ръководещ Дух, оглавяваният от Вас Свети Синод единодушно реши следното:

A) В Православната църква под „единението на всички” винаги се е разбирало, че тези, които са изпаднали в ерес или разкол, трябва първо да се върнат в православната вяра и окажат послушание към светата Църква и тогава, чрез покаяние, те могат да бъдат приети в Църквата.

Б) В Светата Православна църква, която е единствена и единна, никога не е губено единството във вярата и общението в Светия Дух между християните и тъй като тя ще пребъде до края на света, както Господ е казал, че „портите адови няма да й надделеят” (Мат.16:18), то това общение също ще пребъде вечно.

В) Освен Светата Православна църква не съществуват други църкви, а единствено ереси и разколи, и да се наричат последните „църкви” е богословски, догматически и канонически напълно погрешно.

Г) Връщането към правата вяра е за еретици и разколници и по никой начин не касае Православната църква.

Д) Българската православна църква през 1998 г. излезе от Световния съвет на църквите, с което изрази своето неодобрение на неговата дейност, тъй като не може да членува в една организация, в която тя е смятана за „една от многото или като клон на Едната църква, която търси начин и се бори за нейното възстановяване чрез този Световен съвет на църквите”, и

Е) Един е Господ, една е Църквата, както се говори в Символа на вярата. По същата линия в същия дух, Ваше Блаженство, бе организиран богословски-научен семинар на тема „Великият и Свят събор: големи приготовления, без очаквания” който бе проведен в сряда, 20-ти март 2016 година в стадион „Иринис ке Филиас”, зала "Мелина Меркури", в Нео Фалиро-Пирея.

Семинарът, реализиран от светите Митрополии на Глифада, Гортиния и Мегалополис, Китира, и  оглавяваната от Нас Митрополия, както и от Синаксиса на свещеници и монаси, почетоха с  присъствието си преосвещените архиереи, игумени и старци на манастири, отци от Света Гора, свещенници, председатели на християнски асоциации и организации, преподаватели от Богословски школи и теолози, и около хиляда вярващи (виж тук). Семинарът бе организиран от петчленна научна комисия,  състояща се от а) мое смирение б) Негово Високоблагоговейнство Протопрезвитер отец Георгиос Металинос, професор  емеритус в Богословския факултет на Атинския Университет, в) Негово Високоблагоговейнство Протопрезвитер отец Теодорос Зисис, професор  емеритус в Богословския факултет на Солунския Университет „Аристотел”, г) Негово Високопреподобие Архимандрит Атанасиос Анастасиу, Проигумен на Манастир Мегало Метеоро, и д) изтъкнатия професор по догматика в Богословския факултет на Солунския Университет „Аристотел” г-н Димитриос Целенгидис.

В семинара присъства и отправи поздрав епископът на Банчен г-н Лонгин от  Украинската църква, както и игуменът на манастира на Великата Лавра на Атон отец Савас. Също така, Негово Високопреосвещенство Ловчански митрополит Гавриил от оглавяваната от Вас Българската православна църква бе представен от Негово Високоблагоговейнство  Протопрезвитер отец Матей Вулканеску, свещенник при оглавяваната от Нас Митрополия, който прочете неговия поздрав.

Общата тема на семинара бе развита в четири сесии: От мое смирение и от докладчиците – Високопреосвещените митрополити: на Нафпакт и Агиос Власиос г-н Йеротей, на Глифада г-н Павел, на Китира г-н Серафим, и на Гортиния и Мегалополис г-н Йеремия, от почетните университетски професори Високоблагоговейните Протопрезвитери отец Георгиос Металинос и отец Теодорос Зисис, от  г-н Димитриос Целенгидис, от преподобните архимандрити отец Сарандис Сарандос, доктор по теология в Атинския Университет, и отец Атанасиос Анастасиу, Високоблагоговейните Протопрезвитери отец Петрос Херс, Доктор по теология в Богословския факултет на Солунския Университет „Аристотел”, и отец Анастасиос Гоцопулос (магистър теолог), свещенник в св. Храм „Свети Никола” – град Патра, Преподобния архимандрит Павлос Димитракопулос (магистър теолог), директор на отдела по ересите и парарелигиите на оглавяваната от Нас Митрополия, изтъкнатия  богослов и писател г-н Ставрос Бозовитис, член на Богословското братство "Сотир", и Негово Високоблагоговейнство  Протопрезвитер отец  Ангелос Ангелакопулос (магистър теолог), свещенник в св. Храм „Агия Параскеви” в обшина Неа Калиполи на оглавяваната от Нас Митрополия.

