Нужно е да изострим нашия духовен слух и зрение,

за да чуем и  видим знаците на небето в нашия живот, за да  възпламеним вярата, да преоткрием молитвата, бодърстването, за да вървим към покаяние, преобразяване, възраждане и обновяване на нашия живот и личен диалог с живия Бог, Който винаги очаква нашето връщане в Неговата прегръдка, за да ни разцелува както блудния син.

Факт е, че някои от нас бихме искали Бог да е по-мощен, по-пряк, по-ефективен в победите над нашите врагове, противници, иронизатори и заговорници; бихме желали да имаме един бог господар, властник, заличител на нечестивците, на неговите отрицатели и противници и така и ние да можем да вървим с високо вдигната глава, горди за мощния бог, който следваме, привилегировани за бога, който имаме.

Но ако помислим добре, задълбочим се и обърнем внимание, ще видим, че чрез изпитанията имаме реалното чувство за нашето нищожество и величието на Бога - нашия Баща. Въпреки всички завоевания, успехи и победи човекът остава малък, за да може да се съхрани в красивата сигурност на светото смирение. Величието на Бога съществува и в смятани от нас  Неговите поражения. Ние сме призвани, повтарям, защото е много важно, да  заподозрем за реалния Бог на  нашата православна вяра, а не за един бог, подобен на на непознатите божества от религиите и на човешките измислици и фантазии. Действително е разтърсващ скандал, че Бог, Който проповедниците на Църквата, учителите в неделните училища, учителите по вероучение в училищата и благочестивите родители в домовете ни са ни показали като всесилен и  всемогъщ, този всемогъщ и всесилен Бог, че Той може да отсъства от живота ни, да мълчи, да се крие от трусове, пожари, корабокрушения, автомобилни катастрофи, смъртни случаи на деца и млади хора. Налагането на злото, награждаването на злобата, възходът на недостойните, благоденствието на нечестивите, изтъкването на беззакониците изпълват ума на човека с горчиви помисли, объркване, притеснение, чувство за изоставеност и  отсъствие на Бога от света.

Защо този Бог не говори най-накрая?

Защо не се намесва? Защо не се явява? Те не очакваха никога това оставяне от техния Господ и Бог небесния Баща. Бог обаче съществува, напук на всички инакомислещи. Бог съществува естествено не като творец и причина на болката, не като безотговорен зрител на човешката болка, а като Баща, Който го боли и очаква. Боли го за злоупотребата със свободата, която е дал щедро на обичните Си чеда, за неразкаяността - въпреки изпитанията - на Неговите деца, за възлюбването на страстите и пороците, а не на божествените добродетели, благословения и благороден духовен живот. Но защо  Бог продължава да ни наказва възпитателно? Не ни ли обича? Защо ни е създал? Не е ли всесилен? Не е ли справедлив? Ама Той ни го каза ясно и точно от самото начало - пътят, който ще последвате, ще бъде тесен и нагорен, но ще ви доведе до простор. Широкият път, който следват повечето хора, със сигурност ще ги доведе до пропаст. Изберете и вземете. Христос можеше да избегне разпъването. Но не го направил. Върху Кръста пише - Царят на славата -  Христос бил прославен на Кръста, емблема на християнина е честният и животоворящ Христов кръст. Това има особено голямо значение. Някои модерни богослови днес искат да говорят за едно неразпнато, анти-аскетично, лишен от трудове християнство, което иска да подмине Разпети Петък и да отиде директно в Пасха.

Христовият Гроб става животоподателен

Чрез Своята смърт Христос победи смъртта, даде ни пълно безстрашие пред смъртта, както и живот на починалите, въведе ни в безкрайния живот. Заслужава си да изследваме отново  божественото и свещено Евангелие. В Своята проповед Христос облажава и благославя плачещите, последните, онеправданите, обвинените, прогонените, въздържащите се, подвижниците, покайващите се грешници. Сред голямата болка внезапно извира голяма радост и мир, благодарение, славословие и безкрайна признателност.

Думите Да бъде Твоята воля от Господнята молитва сега звучат със смисъл и разбиране. Сълзите на скръбта стават сълзи на радост, скръбта става радостотворна скръб, радостната скръб -  умиление, умилението - услаждане и избавление, избавлението -  предвкусване на небесната наслада. От мрака влизаш в обилна светлина. Осъзнаваш всичко това, което допреди си считал  за наказание на Бога, Неговото бягство и мълчание. Бог е навсякъде, не може да е отсъстващ, не може да  се скрие; Неговото говорене може да е мълчаливо, обикновено Той говори с тих  глас и е нужно голямо вътрешно - понякога и външно - безмълвие, за да чуем Неговия благ глас. Нека не се гневим на Бога, че не е такъв, какъвто Го искаме и си Го въобразяваме.

Нека се разгневим по-добре на нашето "аз",

което остава несмирено и непреобразено. Само така ще намерим мир, ако стигнем до възвеличаващо и радостотворящо смирение на митаря от евангелската притча. Не мога изобщо да кажа, че е лесно човек да се смирява постоянно, да се моли без да мисли, че не бива чут и Бог да не му показва дори малък знак за Неговото присъствие. Определени пъти човек се чувства много самотен, а Бог достатъчно отдалечен, чужд, непознат. Но както казахме, несъмнено не ние ще детерминираме свойствата на Бога. Ние не  можем да Му кажем как  да се държи, кога ще се намеси, какво точно ще направи. Единственото, което можем  да направим ние, малките, пред Неговото величие, е да се наведем, приемайки Неговата воля и да се помолим смирено, избавяйки се от хиляди излишни грижи. Това се харесва особено на Бога и със сигурност Той истински ще ни утеши.

