Автор: монах Моисей Светогорец
Превод от гръцки език: Константин Константинов

Намираме се на прага на Постния Триод. Църквата отново ни открива нов път. Той може да бъде нанагорнище, но е значим. Води до истински уют. Значение има не просто да го извървим, а как ще го вървим. Досега го вървяхме без съществен резултат. Изглежда не го вървяхме правилно, внимателно и добре. Затова нямахме благонадежден резултат.

Ако не извървим правилно пътя, който се открива пред нас, не само ще загубим крайната печалба, но и може да се отклоним, да се препънем, да се забавим в излишни и незначими неща, да се отклоним и дори да се заблудим.

Ние сме призвани да вървим със знание, искреност, безстрашие, дръзновение, бодърстване, надежда, любочестие и копнеж. Да видим себе си очи в очи, да се явим без маски пред Бога, да посрещнем с разбиране ближния. Да наблюдаваме постоянно нашата неугледност, лукавство, себелюбие, лицемерие и лъжа.

Нашата свята майка Православна Църква е устроила всичко от векове и ние не сме по-мъдри от отците, за да го променяме. Евангелският текст за митаря и фарисея неслучайно е определен да се чете в този ден. Той се чете в началото на Триода, за да осмисли и да вдъхнови задължителните автентични елементи на нашата борба. Притчата е известна. Кратка история с голяма ценност и значение.

Сърцеведецът Христос каза: “на ония, които бяха убедени в себе си, че са праведни” (Лука 18:9), както споменава ев. Лука. Този стих е от особено значение и се нуждае от голямо внимание. Господ се обръща към някои, които смятат себе си, че са праведни. Вярват неизменно, че са верни, добри, благочестиви, добродетелни, безупречни, достойни и досточтими. Бихме казали днес, че са достатъчно добри християни. Те обаче „презираха другите”. Те не се задоволяват в тяхното себеубеждение, но смятат, че с добродетелта, която си мислят, че имат, могат винаги лесно да съдят, осъждат, посрамяват, поставят на място всички други. Разбирате степента на тяхната болест и заболяване. Блаженопочившият старец Паисий Светогорец казваше, че най-лошото от всичко е да мислиш, че си добър и вървиш добре!

Повод за това хубаво поучение на Иисус Христос били някои хора, които повярвали, че са безупречни и презирали другите. Те реално не считали братята си за нещо. Този тип хора винаги съществуват. За съжаление, и днес са в изобилие. Те често монополизират вярата и стигат до фанатизъм, крайности, болни явления и инатене. Те гледат лошо на другите и са ужасно подозрителни. Те са трудни и коравосърдечни хора.

И в пространството на Църквата съществува коравосърдечие. Някои преувеличават грешките на други от същото свещено пространство, иронизират техните слабости и очернят умишлено тяхното поведение. Опетняването на другия се превърна в нещо приятно. Фантазиращи търсачи на скандали излагат своите противници. Наблюдават, търсят и намират само несъвършенства, грешки и недостатъци.

Себеоправдаващите се праведници увеличават своята правда, онеправдавайки с дела, слова и мисли своите ближни. Отделят много време, за да се занимават с другите. Критиката е лесна, а себекритиката трудна. Светът ще се промени с това да променим себе си и телескопът да се превърне в ендоскоп.

Светостта изобличава дори когато мълчи. Нека станем светлина и мракът около нас ще намалее. Мълчаливите примери винаги са светли и достойни за подражание. Нека по-добре жестокото изобличение се превърне в сърдечно моление. Нека оставим Бог да се намеси. Нека Го помолим пламенно. Нека си припомним не малкото наши стари и настоящи грешки.

Но нима не трябва да защитаваме нашите добрини, придобивки, печалби, достойнство и да предизвикваме уважение, ценене и приемане от страна на другите? Нима няма да заклеймим порока, неправдите, обидите срещу нас, непризнаването на нашия авторитет и сила? Ще позволим на всеки да не ни признава, да не ни зачита, да не ни уважава и да не ни смята за нищо?

Отговорът ще го даде Господ след малко. Триодът започва и веднага насочваме ума си към Пасха. Триодът е постоянна и усилна подготовка. Хората забравиха значението и ценността на Триода и се отдават на пиянство, наслади, бягство (от реалността), маскиране (имат се предвид карнавалите, които се провежда до и на Сирни Заговезни и които Църквата строго осъжда – бел. прев.), без благоприличен нрав и дух, без свян и срам. Църквата с право ще заклейми отклоненията и разпътството.