От докладите и последвалата дискусия бе оформена и одобрена единодушно следната резолюция–заключение:

1. Теологията на нашата църква е плод на Божието Откровение, изживяване на Петдесетницата. Не може да има църква без теология и не може да има теология извън църквата, както тя е изразена от Пророците, Апостолите, Отците и Светите Събори. Когато един Събор не прилага теологията православно, не може да бъде истински Православен Събор, приемлив за Православната общност. Това може да се случи, когато участващите в събора не притежават опита на обожествените отци, или поне не ги последват без да ги тълкуват погрешно. В този случай, членовете на събора формулират еретически учения или се повлияват от политики, или други интереси. Съвременната църковна реалност доказа, че днес много високостоящи лица от църковната йерархия се повлияват, както не би трябвало, от политически фактори. Също така, в много случаи се създават, във вътрешно-църковните отношения, противоборства или господстват националистически и политически интереси.

2. След един дълъг, 93-годишен период на подготовка за свикването на „Великия и Свят Събор” установяваме, от тематиката, предсъборните документи и заявленията на организаторите, че съществува голям дефицит на съборност, дефицит на богословска пълнота, яснота и точност по отношение на текстовете, които подлежат на обсъждане, и още по-голям дефицит по отношение на богословската правота, с която те са формулирани. По конкретно:

3. Неучастието на всички епископи в предстоящия Събор, а вместо това участието на само 24-ма от всяка Поместна Автокефална Църква, е чуждо на нашето Канонично и Съборно Предание. Съществуващите исторически данни не свидетелстват представляване, а възможно най-голямо участие на епископи от всички епархии на Църквите по света. Също така фактът, че Съборът не се определя като Вселенски, с неприемливото твърдение, че не могат да участват в него „християните от Запада”, е в абсолютно несъответствие със светите Отци, които свиквали светите събори без участие на еретиците. Следователно, е неприемливо организаторите на Събора да имат претенцията неговият авторитет да бъде еквивалентен и равнопоставен с Вселенските Събори. Но дори и Всеправославен не може да се нарече въпросният Събор, тъй като явно се изключва участието на всички православни епископи.

Също така, няма такова свидетелство в нашето Църковно и Канонично Предание, и по тази причина е неприемлива схемата: един глас - една Църква, като при това е необходимо единодушие от страна на всички поместни църкви. Всеки епископ има право на свой глас и при решенията по въпроси от недогматично естество следва да бъде в сила принципът: „определящ е гласът на мнозинството”. Също така, считаме за неприемливо да се решават предварително въпросите и начинът на организацията на Събора, без суверенното тяло на местните Йерархии на Поместните Църкви да е изразило съборно своята позиция по тези въпроси. 

  4. Проведеният досега междухристиянски диалог между православието и еретиците е доведен до трагичен неуспех, който се признава днес и от самите негови инициатори. Предлаганата уж помощ чрез диалога за завръщането на инославните в Христовата истина и Православието, се опровергава и се оказва несъществуваща. В крайна сметка диалогът е обслужил и промотирал целите на  антихристиянската така наречена „Нова Епоха” и на глобализацията. Една съществена празнина, която съществува в предсъборните текстове, които ще се разглеждат от бъдещия Събор, е фактът, че изненадващо в тях отсъства критичната оценка за досегашния ход както на двустранния богословски диалог между православната църква и останалите християнски общности, така и на нейното участие в икуменическото движение и в така наречения Световен съвет на църквите, която оценка съществуваше в текстовете на третата Предсъборна конференция.

