• НАЧАЛО
• ЗА НАС
• АКТУАЛНО
• БОГОСЛОВИЕ
• ДУХОВНОСТ
• ФИЛОСОФИЯ
• ЕСЕИСТИКА
• ИНТЕРВЮТА
• ПО АВТОРИ
• АВТОРСКИ

• SUBSCRIBE TO RSS

автор: Алексей Стамболов

(в отговор на една статия)

„Тогава Иисус заговори на народа и на учениците Си и рече: на Моисеевото седалище седнаха книжниците и фарисеите, затова всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте, защото те говорят, а не вършат:връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят върху плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат; и всичките си работи вършат, за да ги видят човеците; разширяват своите хранилища и правят големи полите на дрехите си; обичат първо място по гощавките и предни седалища в синагогите, и поздрави по тържищата, и – да им казват човеците: учителю, учителю! А вие недейте се нарича учители; защото един е вашият Учител – Христос, а всички вие сте братя; и никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата; и наставници недейте се нарича; защото един е вашият Наставник – Христос. Но по-големият между вас да ви бъде слуга; защото, който превъзнесе себе си, ще бъде унизен; а който се смири, ще бъде въздигнат. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат.“ (Мат. 23: 1-13).

Неволно си припомних тези слова на Божествения Учител, докато четях статията „Ролята на поста“ от ставр. ик. Павел Гърбов, в която авторът поставя като задължително условие за желаещите да се причастят предварителен седемдневен пост („общото правило е в благочестивия обичай да се пости седмицата преди причастяването“). Това е всъщност последната (за момента) от поредица статии, в която се разглеждат различни въпроси, свързани с подготовката за св. Причастие.

Статията на о. Павел изобилства с множество цитати от св. Отци; личи се, че авторът е положил доста труд да ги събере от разни места. До голяма степен обаче трудът му е бил напразен – никой съзнателен християнин не оспорва важността и значението на поста (и изповедта) за духовния живот, а приведените цитати по никакъв начин не подкрепят тезата, която се опитва да внуши чрез тях, а именно, че постът преди св. Причастие е задължителен. Нито един от посочените цитатите не говори за нещо подобно.

Авторът на статията също изглежда е наясно с тази очевидна липса на солидни богословски аргументи, когато пише, че „безспорно(…) постът преди причастие не е засвидетелствуван и урегулиран от каноните, (…) той пряко не се заповядва в Писанието и не се намира в древното Предание“.

Вероятно в стремежа си да „запълни“ този „пропуск“ той прибягва до следния силогизъм:
„„Задължителен ли е постът преди св. Причастие?” За да си отговорим на първия въпрос следва да се запитаме – има ли връзка между причастяването и духовния живот на човека? И ако това е несъмнено, то идва и следващият въпрос: има ли връзка между духовния живот на човека и поста? Ако е така, то по елементарното аритметично правило (че щом а=в и в=с, то а=с) ще открием и връзката между св. Причастие и поста.““

Горният извод обаче е погрешен както от богословска, така и от чисто математическа гледна точка. Защото между „има връзка“ и „равно“ разликата е огромна. За да стане ясно, нека дам следния пример. Да вземем трима души: А, В, С. Ако А има връзка с В, а В има връзка с С, то означава ли това, че А има връзка с С? Според о. Павел означава. Според правилата на елементарната човешка логика – не. Исихазмът също има връзка с духовния живот на християнина. По логиката на автора, исихазмът има връзка и със св. Причастие. Защо тогава да не поставим като задължително условие желаещите да се причастят да практикуват исихазъм?

Нека подчертая още веднъж – убеден съм, както и повечето християни – в голямото значение на поста за духовния живот. Но не мога да се съглася, че извън установения от Църквата пост може да бъде налаган друг, извънреден – бил той три, пет или седемдневен – за да могат вярващите да приемат св. Евхаристия. Църквата като грижовна майка мъдро е определила времената за пост и за непост. Нима желаем да се покажем по-мъдри, по-стриктни и „по-православни“ от св. Отци, които са установили постите през годината? И които – както и сам авторът признава – никога не са поставяли поста като задължително изискване към желаещите да се причастят? Единственият пост преди св. Причастие, който Църквата познава, това е пълният пост (въздържание от храна и вода) от вечерта на предния ден или поне от полунощ до св. литургия, на която ще се причастим. Нищо повече от това.