Много по-ценно е човек да преживее всичко това, отколкото да ги чете в книги или да ги чуе в проповеди. Преживяването има голяма сила. Понякога мълчанието е за предпочитане. По-добре да оставим Бог да говори. Със сигурност някога ще говори. В часа на голямата болка нека чуем страдащия човек да ни каже нещо, да не оставаме постоянно в безкрайните съвети, които понякога ние самите не спазваме и затова изобщо не докосват сърцето на другия. Нека станем по-търпеливи към затруднението на другия и той да приеме Бога, Който не се вижда, Който сякаш не го чува и не му оказва пряка подкрепа. Велико нещо и знак за дълбока духовност е  приемането на трагичното без оплаквания и ропот в живота ни. Да знаете колко много Бог ни обича тогава и колко голяма утеха ще ни даде за това наше истинско смирение.

Бог е Този, Който е, а не този, който ние искаме да ограничим,

за да Го разбираме и да имаме съюз с Него, за да си прекарваме добре. Рационализирането на Бога е един нечестив експеримент, погрешно впечатление и оценка за Бога, което не избавя човека. Защото тогава ставаме едно с езичниците, които смятали разпването на Христос за безумие, и едно с юдеите, които го смятали за голяма съблазън. Един безстрастен, безгрешен, съвършен Бог да иска доброволно да пострада, да се разпне, да умре за нас страстните, грешните и несъвършените. Неговата жертва е непонятна за рационалистите, да умира, за да възкръсне и да се възнесе. Планът на Бога е неизвестен,  но във всеки случай винаги е спасителен за човека. Бог е създал всичко твърде добро, но Неговото създание загрозило и осквернило всичко. Днес изглежда, че дяволът с неговите изкусни хитрини господства и владее света, а Бог не полага грижи, изморил се е и мълчи. Властват нечестивите, нечистите, лукавите, лъжците. Божиите човеци са малцинство и отново биват осмивани, иронизирани, маргинализирани. Защо справедливият и благ Бог допуска това? Но тези малко на брой Божии човеци са мощен квас за попадналия в капан свят, те са скрит динамит, те се молят се за света, те са покров за света, издигат света, не го оставят да се търкулне напълно по нанадолнището.  Те се молят повече за другите, радват се повече да дават, отколкото да вземат, не се страхуват от смъртта, не се плашат сред болестта, не ги събаря обвинението, чуват със същото ухо и похвалата и клеветата. Те са образци на кротост, бидейки христоносци и светодавци. Те са Божието присъствие в света. Наистина познавахме такива ликове в Света Гора. Достатъчно е и това тяхно присъствие в света, което дава мир, умиротворение, покой, утеха, отдих и покой. Тогава спират идеите, мислите, светските схеми, въпросите. 

Ние се огорчаваме и обвиняваме Бога,

защото не разбираме съдържанието на Неговите движения. Зад всеки облак се крие слънце. Сред болката човекът се приземява, балансира се, смирява се, утихва, може да намери Бога, да почувства живо Неговото чудотворно присъствие. Чрез непоносимите изпитания, тежките скърби, големите безизходици, извънредните мъки се подготвя пътят на нашето упокоение.

Тези неща не ги казваме като лъжовна утеха, а изразяваме опита на истината на Църквата. Нашата Църква не дава лъжеусещания, неистини, изкуствени утехи, временно облекчаване, а същинска благодат и освобождаваща радост. На Възкресение празнуваме усмъртяването на смъртта, Кръстът стана знак за победа, кръстоносните християни стават богоносни и христоносни, Възкресението ни води във вечния живот, където не съществуват сълзи, скръб и въздишка, а безкраен живот с присъствието на Бога в цялата Негова блажена бляскавост и сияеща слава. Разпнатият и Възкръснал Христос дарява сила и търпение на изпитващите болка, дава  надежда и утеха и не оставя никой да се отчая. Нека Кръстът ни покрива, защитава, благослови и ни вдъхновява. Призвани сме да научим логиката на Кръста, на кеносиса, на жертвата, на смиреномъдрието, на прошката и на братските отношения.

Друга е логиката на Църквата,

където разпнатият бива предпочитан и благославян, последният бива облажаван,  този, който вярва, без да вижда чудеса. Заслужава си да потърсим добре вътре в нас и да познаем нашето непознато "аз" и непознатия реален наш Бог, за да се съ-разпнем и да съ-възкръснем с Него. Евангелист Йоан казва, че който вярва в Христос, дори да умре, ще живее и който вярва истински в Христос, никога няма да умре. Ние сме ученици на Кръста, деца на Възкресението, напредваме без страх в живота, доверявайки се винаги на Бога, дори когато Той не ни говори и не се явява, след като вече сме сигурни, че никога не си тръгва от нас, никога не ни забравя, винаги  ни наблюдава и чува, обича ни, грижи се нежно за нас. Благодарим Му и сме Му признателни, славословим  и молим Бога, Който продължава да ни слуша и да е в дружба с нас, въпреки че  не Го виждаме и чуваме. Ние вече сме сигурни, че Той е много близо до нас, че никога не си тръгва, че не се изморява да проявява търпение към нас, докато ни доведе до искреното съкрушение на митаря.

превод: Константин Константинов