Нека проследим тази превъзходна и живо изложена притча. Христос не обвинява карнавала, крадците, блудниците, разбойниците и подземния свят. Той осъжда носещите маска фарисеи. Заклеймява тяхното театралчене, неискреност, преструване, подправеност и безчестие. Не е без значение, че това е една от последните проповеди на Господ. Той иска Неговите обични слушатели да бъдат автентични, чисти и истинни.

“Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият Фарисея, а другият митар” (Лука 18:10). Двама човека, казва Христос, отишли в храма да се помолят. Казва се, че те се “качили” (в гръцкия оригинал), но не защото Соломоновият храм бил на високо място в Йерусалим, а защото храмът винаги се намира между земята и небето. Той стъпва на земята и гледа към небето. Отправя се нагоре. Куполът е небето. Църквата не е от този свят. Тя живее, движи се, съществува в света, но живелището на християните е на небето. Католицизмът, казва хубаво Достоевски, поискал да свали небето на земята за постоянно. Православието издига земята на небето. Храмът може да няма стъпала, по които да се изкачим, по време на турското владичество хората дори слизали по стъпала, за да влязат в храма, но въпреки това се издигаш. В храма оставяш всяка житейска грижа и търсиш божествената милост, необходимата утеха и укрепление за преодоляването на изкушенията. Православният храм е Господнята планина. От него излиза ермонска роса (Пс. 132:3), благодат, благословение, светлина. Боговидецът Моисей се изкачил на планината Синай, за да приеме Божия Закон. Пророк Илия се молил на планина Хорив и затвореното небе се отворило. Христос се преобразил на Тавор. Той се помолил на върха в Гетсимания. Бил разпнат на Голгота. Свети Максим Кавсокаливит приел благодат на връх Атон. Ние сме призвани по време на богослужението да се издигнем от земните неща, да се окажем по-високо от тленните и настоящите неща, да вдишаме от обновяващия и преобразяваш полъх на вечността. Да влезем в друг климат и в друг дух, за да преодолеем изморителните всекидневни горчиви събития и проблеми.

Двама човека, двама мъже, без възраст и без име, два типа хора, бихме казали, които може да бъдат всеки от нас, влезли в храма. Те отишли да се помолят. Става въпрос за свещено дело, спонтанно движение, едно от най-свещените в живота. Изглежда не било по време на служба и двамата не се били наговорили предварително. Всеки отишъл сам. Единият е Фарисея, а другият митар. Не е нужно да казваме много за всеки от тях. Всички знаели много добре какво означавало митар и кои били фарисеите. Митарите от онази епохата събирали данъци и тиранизирали безмилостно народа, искайки от хората прекалено големи суми, от които имали лична изгода. Фарисеите представлявали аристокрацията на духа, представяли се за преблагочестиви, изрядни, праведни и много добри.

Два характерни типа хора влезли в храма, за да се помолят. Конкретният Фарисей бил като другите. Представя се като духовен човек, достоен за внимание и уважение. Той вярва в себе си, свръх-цени себе си, диви се на себе си. Той живее в една виртуална реалност. Това, което мисли за себе си, иска и другите да мислят за него. Достатъчно хора е убедил и се радва достатъчно на това. Той се наслаждава, бидейки удовлетворен, на цененето от страна на другите. Достатъчно хора се очароват само от това и не искат нито пари, нито дарове. Биват грабнати от чувството за приемане и ценене от страна на другите. За съжаление, много от хората невинаги са в състояние да различават автентичното и истинското. Но да не би те самите да не го искат? И едните и другите живеят в едно въображаемо състояние и са доволни. Факт е, че фарисейското лицемерие е особено изкусно и трудно се открива.

Фарисейството започнало като нещо чисто, но се развило в ялов зилотизъм, формализъм, псевдоконсерватизъм и накрая в псевдосвятост и себеобожествяване. Фарисейството предизвиква, кряска, вдига шум и живее въображаемо. Неговите следовници се личат отдалеч. Те се представят за всезнаещи, високоумни, презрителни и враждебни. Много лошо се заблуждава всеки Фарисей, който смята, че може едновременно да има боголюбие и мизантропия (човекомразие).