Църквата прочее е установила времената за пост. Ако някой по-ревностен вярващ иска да се причастява редовно, всяка неделя, то той, според написаното от автора на статията, трябва през всички дни от годината (с изключение на неделя) да пости. Та така не живеят дори монасите на Света гора! Едва ли и самият о. Павел живее така.

И точно заради това последното в много по-голяма степен не мога да се съглася с възприетата у нас практика свещеникът да служи св. литургия (което значи: да се причастява), без преди това да е постил и да се е изповядал – а да поставя поста и изповедта като изискване към миряните. Не мога да напиша „към своите духовни чеда“, защото подобно отношение не е присъщо на никой „отец“: та що за баща е този, който е седнал на трапезата самичък и яде, докато децата му стоят отстрани гладни и го гледат?!

За да поясня думите си, ще дам пример за отношението на един истински духовен отец към своите чеда по темата за св. Евхаристия.

Става дума за архим. Ефрем, дикей на светогорския скит „Св. Андрей“ и проигумен на монастира „Филотей“, с когото по Божия милост се запознах преди години на Атон. В скита, както и в останалите обители, в които се спазва исихасткият начин на живот на стареца Йосиф Исихаст, монасите се причастяват 4 пъти седмично: вторник, четвъртък, събота и неделя. Постят, както навсякъде на Атон, в понеделник, сряда и петък. В събота вечер, на втората „трапеза“ за деня, също приемат постна храна, за да се подготвят за неделната служба, на която отново ще се причастят. И въпреки, че монасите му се причастяваха 4 пъти седмично, старецът, който тогава служеше всеки ден св. литургия, беше предложил на онези от тях, които желаят, редувайки се, да се подготвят и да се причастяват и през останалите три дни (понеделник, сряда, петък), за да не е единственият участник в евхаристийната трапеза през тези служби, а да сподели духовната радост и благодат от св. Тайни и с чедата си.

Интересно как се чувства о. Павел, когато излиза на амвона със св. Потир, обръща се към народа с призива: „Със страх Божий, вяра и любов пристъпете“ – и никой не пристъпва? И как се чувстват певците (хорът) в църквата му, когато пеят: „Да се изпълни устата ни с Твоето хваление, Господи, за да възпеем Твоята слава, задето си ни удостоил да се причастим с Твоите свети, божествени, безсмъртни и животворящи Тайни…“, без да са се причастили? Не е ли това лъжа, дори подигравка с Бога, че Му благодарят за нещо, което не са получили?! Горко ни!

Следвайки древното апостолско предание, Православната църква не само насърчава вярващите да участват в Тайнството, но чрез прав. 8[1] и 9[2] на св. Апостоли, прав. 80[3] на VI Вселенски събор и прав. 2[4] на Антиохийския събор изисква всички присъстващи на св. литургия – клирици и миряни – да участват в евхаристийната Чаша, като на отклоняващите се от нея се налагат низвержение и отлъчване. А правило 66 на VI Вселенски събор гласи дословно следното: „През цялата седмица[5] – от светия ден на Възкресението на Христа нашия Бог, до новата света неделя[6] – верните трябва без пропускане да прекарват свободното си време в светите църкви, веселейки се с псалми и химни и духовни песни, радвайки се и тържествувайки в чест на Христа, слушайки четенето на Божествените писания и наслаждавайки се със светите Тайни; понеже по такъв начин ние ще възкръснем и ще се възнесем заедно с Христа.“ Това правило на вселенски събор оборва повече от всичко друго всякакви привнесени изисквания за задължителен пост преди св. Причастие. Как верните да се „наслаждават със светите Тайни“ – като ги гледат отдалеч и им се радват ли? Естествено, че се има предвид да се причастяват! И то да се причастяват без предварителен пост, защото всички знаем, че през Светлата седмица не се пости.