   5. Предсъборният текст, озаглавен „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят” е изпълнен с богословска непоследователност и даже с противоречия. Така, член 1 обявява църковното самосъзнание на Православната църква, считайки я – много правилно – като „Една, Свята, Съборна и Апостолска Църква”. В член 6, обаче, се явява една противоречаща на гореспоменатия член 1 формулировка. Отбелязва се характерно, че „Православната църква признава историческото съществуване на други християнски църкви и вероизповедания, които не се намират в общение с нея”.  Тук възниква логичният теологически въпрос: ако църквата е „ЕДНА”, според символа на вярата и самосъзнанието на Православната църква (член 1), тогава как така става дума за други християнски църкви? Явно е, че другите църкви са еретични. Но еретичните „Църкви” не могат никак да се наричат „Църкви” от православните, тъй като, от догматична гледна точка, не може да става дума за множество „Църкви” с различни догми, и то по много теологични въпроси. Следователно, докато тези „Църкви” остават непоклатимо на своите еретични вярвания, не е теологически правилно да ги признаваме – и то институционално-църковно, извън „Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква”. [2]

На същия член 6 има и второ сериозно теологично противоречие. В началото на този член се отбелязва следното: „Според онтологичната природа на Църквата, нейното единство е невъзможно да бъде нарушено”. Но в края на същия член се пише, че Православната църква, със своето участие в икуменическото движение има като „обективна цел подготовката на пътя, водещ към единството”. Тук се поражда следният въпрос:  след като единството на църквата е дадено, тогава какъв вид единство между църквите се търси в рамките на икуменическото движение? Може би се подразбира завръщането на западните християни в ЕДНАТА и единствена църква? Такова нещо, обаче, не се вижда от буквата и духа на целия текст. Обратно, даже, се създава впечатление, че е налице дадено разделяне в Църквата, и перспективите на водещите диалога страни са насочени към възстановяване на нарушеното единство на Църквата.

    6. Гореспоменатият текст се движи в рамките на новата икуменическа еклисиология, която е изразена още на Втория ватикански лъжесъбор. Тази нова еклисиология има като основа признаването на кръщенето на всички християнски ереси (кръщелно богословие). Авторите на текста, за да придадат канонична валидност и съборна законност на тази еретична еклисиология, се позовават на 7-мия свещен канон на Втория Свят Вселенски Събор и на 95-ия свещен канон на Шестия Свят Вселенски Събор. Споменатите свещени канони, обаче, регулират само начина на влизането в църквата на изразили покаяние еретици и не споменават по никакъв начин „църковния статут” на ересите, нито процеса на диалога на Църквата с ереста. Нито, разбира се, подразбират „достоверността” на тайнствата на инославните, нито че ересите предоставят спасителна Божия Благодат. Никога Църквата не е признала и обявила църковност на заблудата и на ереста. "Делът на спасените”, за който говорят споменатите свещени канони, се намира само в Православието, а не в ереста.

Препоръчваното от гореспоменатите канони снизхождение не може да се приложи за западните еретици (паписти и протестанти), тъй като не са налице теологичните предпоставки и критерии, които се поставят от конкретните канони. И тъй като не може да се следва икономиен подход към догматичното самосъзнание на нашата Църква, западните еретици се приканват да се откажат от своите ереси, да ги анатемосат, да изоставят своите религиозни общности, да им се преподаде вярата и да поискат в покаяние тяхното присъединяване към Църквата чрез Светото кръщение.

    7. Същият гореспоменат текст никъде не споменава ереси или заблуди, които да определя конкретно, все едно духът на заблудата не е вече активен в наши дни. Текстът не посочва никаква ерес и никакво изращение на църковното учение и живот в намиращия се извън Православието християнски свят. Обратно, лъжливите и еретични отклонения от учението на Светите Отци и на Светите Вселенски Събори се определят като „предадени богословски различия или евентуални нови диференциации” (§ 11),  които Православната Църква  и инославието се призовават да „преодолеят” (§ 11). Търсеното за авторите е единството на „Църквите”, а не единството в Христовата Църква. Затова и няма никъде покана към покаяние и към отхвърляне и осъждане на заблудите и инославните учения, които са проникнали в живота на тези еретични общности.