Фарисеят от притчата “като застана, молеше се в себе си тъй” (Лука 18:11). Той застанал в центъра на храма и си мислел, че се моли на Бога, но по-скоро се обръщал към своето любимо аз, дивейки се на себе си и ласкаейки себе си за своите постижения, завоевания, успехи и привидни добродетели. Той живеел триумфа на морала на съвършенството. Но нима това е молитва? Молитвата е уникална привилегия на човека. Човекът може да събеседва със своя Творец във всяко едно време и особено в храма. Той се моли, благодарейки и славословейки своя Създател. Определени пъти с неизказани въздишки на сърцето. Думите невинаги са способни да изразят усещанията на дълбините на сърце.

Надменният Фарисей изрича много на брой, тежки и надути думи “Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар” (Лука 18:11). Изглежда казва истина и благодари на Бога. В началото прави добре, че благодари на Бога за неговите добри страни. Скоро обаче човек лесно разбира, че на себе си благодари за това, че е толкова добър. И дори, сравнявайки се с другите, открива, че силно ги превъзхожда. Греховете на другите го удовлетворяват, издигат го, карат го да се откроява и различава. Сравнението „като” е показателна за неговото открояване. Изобщо не съм както всички други крадци, неправедни и прелюбодейци, казва той и безмилостно завлича всички, заравнява ги със земята и ги сразява. Не откроява никой друг, освен себе си. Той има това възприятие общо и неопределено за всички и конкретно за митаря, когото очевидно видял с крайчеца на окото си в един ъгъл на храма, някъде назад, далеч.

Той продължава да се диви на себе си и да представя своите успехи: “постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам” (Лука 18:12). Той пази безпрекословно закона, постейки два пъти в седмицата, давайки десятък от доходите си на храма. Не казва лъжи. Представя нещата такива, каквито са. Изпълнява безупречно своите религиозни задължения. Но молитвата, постът, милостинята са дела, които даряват на душата умиление, искрено съзнание за греховността и истинско покаяние.

Както казва един съвременен старец „християнинът, който се подвизава, води духовна борба, колкото и добри неща да направи, ако накрая в душата си няма този резултат, т.е. да чувства, че не съществува по-лош от него, не върви добре; и всички добри неща, които прави, му причиняват зло, а не добро; не защото са виновни самите добри неща, а защото той ги използва по този начин” (архим. Симеон Крайопулос).

Думите на Фарисея показват неговите дела. Той ходел на църква и не се черкувал. Молил се и не се молил. Постил и не постил. Той постоянно се занимавал с тези неща, но без съществен резултат. По някакъв начин той бил един нечестив благочестивец. Нямал истинско покаяние. Истинското покаяние унизява, смирява само този, който го има, а не другите. Покаянието не те оставя да се занимаваш с греховете на другите, а само с твоите.

Но нима и ние не отиваме в храма да се помолим на Бога, а се самозабравяме, увличаме се, дивим се на себе си и презираме някой или някои хора? Нима и ние възхваляваме себе си и дори очакваме Бог да ни благодари за нашата святост? Ние сме призвани да избегнем примера на фарисея, както правилно и сполучливо се подчертава: „Неговата нагласа е да покаже на Бога уж кой е. Не се моли, за да приеме, а за да даде. Той възлязъл в храма, но не за да потърси милост, а за да даде добродетел. Изрича думите на молитвата си и сякаш говори със себе си, бидейки пълен със себеудовлетворение и със злоба към другите” (Козански митрополит Дионисий).

Фарисеят страда от безмерна словесна гордост, грубо самохвалство и богомерзко осъждане. Фарисейската святост се изчерпва в самопохвала, себедостатъчност и задължаване на Бога да го чуе сред опиянението от голямото самомнение. Св. Йоан Златоуст казва, че навярно бихме могли да изтърпим фарисея да обвинява цялата вселена, но не можем да го оправдаем, че не съжалил митаря. Фарисеят е достоен за съжаление. Той се радва да осъжда. Гордее се, че се отличава от своите клети ближни. Сякаш очаква да бъде възнаграден от Бога с изброяването на своите добродетели. Сякаш Бог е длъжен да го сложи в рая и горко ако не го сложи.

Фарисеят наистина е достоен за съжаление. Той се крепи върху неистината, безочието, нечестието и фантазията. Трагично и гибелно е човек да живее един такъв духовен живот. Той винаги ще бъде раздвоен и комплексиран и никога няма да се радва на истината. Сред тази хладност, отпуснатост и посредственост постоянно ще тъпче на едно и също място, няма да напредва, бидейки лишен от благодат и благословение. Не си заслужава човек да си губи времето в неистината, лицемерието и фантазиране.