Прочее, ако о. Павел желае да бъде смятан за истински „отец“ (а не за празнословец и лицемер), е длъжен, ако не да постъпва като о. Ефрем, то поне да спазва онова, което сам изисква от другите с думите: „(постът преди св. Причастие, бел.м., АС) ако и да не е задължителен (по силата на канони), то непременно е наложителен, като се има предвид естеството на нещата, което светоотеческото предание ясно засвидетелствува“ като задължително за всички християни (а не само за миряните), както се вижда от следния цитат, който сам той привежда уж в своя подкрепа: „Имаше обичай, (а той) на много места и сега съществува,никой да не (пристъпва) към причастието със Светите Тайни на Тялото и Кръвта Господни, освен предварително подготвен чрез пост и (така) очистен пристъпва“[7]; „Когато някой иска да се причасти със светите Христови Тайни, подобава да опази цялата седмица; от понеделник да пребъде в пост, и молитва”[8]; „Говението обикновено продължава от една седмица”[9]. Това са неща, които авторът на статията налага с лека ръка на другите, но не и на самия себе си. В такъв случай цитираната от нашия Господ Иисус Христос и вярна пословица: „Лекарю, изцери се сам“, може да бъде перифразирана така: „Отче Павле, изпълни ти първо тези препоръки как да пристъпваме към св. Причастие, а после, след като от опит, а не от прочетеното в книгите, си се убедил в ползата им, ги давай на другите!“ Дори тогава те пак ще останат препоръки и съвети, а не заповеди и забрани, защото в Църквата единствено църковният събор може да издава заповеди и забрани, които да са задължителни за всички вярващи.

Нима авторът си мисли, че по силата на някаква особена йерархична власт самият той е свободен от бремето, което налага на другите? Или смята, че при ръкоположението е получил особеното право свише да пристъпва към св. Причастие без изповед и пост?

Очевидно е така, щом е в състояние да напише: „специален пост за отслужващите литургията не се предвижда, освен задължителното въздържание от храна и питие от вечерта срещу служение“. С други думи – яж свинско и служи на другия ден литургия, пък карай миряните да постят по цяла седмица!

Колко наивно звучи обяснението му: „Предполага се, че щом са удостоени със свещен сан тези хора ще имат достатъчно духовен опит и разум, та и без да им се налагат специални предписания да намерят нужната мярка на въздържанието, която да направи служението им плодотворно.“ – особено, като виждаме какви хора биват „удостоявани със свещен сан“! Понякога ни се струва, че последният човек в Църквата има повече „духовен опит и разум“ от някои свещенослужители. Но дори да вземем идеалния случай, в който всички свещеници са добри и святи – с какви очи те ще дръзнат да поучават миряните за ползата от поста и изповедта, ако те самите не се изповядват и ако миряните постят повече от тях?! По-добре би било да посипят главите си с пепел! Духовният опит и разум се придобиват не с магическа пръчка, не по силата на някакво свещенодействие, а са плод на години живот по Бога, борба със страстите и помислите и духовни подвизи, извършвани с любов и смирение. Духовен опит и разум се придобиват не на последно място – и това признава и о. Павел с някои от цитатите, които сам привежда – именно чрез поста. И как така някой, който е придобил „духовен опит и разум“ от поста, изведнъж се отказва от него, като започва да се причастява без пост и изповед, а в същото време изисква тези неща от другите? Това ли е проява на „духовен опит и разум“? Не вижда ли о. Павел, че с това, което пише, подронва авторитета на духовенството сред вярващите и способства в значителна степен те да гледат на свещениците както на някаква особена „каста“ –далечна, студена и невникваща в техните проблеми, болки и радости?

А на йезуитския му въпрос: „нима всичко, което е позволено на свещенослужителите, е позволено на миряните?“ отговоря Сам Господ: „Комуто повече е дадено, от него повече и ще се изиска“ (Лук. 12:48). А ако някой смята, че, бидейки свещеник, има правото да налага забрани и бремена на хората, които сам не спазва, то такъв не е пастир, а лъжепастир и вълк в овча кожа! Защото истинският пастир винаги пръв изпълнява онова, което налага на своите пасоми; истинският пастир „полага душата си за овцете“, а не ги кара да ходят гладни и жадни – респективно, да постят една седмица, за да се причастят или да ги лишава от св. Евхаристия заради това, че не са постили.