    8. Гореспоменатият текст се спира обширно на така наречения Световен Съвет на Църквите (ССЦ) (§§ 16-21) и оценява положително неговия принос към икуменическото движение, подчертавайки пълното и равнопоставено участие на Православните църкви в него, и техния принос в свидетелстването на истината и на единството на християните. Но картината, която ни дава текстът за ССЦ, е лъжлива и фалшива. Първо, самото включване на Православната църква в една организация, която се явява като свръхцърква и съвместното съществуване и сътрудничество с нея, представлява нарушение на каноничния ред и неспазване на нейното еклисиологично самосъзнание. Теологическата идентичност на ССЦ е явно протестантска.

Свидетелството на Православната църква не е прието до ден днешен в своята цялост от протестантските ереси на ССЦ, както се проличава от неговата 70-годишна история. Всичко показва, че това, към което се стреми ССЦ, е хомогенизирането на „вероизповеданията” – негови членове чрез едно дългогодишно безразборно смесване. Текстът крие реалната картина на досега извършения диалог с протестантските ереси-членове на ССЦ, както и безизходицата, до която този диалог е стигнал в днешния ден. Освен това, не се осъждат неприемливите, от православна гледна точка, общи текстове на Общите събрания на ССЦ  (например Порто Алегре, Бусан и др.) и допълнително се премълчават множество дегенеративни явления, които срещаме в него, като „Лимскалитургия”, intercomunion („междуденоминационно“ съслужение),междурелигиозни общи молитви, ръкополагане на жени, т. нар. „съдържателен“ език, приемане на содомизма от много вероизповедания, и други.

    9. Промяната на календара през 1924 г. от Вселенската патриаршия и Гръцката църква бе едностранно и превратно действие, тъй като не бе извършено след Всеправославно решение. Наруши функционалното единство между Православните поместни църкви и причини разколи и разделения между вярващите. Съучастници и сподвижници за тази промяна са били инославни „вероизповедания” и тайни общества, чрез патриарх Мелетий Метаксакис. Общо очакване и ангажимент на всички църковни религиозни лидери бе бъдещият Събор да обсъди и реши този въпрос. За съжаление, по време на дългата предсъборна процедура папистите и протестантите поставиха пред православните нов въпрос –  „общото празнуване на Великден”, в резултат на което интересът бе отклонен към тази посока, отслабна дебатът за лекуване на раната на функционалното единство при празнуване на неподвижните празници, предизвикан без причина и пастирска нужда. В заключителната фаза на Събора и без съборни решения на поместните Църкви, въпросът за календара бе оттеглен от списъка на въпросите, въпреки че бе изключително спешен и горещ въпрос.

    10. Историята на Вселенските събори ни убеждава, че те са били свиквани всеки път, когато накоя ерес застрашавала свещенодуховното изживяване на църковната Истина и нейното изразяване от църковното тяло. Вместо това, предстоящият Събор се свиква не за да определи границата на вярата срещу ереста, а за да предостави институционално признаване и легитимност на всеереста на икуменизма. Затова и не се опира на опита на църковното тяло, а обратно, го подценява и омаловажава, маргинализира и игнорира. Цялостната процедура, подготовката и тематиката на Събора са резултат, наложен от една църковна олигархия, която изразява една академична, безгръбначна, безнервна, бездуховна теология, откъсната от църковното тяло. Сетен съдник на правилността и легитимността на решенията на Съборите е обществото на нашата Църква, духовниците, монасите и вярващият Божи народ, който със своята будна църковна и догматична съвест потвърждава или отхвърля техните решения. Но от бъдещия Събор отсъства изцяло този важен параметър, тъй като е заявено официално, че носител на легитимността на неговите решения ще бъде съборът, а не Православното Общество.