Нужно е да се наведе към митаря. „А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето” (Лука 18:13). Митарят стоял в един ъгъл. Това му било достатъчно. Той не търсил първи места. Той имал пълно съзнание за своето състояние. Седял далеч от фарисея, не защото не го приемал или защото се страхувал от него. Не му завиждал, не го съдил, а се грижил за себе си. Добре правил. Той знаел добре какво прави. Гледал дълбоко в себе си. Не губел време да гледа надясно и наляво, занимавайки се с това как ще спечели и използва другите. Той не се осмелил дори очите си да повдигне. Неговата съвест го изобличавала. Това било много важен момент – моментът на себепознание, себеизследване, самонаблюдение, самоукоряване, себеизобличение и себеоосъждане. Той гледал ниско и не клюкарствал в себе си.

Той не се чувствал така от обезсърчение, отчаяние или разочарование. Приемал своето поражение, грях, греховност. Заел дължимото си положение. Положението, което Бог обича да гледа. Той не се сравнява, не се занимава с другите, не се оправдава, че и другите правят същите неща и дори по-лоши. Той е автентичен, истинен, смел, откровен, прям. Той унижава себе си и не се гордее. Той излага своите грехове, а не своите добродетели, както правел молещият се до него. Той не обвинява никого, освен себе си. Той заема молитвено положение, наведен и смирен, покаян и решен, неизменно твърд и силен.

Митарят дори не си позволил да вдигне очите си към небето, „но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!” (Лука 18:13). Той не само казвал това, но и го осъзнавал. Това са всеобхватни, зрели, ясни, изразителни, конкретни, трогателни и кратки думи, които изразяват неговото искрено покаяние и голямо съкрушение пред Бога. Това трябва да бъде постоянното състояние на вярващия и то трябва да характеризира неговото постоянно моление.

Определени пъти ние оставаме във формите и думите, а не в най-дълбокия митарски дух. Похвална е неговата спонтанност и богословие.

Средоточие на митаря не е неговото аз, а Бог. Той не се диви на себе си, не се хвали и не осъжда никого. Преподобният митар ни учи на здраво смиреномъдрие чрез своя опит и пример, на гореща молитва и истинско покаяние. Той през сълзи търси милостта на преблагия Бог. Не смиренослови и не се прави на лицемерно смирен, а има смиреномъдрие със страх Божий и точно съзнание за своята греховност.

Митарят ни учи на тайните на молитвата – тя трябва да бъде смирена, с малко думи, гореща, внимателна и сърдечна. Смирените знаят да се молят. Моленията на смирените веднага биват чути. Повече от всички Бог обича смирените и на тях дава благодат. Митарят бил наведен, скрит, насълзен, разчувстван, покайващ се и страдащ. Той застанал в периферията и се оказал в центъра. Знаел кой е. Признавал своя грях. Не намирал нещо върху себе си, за което да се „надува”.

Преподобният митар имал дълбоко съзнание за своето недостойнство, несъвършенство, нищожност и греховност. Смиреномъдрието оправдава покаялите се грешници. Истински смиреният пребъдва несмутим сред изкушенията, спокоен сред трудностите, трезвен сред притесненията. Той се радва сред своята незабележимост, предпочита отстъпчивостта, избягва системно гоненето на хвалби. Той не се страхува от презрението, подценяването, заобикалянето, подминаването и не повишението.

Смирението е страж на всяка друга добродетел. То е основа на светостта. Без смирение не съществува автентично умиление, истинско покаяние, истинска любов. Според св. Йоан Златоуст нито целомъдрието, нито девството, нито несребролюбието са угодни Богу, ако отсъства смирението. Любовта се увеличава с увеличаването на смирението.

Притчата завършва с думите на Господ „Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня” (Лука 18:14). Както казахме в началото, тази притча била изречена, защото тогава имало някои, които смятали за велико дело на своя живот себеоправданието и се занимавали с унижаването, осъждането и отхвърлянето на хората около тях. Фарисеят се явява връх на себеоправданието. Той не оставял Бог да го оправдае, а отдавна сам бил оправдал себе си. Бог му бил нужен, за да си прекарва добре. Хората му били нужни, за да стъпва върху тях и да се изкачва. Той вярвал в своята сила, мощ и успех.