Истинският пастир и истинският духовен отец, ако налага едноседмичен пост преди св. Причастие, той самият трябва да прекара тази седмица на хляб и вода – все поради това, че „комуто повече е дадено, от него повече и ще се изиска“. Или както казваше старецът Ефрем: „Великосхимниците трябва да отиват на църква преди послушниците“ – за да дават пример на по-младите, за да покажат, че не напразно носят схимата. Защото – пак ще го цитирам: „В Църквата няма „достойнства“ (сиреч, йерархичните степени), а „служения““, защото те са дадени за служение на народа Божий, а не да се тупаш в гърдите как ти си имал еди-какво си право, пък бедният човечец нямал. „Ония, които са между вас презвитери – пише св. ап. Петър – (…) пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта, а като давате пример на стадото“ (1 Петр. 5:1-3). И чак след това пише: „Също и вие, по-младите, покорявайте се на презвитерите“ (ст. 5). Защото първо по-старите (това е буквалното значение на „презвитер“) трябва да дават пример, а след това по-младите да ги слушат и ако не виждат добрия пример – как ще имат мотивация да им се покоряват? А как о. Павел дава пример на повереното му словесно стадо – като кара хората да постят по цяла седмица, докато той яде всичко ли?!

Пред Тялото и Кръвта Христови всички – от патриарха до последния човек в църквата – са равни. Това е така, защото в Православието, за разлика от римокатолицизма, свещеникът не е извършител на тайнствата, а техен служител. Извършител е Владиката Христос, чрез Светия Свой Дух. Затова свещеникът също, както миряните, се моли Бог да го удостои да се причасти. Това е видно от следните свещенически молитви от св. литургия: „Пред Теб, Владико Човеколюбче, представяме целия си живот и надежда и просим, и молим, и умоляваме: удостой ни да се причастим с Твоите небесни и страшни Тайни на тази свещена и духовна трапеза“[10]; „… И удостой с Твоята могъща десница Твоето пречисто Тяло да бъде преподадено на нас и чрез нас – на целия народ“[11]; причастните молитви „Вярвам, Господи, и изповядвам“, „На Твоята Тайна вечеря“ и т.н., които според Служебника свещеникът казва, преди да се причасти в олтаря, от благодарствените молитви след това, както и от молитвата: „Благодарим Ти, Владико Човеколюбче, Благодетелю на нашите души, задето и през този ден ни удостои с Твоите небесни и безсмъртни Тайни (Тайнства)“[12] (прев. мой, АС).

Светият Дух снизхожда и освещава Даровете не само заради молитвите и вярата на свещенослужителя, но и на целия народ. Затова имаме литургия – „общо дело“. Затова в Служебника пише, че „свещеник, който служи сам литургия, смъртно съгрешава“.

О. Павел очевидно е наясно с всичко това, защото в друга своя статия („Малък принос към „големия отпор“ на литургичното обновленчество“) е поместил следния цитат от св. Йоан Златоуст: „Божиите дарове не са такива, че да зависят от свещеническата добродетел; всичко произлиза от благодатта; работата на свещеника е само да отваря уста, а всичко извършва Бог; свещеникът пък извършва само видимите действия…“. Тази истина е потвърдена векове по-късно от новия учител на Църквата, преп. Никодим Светогорец. В своята изключително важна, но за съжаление малко позната и още по-малко прилагана „Душеполезна книга за постоянното причастяване с пречистите Тайни Христови“ той пише: „По време на причастяването, сиреч,когато трябва да се причастят, няма никаква разлика между свещениците и миряните, или монасите. Освен единствено това, че свещениците преподават Тайните а миряните ги получават; и че свещениците се причастяват в светия олтар, непосредствено от чашата, без лъжичка, а миряните и монасите, извън олтара и чрез лъжичка“ (стр. 78 от българското издание). На друго място в същата книга пак той пише: „Удивлявам се и недоумявам, ако се намират такива свещеници, които връщат пристъпващите към Тайните. И даже не се замислят, че лъжат с думите, които самите те казват. Понеже самите те в края на литургията призовават на висок глас и поканват всички вярващи с думите: “със страх Божий, вяра и любов пристъпете”, или, приближете се, за да приемете Тайните; и след това, пак самите те да се отричат от своите думи и да прогонват идващите за Свето Причастие. Аз не зная как да нарека това безредие.“ (стр. 80).