    11. Друга важна предпоставка за истинността на „Великия и Свят Събор” е признаването от негова страна като Вселенски, на считаните като такива в съзнанието на православното общество събори: VIII Събор (879-880 г.) свикан по време на Фотий Велики и IX Събор (1351 г.), свикан по време на св. Григорий Палама, които притежават всички елементи на Вселенските събори и осъждат еретичните лъжевярвания на Папизма. Но, от тематиката и предсъборните текстове не произлиза такава възможност.

    12. Православният пост е така укрепен в съзнанието на православните пастири и православния народ, че не се нуждае от никакво съкращение или адаптация. Пастирите на Църквата са тези, които трябва да получат повече православно образование и аскетичен дух, за да могат със своя пример и немислимото богатство на светоотеческата литература да поучават дискретно своето паство. Нашата православна църква прилага с най-голямо християнско човеколюбие по всички краища на света църковната икономия в цялото й великолепие. Толкова много са текстовете за поста, от всички Отци, които анализират неговите страстоубийствени и животоспасяващи параметри, че не си струва унижението, което понася от минималистичния манталитет на „следотеческите” реформисти, които са така загрижени за съвременния свят. Ако бъдещият Събор наложи нови реформи относно дните за пост и храната, това ще бъде подражаване на тоталитаризма, който характеризира каноничното право на папизма, което право определя институционално и задушаващо дори и църковната икономия.

    13. През 20-ти век световната ерес на икуменизма дегенерира и мутира в религиозна визия. Безкрайните междурелигиозни срещи и съвместни молитви на православните с лидери на религии от света (напр. в Асизи) свидетелстват че далечната цел на икуменизма е обединяването на църквите в една чудовищна форма, една кошмарна пан-религия, която има за цел да унищожи спасителната истина на Православието. Междурелигиозното сътрудничество с другите религии не може да бъде оправдано, нито обосновано върху Светото Писание и православната светоотеческа теология. Боговдъхновеното слово на Апостола на народите Павел е ясно: "Не се впрягайте заедно с неверните; защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? "(2 Кор.6:14). Също така, идеалът за мирно съвместно съществуване, промотиран до насита по време на междурелигиозния диалог, става невъзможен, тъй като е в рязък контраст с казаното от Господа," Ако Мене гониха, и вас ще гонят" (Йоан 15:20), и казаното от Апостол Павел: "Но и всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Иисуса, ще бъдат гонени" (2 Тим.3:14). Участниците в досега проведения диалог не можаха, за съжаление, да пренесат неподправено православното християнско учение, нито да привлекат дори и един иноверник към Православието. Напротив даже, стигнаха до плачевното състояние да бъдат привлечени в заблуди и ереси и да формулират богохулни заявления, скандализирайки вярващия Божи народ, увличайки в заблудата слабите във вярата, и предизвикайки по този начин огромна духовна повреда и ерозия на Православния дух. Въпреки множеството проведени досега дискусии, ислямският фанатизъм не само не намалява, но се разраства все повече.

    14. Борбите на старозаветните пророци, заедно с борбите на църковните отци, трябва да ни вдъхновяват и да ни водят към съхраняването на нашето скъпоценно наследство. Опит за изкривяване и на мойсеевата религия ние виждаме в Стария Завет, където, в началото ханаански, а по-късно вавилонски и египетски елементи заплашвали да нарушат вярата в Единия Бог. Велики мъже (пророци, царе, политически лидери, и други) са се борили смело, за да се съхрани чиста мойсеевата религия. Най-вече те са се борили срещу различните лъжепророци, които се явявали от време на време.

Обобщавайки всичко гореспоменато, стигаме до извода че предстоящият „Велик и Свят Събор” няма да бъде нито велик, нито свят, тъй като въз основа на досегашните данни не следва, че той ще бъде в съгласие със Съборното и Каноничното Предание на Православната Съборна Църква, и че ще функционира наистина като истински събор – продължение на древните велики Свети Вселенски и поместни Събори. Начинът, по който са формулирани предсъборните текстове с догматичен характер, не оставя никакво съмнение, че въпросният Събор има като цел да предаде църковност на инославните и да разшири каноничните и харизматичните граници на Църквата.