Да не би, възлюбени братя, черти от фарисейското поведение да съществуват и в нашия живот? Дори в духовния и църковен живот? В черкуването, молитвата, духовното четене и добрите дела. Макар да не крещят по площадите, някои от нас в дълбочината на своето сърце може да сме малки или големи фарисеи. Себеоправданието на фарисея го осъдило и не допуснало Бог да го оправдае.

Искреното себеобвиняване на митаря го оправдало пред Бога. Той се върнал у дома не така, както тръгнал оттам. Той отишъл в храма разстроен, наскърбен, огорчен, пълен с угризения, вини и терзаещи спомени. Сега се връща друг човек, обновен, преобразен, възроден. Чудотворното покаяние отново извършило своето спасително дело. Това, че Бог го оправдал, означава, че му простил. Това опрощение е извор на голяма и истинска радост.

Фарисеят се върнал така, както отишъл и дори по-зле. Себеоправдаващият се не бил оправдан. Не му било простено, защото не помолил Бог да му прости. Дори през ум не му минавала идеята, че има нужда от опрощение. Той не намирал в себе си нищо укоримо, което да се нуждае от разкриване, изповед и покаяние. Той твърдо вярвал, че бил преподобен (той) непреподобният. Преждевремнно си поставил ореол върху главата. Фарисеинът е смутна и трагична персона. Той си въобразява, че е нещо, докато не е нищо.

Справедливият Съдия Господ ни казва ясно и в заключение, че митарят със сигурност бил оправдан – бил опростен и се върнал у дома блажен, благословен, щастлив, освободен. Фарисеят държал да се саморекламира, да ласкае себе си, да се самообожествява, да ходи като свят, да търси похвали и признание, да живее сам и с другите в една свирепа самота сред замайването от своето голямо самомнение. Изтерзаният митар бил изтерзан от греха, но не се отчаял и не се погубил. Покварата не го унищожила напълно. Дълбоко в себе си запазил някои елементи, които се възродили и донесли сълзи на покаяние. Неговото искрено съкрушение му дарило опрощение. Преподобният митар станал светъл пример и образец за всички покаяли се светци, предишни грешници – преподобна Мария Египетска, бивша блудница в Александрия, която станала най-великата и добра подвижница на всички векове, преподобният Моисей Етиопец, който от разбойник станал разсъдлив и велик авва, преподобният Варвар, който ударил икона на Вратарница, от нея потекла кръв и до своята смърт непрестанно плакал, а и при изваждането на неговите кости от тях течало миро.

Св. Марк Подвижник казва ясно, че ние няма да се оправдаем от нашите дела, а от любовта и смирението. Добрите дела на Фарисея станали причина за неговото осъждане. Дълбокото осъзнаване на греховността на митаря го направило преподобен. Той имал смирено отношение, смирено разположение и смирено движение. Добрите дела не спасяват без Божията милост. Смиреномъдрието привлича божествено помилване.

Нашият Господ и Бог завършва притчата с думите: “понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат” (Лука 18:14). Тщеславният фарисей възвеличил прекалено много себе си и бил унизен в лошия смисъл на думата. Паднал от високо и се разбил. Той се върнал в своя дом по-окаян отколкото тръгнал оттам. Духовният закон винаги функционира така. Безупречно. По тези въпроси не можем да експериментираме, да правим това, което ни харесва, което ни улеснява, което ни утвърждава без труд и набързо. Да правим винаги това, което ни хрумне, има огромна цена. Гордият ще падне и смиреният ще бъде въздигнат. Затова светите отци говорят за радостотворно, миротворно и възвеличаващо смирение.

Тези думи са думи на Христос. Те са ясни, категорични, прости, светли и бляскави. Няма място за никакво съмнение, колебание, погрешно тълкувание и изопачение. Не ни е позволено да не им вярваме и да имаме резерви, задръжки и изкусителни размисли. Нека не се увличаме от Фарисея и да си повярваме, че сме нещо. Нека се поучим от митаря. Нека винаги имаме пред нас неговия образ, положение, молитва, дух. Имаме огромна нужда всички днес, в нашата толкова надменна и смутна епоха, от възприемането на здравия митарски дух. Уморихме се от фарисеи. Нека не им подражаваме. Имаме нужда от митари. Митарите разкрасяват и спасяват света. Те имат свободотворна благодат, непобедим мир, много хубава трезвост.

