26 септември – Успение на св. ап. Йоан Богослов

Има една история от житието на св. ап. Йоан Богослов, която ме разплаква. Климент Александрийски разказва, как веднъж любимият ученик на Господа отишъл на проповед в град Смирна. Там той се запознал с един юноша с изключително благородно и отзивчиво сърце. Апостолът видял в него голям потенциал и бащински го обикнал. Прибрал го при себе си, кръстил го и го поучавал. Но ето, че се наложило ап. Йоан да предприеме още едно от своите мисионерски пътувания и затова оставил момчето под грижите на местния епископ. За съжаление, духовникът се отнесъл пренебрежително към молбата на апостола. Юношата попаднал в общество на лениви, развратни и престъпни хора.

Напредвайки в злото, той дори станал техен главатар и с разбойническата си банда извършвал обири и убийства. След време ап. Йоан посетил отново същия град. Като свършил това, за което бил дошъл, той се обърнал към епископа с думите: „Върни ми дълга, който аз и Христос ти поверихме пред цялата Църква.“ Епископът се зачудил за какъв дълг става дума. „Искам от теб юношата, душата на брата!“ - рекъл апостолът. Епископът дълбоко въздъхнал, заплакал и отговорил: „Той умря“. „Как и от каква смърт?“ - учудил се св. Йоан. „Умря за Бога - промълвил епископът. Стана зъл и гибелен човек, главатар на разбойници. И сега, вместо в Църквата, скита със своята шайка из планината.“ Тогава апостолът раздрал дрехата си в знак на голяма скръб и извикал: „Бързо ми пригответе кон и ми дайте водач.“ И тръгнал за планината. Като дошъл на оказаното място, бил хванат от предната стража на разбойниците. Апостолът не се съпротивлявал. Нито се опитал да избяга или да моли за пощада, а само викал: „Аз затова съм дошъл, заведете ме при вашия началник!“ Главатарят се въоръжил и зачакал, но като видял към него да идва св. Йоан, познал го и от срам побягнал. Апостолът се затичал след него колкото се може по-бързо, забравяйки за своята старост и викал: „Защо, сине мой, бягаш от мене, твоя отец, човек невъоръжен и стар? Бъди милостив към мене, ти, дете мое и не се бой! Има още надежда за спасение. Аз се наемам да отговарям за тебе пред Христа и ако е нужно, аз ще отдам своята душа за твоята. Спри, повярвай, Христос ме е пратил!“ Като чул това разбойникът спрял и навел очи, после хвърлил оръжието и се облял в сълзи. Апостолът се приближил. А онзи като го прегърнал, с израз на най-голяма скръб, започнал да моли за прошка. Само криел зад гърба дясната си ръка, с която извършвал престъпленията. Но Христовият ученик се заклел, че ще изпроси от Спасителя прошка. Умолявал го, паднал пред него на колене и обцелувайки дясната му ръка, като вече очистена чрез покаянието, завел го отново в Църквата.

В дните, когато ми е било най-тежко, когато съм преминавал през най-големи изпитания в живота си, когато ми се е струвало, че ще пропадна и няма да успея да намеря почва под краката си, (знаете, всеки човек има такива моменти) винаги съм се сещал за тази част от житието на ап. Йоан и за това, че той тичал след своя пропаднал ученик. И в това през тези тежки дни намирах надежда. Утешавах се, че дори и аз да стана разбойник, дори да тръгна по най-лошия възможен път, светиите, светият Божий угодник Йоан, ще тичат след мене, ще ме настигнат и ще ме умият в банята на покаянието. Дори им казвах това: „По който и път да тръгна, вие, свети Божии угодници, сте такива, че вашата любов надвишава моите възможности за падение. Защото такъв е вашият и нашият Господ и вие сте се уподобили на Него.“