Въпреки това, никакъв Всеправославен Събор не може да определи различно границите на досегашната идентичност на Църквата. Също така, няма индикации, че въпросният Събор ще осъди съвременните ереси и най-вече световната ерес на икуменизма. Напротив  даже, всичко показва че предстоящият „Велик и Свят Събор” се опитва да я легитимира и утвърди. Въпреки това, ние сме сигурни че каквито и да е решения, пропити с икуменически дух, няма да бъдат приети от благочестивото духовенство и вярващия  Божи народ, а същият ще остане в църковната история като псевдосъбор.

Ваше Светейшество,

Бъдещият "Велик и Свят Събор", ако наистина иска да бъде православен Събор, трябва да вземе, според нашето скромно мнение, следните основни решения:

• Да потвърди решенията на всички предишни Вселенски събори (от първи до седми Вселенски събор), т.е. въведените от Светите отци догматични ороси и Свещени канони.
• Да признае считаните като вселенски, от всички православни, два събора от IX и XIV век, тоест осмия  Събор по време на Фотий и деветия Събор по време на св. Григорий Палама, от 1351 г., които осъждат, първият - Filioque и първенството на папата като ереси, а  вторият - ереста за сътворената Благодат,  следователно и папизма като ерес.
•  да осъди синкретичната всеерес на икуменизма, както тя бе наричана от св. Юстин Попович.
•  да осъди присъствието и участието на поместните Православни църкви в "Световния съвет на църквите" (ССЦ).
•  да прекрати междурелигиозния диалог, както и богословския диалог с римокатолиците, протестантските вероизповедания на ССЦ и монофизитите.
•  да осъди следсветоотеческата и антисветоотеческата "нова еклесиология", която отхвърля харизматичните, догматичните и каноничните граници на Църквата.
• да избере, да ръкоположи и да интронира в някога прочутата Патриаршия на Рим нов Православен Римски Папа, непризнавайки и детронирайки сегашния узурпатор на Патриаршията на Запада и пръв еретик г-н Франциск. Така ще бъдат решени въпросите, касаещи Папството, Унията и Протестантството.
•  да създаде автокефални църкви и реши въпроса с диаспората, и
•  да последва светоотеческия път на боеготовна реевангелизация на света, чрез създаването на спътникова платформа за православното свидетелстване на 17 езика. По този начин, чрез глобално слово и светоотеческата твърдост, ще превърне в прах ересите, ще прослави Бога и ще опази човешкото лице.

Текстовете на Събора трябва да се пренапишат отначало, като вземат предвид духа на Светите Отци и на църковното Предание. Не е достатъчно да се свика един Събор, само и само за да се докаже на света, че ние, православните, сме обединени. Обединение в какво? Обединението става само на базата на Истината. Единството е плод на Светия Дух, както ни казва нашият Господ Иисус Христос в Неговата архиерейска молитва: „за да бъдат едно, както сме и Ние... Освети ги чрез Твоята истина... та и те да бъдат осветени чрез истината”. Единството на Църквата се състои в цялостното и безвредно съхранение на учението на правата вяра, която са ни предали Светите Апостоли и Светите Отци. Разделени и откъснати от църквата са всички онези, които вярват различно от Светите Отци  на Църквата, както ни казва свети Теодор Студит. Светите отци са нарекли Неговата Църква „Съборна”, тъй като само тя съхранява в своята пълнота Истината и Свидетелството на Вярата, без която никой не може да бъде спасен.

Трябва задължително да стане ясно, че не се прави опит да бъде променен нито постът, нито редът на монашеството, нито редът на свещените служби, но се фалшифицира и изкривява най-невралгичната точка, а именно еклисиологическото догматично учение на Църквата.