Тази притча има педагогически характер. Тя ни учи как да извървим целия Постен триод, целия ни живот. Боголюбието не съществува без човеколюбие. Добрите дела без смиреномъдрие нямат никаква небесна награда. Фундаментална основа на духовния живот е непобедимото смиреномъдрие. Основата на смута, дисбаланса, смущението, объркването, тревогата и много злини е гордостта. Демонодвижената и демонична гордост бичува съвременен свят. Тя тиранизира малки и големи винаги и навсякъде.

Днес мнозина смятат смирението за слабост. Възгордяването, самонадеяността, егоизмът, индивидуализмът, гордостта вършеят и господстват. Те са изпълнили умовете на хората. Безмерното себехваление ги е направило неразумни, фантазьори, властници, узурпатори, профанни, богохулни и нечестиви.

Но големият залог и постижение не е толкова в изследването на вселената и откриването на нейните тайни, а във вътрешното потапяне и откриването на нашето непознато аз. Голямата победа е познаването и завоюването на нашето аз чрез смиреномъдрието, за да станем граждани на небето (уранополити), а не граждани на света (космополити).

Смиреното себепознание в Иисус Христос е великата придобивка. Смирението е радост, мир, блаженство, безкрайно благословение. Смиреният митар е райска картина, особено в сравнение с безочието, самохвалството, надменността и високомерието на Фарисея. Фарисейската горделива общност не понася митарите, клевети ги, иронизира ги, осмива ги, маргинализира ги, петни ги. Те дразнят непрозрачността на тази общност.

Според Синаксара на Триода митарят се отъждествява с истински покайния и автентично смирения човек, който „намира покой във всяко място, харесва му всяко общуване и претърпява мъжествено. . . Той винаги е тих, и кротък, и достъпен, и приятел и от всички обичан. И самите горделивци мразят горделивите, а обичат смиреномъдрите”.

Смятаме, че наистина е така. Днес обаче за съжаление не съществува този дух. От друга страна, смирено считаме, че смирението, както и друг път сме казвали, не трябва да се бърка със злочестието и наивността, нито е правилно смиреният да се характеризира като жалък човек. Смирението е съзнателно избрана, досточтима и достоуважима позиция, вежливо, истинско, достойно и благословено отношение. То краси всички светци. Украсява незабележими и незначителни и им дарява небесна радост и неизказан мир.

Всички ние имаме в нас един Фарисей и един митар. И всеки от нас малко или много има и лице и маска. Днешният неделен ден, който е пределна точка в нашето ново духовно пътуване, нека ни доведе до съществени мисли. Маскиран не е този, който се маскира и го показва, а онзи, който покрива своето сърце, осквернено от страстите на егоизма, на неговия обожествен идол, на неговата псевдорелигия, и който се опитва да се покатери безочливо до самия трон на Бога (о. Евангелос Пахияннакис).

Умилителният период на Триода започва с умилителната притча за митаря и Фарисея. Всички имаме нужда от умиление, благоговение, сълзи, смиреномъдрие, желание за прошка. Да се умиляваме, за да се съкрушим и да се просветлим. Да се избавим чрез благодатта и милостта на Преблагия Бог от заслепението на Фарисея, който не „виждал нито един косъм” върху себе си.
Той страдал от далекогледство, а не от късогледство. Митарят изобщо нямал далекогледство. Гледал много хубаво в себе си и не искал очите му да блуждаят по чуждото. Той не казвал много неща. Обикновено многословието не е полезно. Малкото думи били достатъчни, подобаващи, полезни, съществени и спасителни: “Боже, бъди милостив към мене, грешника”.

Постният триод не е за гуляй, забавление и разпътен нощен живот, а за празненство на сърцето, зорко бдение, бодърстване, духовно издигане, чрез смирено съкрушение, молитва и моление, въздържание и благоразумие. Триодът, съгласно богодвижимата наша химнология, означава “въздържание на езика, отдалечаване от гняв, желания, лъжи и клетвонарушение”. Нека се сприятелим с преподобния митар и да се разделим с несмирения Фарисей.

Тръгвайки от храма, нека си отидем твърдо решени с тайнственото и доблестно решение:

„Като пренебрегнем фарисеевото високомерие, а се поучим от смиреномъдрите думи на митаря, нека с покаяние да възкликнем: Спасителю на света, очисти твоите раби.“
Из Постния триод