Това, което направил св. Йоан, не е измислено от него. Той го е видял от своя Божествен Учител. Защото нали и сам апостолът казва, че „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане умилостивение за нашите грехове. Възлюбени, ако тъй ни възлюби Бог, и ние сме длъжни да любим един другиго“ (1 Йоан 4:9-11). Такава е тайната на любовта, която е видял, съзерцавал ап. Йоан. Къде я е видял ли? Разбира се, в чудесата на Спасителя, в изцеленията, в думите Му за вечен живот, във всеки ден, прекаран с Него, във всяко движение на Христа... Но най-вече на Кръста. Там, където Божията любов е най-потресаваща. Видял е, че Добрият Бог се въплъти, за да намери изпадналия в разбойничество човешки род. Видял е, че Господ не просто тича след изгубилия се човек, но и успя да го намери в пропастта и го измъкна от нея, умирайки вместо него. И апостолът е от тези хора, които съумяха да отговорят на тази Божествена любов с любов. И вървя след своя Учител навсякъде, дори и тогава, когато Той беше унизен, дори и тогава, когато беше разпънат. И получи неща, които надвишават човешкия ум...

Този, който успее да обикне Бога, който успее да отговори на Бога така, с подадена ръка, става Божий сродник и Божий приятел. Не вярвате ли? Ето вижте - ап. Йоан става син на Божията Майка и такъв го прави не някой друг, а Разпънатият Христос, като казва: „Ето майка ти!“ (Йоан 19:27). Ап. Йоан става чедо на Богородица вместо Разпъналия се Христос и пребивавайки на земята, той, като своя Учител, става пример на грижа не само към Пречистата Божия Майка, но и към целия човешки род. Това може да се случи с всеки, който пожелае да върви след Господа. Пресвета Богородица ще осинови и него и ще го има за чедо, заедно със своя Божествен Син.

Затова апостолът тича след юношата, търсейки душата му, за да я спаси. Защото се е охристовил и върши Христовите дела в света. Такава трябва да бъде и нашата любов към ближните ни. Защото ап. Йоан казва още: „Любовта познахме по това, че Той положи за нас душата си: и ние сме длъжни да полагаме души си за братята“ (1 Йоан 3:16). Да ги възлюбим докрай. Днешният свят много говори за любов, но рядко я вижда. Проблемът е, че ние винаги имаме, вариант Б. Задна врата за измъкване. Свободно пространство, където за момент можеш да избягаш от отдадеността към ближния и да поживееш индивидуално. Затова любовта ни е непълна. А човек трябва да се отдава изцяло – на другия, на ближния, на всеки. Да забрави за себе си и напълно да му съчувства. Не само на този, който е бил добър с него, но и на врага, на всеки, когото Бог е изпратил пред него. Да го догони, да го вземе, да го приклони и да го занесе до Бога. Така, както направил ап. Йоан. И застанал пред Спасителя да Му каже: „Ето, нося при теб този човек и Те моля да му простиш... Защото аз му простих и го обикнах. Обикнах го не заради това, че той ми прави добро или зло, а защото той е Твой образ. Защото Ти го взе и прикова греховете му на Кръста, а той се кае за тях. Защото знам, че нашите сълзи няма да останат незабелязани от милостта Ти. И защото толкова ми се иска да приличам на Теб.“ Ето на такова приятелство ни учи ап. Йоан и то е много оскъдяло в днешно време. Днес всички деспотично искат да бъдат обичани, но малцина желаят да обичат, малцина искат да приличат на Христа. Мнозина имат готови рецепти за това какво е любов, има цели стратегии на тази тема... Но Бог да благослови тези, които съм виждал да тичат (включително и след мен). Те изобщо не са много...

С тази неумела проповед искам да ви предложа никога да не губим надежда в Божието милосърдие и в добродетелите на светиите. Да не си позволяваме да се отчайваме, а да имаме пред очи изцеляващата сила на покаянието. И заедно с това ви предлагам най-после да се разтичаме след ближните си. И самите ние да станем носители на утеха.

Свещеник Владимир Дойчев, храм „Св. преп. Наум Охридски“, София