Ваше Светейшество,

Знаейки много добре Вашата пълна отдаденост и жертвоготовната Ви любов към Спасителя Иисус Христос, на Когото служите с цялото си същество, аз Ви изпратих тези мисли от нашата проблематика.

Синовно и почтително искаме отново да поздравим от дълбините на сърцето си Вас, Ваше Светейшество, както и оглавявания от Вас Свети Синод на сестринската Българска Църква за Вашите богопросветени решения.

Молим се ден и нощ на нашия Архипастир пръв във всичко Господ Иисус Христос, да Ви дава сили, за да заставате винаги твърдо зад  Синодалните решения, взети заедно със свещения хор на намиращите се около Вас свети Йерарси на Пресветата Българска Църква, като достоен наследник не само на "престолите на Апостолите", а и на техния живот, вяра и свидетелство.

Изпросваме смирено и синовно Вашите свети и богосклоняващи пожелания и Ви пожелаваме дълъг живот, здраве, сила и духовна радост. Поглеждаме с надежда към Вас, Ваше Светейшество, както и към Светия Синод на Свещената Българска Патриаршия и Ви поднасяме дължимата благодарност за Вашата твърда и непоклатима позиция срещу тази страшна буря връхлетяла Църквата.

МИТРОПОЛИТ
+ Пирейски СЕРАФИМ

[1] Становище на Българската Църква за текста на Светия Събор,

[2] Споменатата неяснота на текста може лесно да се тълкува в духа на позициите на йезуита-теолог Карл Ранер, ментор на втория Ватикански псевдосъбор, и на Ив Конгар. Някои от техните позиции приема и Пергамският митрополит г-н Йоан Зизиулас, като "теорията на несъвършени църкви", според която някои църкви са по-близо, а други по-далеч от съвършената Църква. При случая на втория Ватикански псевдосъбор, Папизмът е съвършената Църква, докато другите (включително и Православната църква) са несъвършени църкви. Изводът, който се прави, на базата на черпената информация и на изучаването на богословските текстове, относно тази безпрецедентна еклисиология, както следва от богословските позиции на Негово Високопреосвещенство Пергамски Митрополит Йоан Зизиулас и от анализа на еклисиологията на втория Ватикански псевдосъбор, е, че Православната църква е съвършена църква, докато другите (включително ересите на Папизма и Протестантството) са несъвършени Църкви. Тази позиция, обаче, ни препраща към ватиканизация на Православната църква, която се опитва да въведе по съборния път Вселенската Патриаршия, бивайки начело на това движение, през предстоящия „Велик и Свят Събор на Православната Църква”. Теориите за „сестринските църкви”, за "двата бели дроба на Църквата” (Православие и Папизъм), за „клоновете”, за „следсветоотеческото и следканоническото богословие”, за  „кръщелното богословие”, теорията, че Църквата приема всички вероизповедания, които са откъснати от нея, приемането на смесените бракове с инославни, и други, представляват изрази и форми на новата еклисиология, на новата следсветоотеческа или по-добре антисветоотеческа еклисиология. Съгласно теорията на „кръщелното богословие”, който се кръщава в името на Светата Троица, е член на Църквата, независимо от вяра, догма, вероизповедание. Светите Отци на Църквата, обаче, никога не са признавали кръщението на еретици, а са ги приемали само по снизхождение, при условие, че се отказват от ереста и се завръщат в Православието, и ако е запазена външната форма на кръщението с трите потапяния и излизания. Според 7-мия Свещен канон на Втория Вселенски Събор и 95-тия  Свещен канон на  Трулския Събор: "Ония от еретиците, които се присъединяват към православието и към дела на спасяваните, приемаме по следния ред и чин", и по-долу, " всички от тях, които пожелаят да се присъединят към православието". Снизхождението никога не може да бъде превърнато в канон на вярата или в догмат. Този текст на Събора е изключително догматичен, но е антиправославен, тъй като позволява напълно погрешни тълкувания, които насърчават инославните позиции, което означава изменение на разкритата Истина на нашия Господ Иисус Христос.