И за да не остане никакво съмнение какво е учението на Църквата по въпроса за св. Причастие на миряните, ще завърша с цитат от „Окръжно № 2785 от 31.03.2004 г. на Св. Синод на Гръцката православна църква за участието на вярващите в божествената Евхаристия“:

„Повече от всичко обаче обезценява нашия живот в Христа наложилата се практика да се причастяваме с Честните Дарове само по повод на големите празници Пасха и Рождество Христово или някои други, обикновени, дни от годината. Духовната загуба е очевидна.

Резултат от тази практика е обичайната, за жалост, гледка служещият свещеник да излиза на св. амвон с възгласа: „Със страх Божий, вяра и любов пристъпете“ – и никой да не пристъпва към св. Причастие.

За Църквата ни е абсурдно и представлява духовно безредие извършването на Тайнството на божествената Евхаристия, без участието на вярващите в светото причастяване.

Божествената литургия се извършва, за да се причастяваме! Това е православното учение и практика и това учение и практика е съществувала винаги в Църквата и ние сме длъжни да го спазваме.“

Амин!

П.П. За да избегна обвиненията в „неоправославие“, „модернизъм“, „икуменизъм“ и какво ли още не – не че особено се вълнувам как ще ме нарекат, а за да защитя изложената по-горе позиция – препоръчвам на читателя да чуе мнението на о. Димитрий Зографски по въпроса – в неотдавнашната му беседа „Съвременните хора на Св. Гора – отшелници, общежителни монаси и поклонници“ (от 1:38:47).

Бележки:

[1] „Епископ, презвитер или дякон, или някой от свещения чин, който не се причасти при извършване на приношението, да представи причината и ако е уважителна, нека бъде извинен, а ако не представи причина, да бъде отлъчен от църковно общение като такъв, който е причинил вреда на народа и е навел подозрение върху тоя, който е извършил приношението, като че го е извършвал неправилно.“

[2] „Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат писанието, но не достояват на молитва и свето причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в църквата.“

[3] „Епископ, презвитер, дякон или друг някой броящ се в клира, или пък мирянин, ако няма необходимата нужда или пречка, която да го кара за по-дълго време да се отлъчва от църквата си, а живее в града и в три неделни дни в течение на три седмици не дойде на църква – ако е клирик, нека бъде низвергнат, а ако е мирянин, нека бъде отлъчен от църковно общение.“

[4] „Всички ония, които влизат в църква и слушат светите писания, но, противно на реда, не остават докрай на молитва с народа или които се отклоняват от причастие със светите тайнства, нека бъдат отлъчени от църквата, докато се изповядат и покажат плодове на покаяние и помолят да бъдат опростени, и по такъв начин само могат да получат прошка. Не се позволява да се общува с отлъчени от общение, нито да става събиране и молене вкъщи зедно с такива, които са вън от църковно общение; ония, които странят от събрания в една църква, не трябва да се приемат и в друга. А ако се окаже, че някой епископ, презвитер или дякон или който и да е от клира се съобщава с отлъчени от общение, нека бъде и сам вън от общение като такъв, който създава безчинство в църковния ред.“

[5] Има се предвид Светлата седмица.

[6] Т.е. Неделя Антипасха – Томина.

[7] Разсужденiе о постахъ восточныя церкве. Въ Вiенне, типом. Г. Стефана Новаковича, 1794, с. 40.

[8] Типиконъ, сiестъ оуставъ. – т. 1, С.-Петербург, 1997, с. 85.

[9] Служебник, „Известие учительное“.

[10] Молитва на свещеника преди „Отче наш“ на св. литургия.

[11] Молитва преди „Святая светим“.