продължение на дискусията със Сисанийския и Сиатиски митрополит Павел, който отговаря на въпроси, зададени от гръцки ученици:

- Знаем, че Църквата осъжда самоубийството. Но какво става, когато човекът избира смъртта, за да спаси други?  В един филм главният герой  избра да умре и да дари своите органи, за да спаси своите ближни. Как може да се окачестви една такава постъпка?

- Много хубав въпрос. Първо, до думата самоубийство постави и думата саможертва. Това са две различни реалности, които имат същия завършек - смъртта. Да започнем първо от самоубийството. Не ми харесва думата забранява - така ли беше във въпроса - т.е. осъжда. Всъщност ролята на Църквата е да спасява.  Просто когато аз сам отхвърлям спасението, се самоосъждам.

Вижте, Църквата не предрешава Божия съд дори по отношение на самоубийството.  Но чрез строгостта, която демонстрира, тя иска да ни накара да осъзнаем великия дар на живота,  защото не го зачитаме.  Някога ми се обади по телефона един млад човек и ме попита дали е голям грях да се самоубие. Аз му казах:

        - Да! Не го ли знаеш, защо ме питаш?

 Той ми  каза, че е стигнал дотам. Аз му казах:

-          Да. 

-          Добре, би ли искал да поговориш с някой друг?

-          С кого?

-          С мене, нали ми се обади по телефона?

-          Как ще стане?

-          След един час ще бъда там, където си сега.

Той започна да ми казва:

-          Не! Не го заслужавам и т.н.

Аз му казах:

-          Остави това!

Накрая ми каза.

-          Зная, че ще се опиташ да ме разубедиш да не го правя.

Малко се ядосах му казах:

-      Слушай, детето ми! Аз нито в джоба си ще те сложа, нито с колан ще те вържа, просто искам да разговарям с теб. Ако след разговора продължиш да гледаш нещата така, както ги гледаше досега - простете ме за израза - върви и си прережи гърлото!

Нарочно му го казах, за да го шокирам.  Той наистина се шокира. Попитах го кога ще се срещнем и се разбрахме. Срещнахме се. Чрез разговора, който водихме, той видя, че имаше погрешна представа за  нещата. Защото определени пъти ние, вместо да се подложим на терапевтична операция, предпочитаме си бием главата в стената. Защоказвам това? Защото безизходиците, които водят до самоубийство, обикновено идват от наши грешки. Затова, вместо да преодолея грешката, да претърпя и унижението от грешката, (ние предпочитаме да не го правим) -  и  трябва да ви кажа, че в повечето случаи  смятам самоубийството  за изключително егоистичен акт. Да не зачета децата ми, жена ми, мъжа ми, всеки други, а да искам да реша моя проблем и не мисля за проблема, който ще създам в другите. Не говоря за хора, които имат психологически проблеми и много пъти не знаят какво правят, а за тези, които не са болни и се опитват да намерят подобен изход сред безизходици, които сами са си създали.

Съществува изход и той се нарича покаяние и отговорност за свободата, която имаме. Защото всеки е създал неговите безизходици, използвайки неговата свобода и той трябва да носи и отговорността за своята свобода, за да ги реши. Ние не сме придобили сами живота, а той е дар от Бога. Затова животът е свещен и Църквата иска да ни обърне внимание, че това, което ти е дадено като дар, не трябва да го хвърляш в боклука. Използвай го, виж го по-добре и потърси  помощ. Ще намериш решение.  Много хора, които направиха това, намериха решение, защото винаги съществува изход и решение, дори когато това решение е болезнено, но и спасително.

Сега, другият случай е нещо напълно различно. В един дом избухва пожар, вътре имаедно дете, някой влиза в огъня, спасява детето, а той умира. Той не се е самоубил. Него ние го похваляваме. Той е отдал живота си, за да живее някой друг. Но това пръв го е направил Христос, Който жертвал Своя живот.

И това, което засегна в питането, е и отговор на един голям въпрос – на въпроса с даряването на органи. Защото, ако аз съм решил съзнателно да го направя, (а не го правят някои без да са ме попитали, когато изпадна в такова състояние и те самите решават да дарят моите органи), какво правя? Жертвам се. Аз бих могъл да живея. От друга страна, ако Бог иска, може да се намеси, има и такива случаи, където в момента, в който си взел решение (да дариш органи поради влошено състояние), внезапно настъпва подобрение на здравословното състояние . Имаме скорошен случай. И действа вярата на човека.

Затова едно е саможертвата, а друго самоубийството. Саможертвата бива възхвалявана. Много пъти настъпва време за труден избор. Майката ражда детето си, но настъпва рязко усложнение и лекарят пита: детето ли да бъде спасено или майката? Касае се за чест и вярвам за мъченическа смърт самата майка да каже: детето ми ще спасите! Не можеш да обвиниш майката за това. То е достойно за удивление и похвала.

- В лагера към една митрополия едно детенце взема сутрин лекарство против алергия, но точно поради това ръководителят на групата не му позволил да се причасти на св. Литургия. Сякаш преданието и правилата на Църквата са непреклонни и възпрепятстват личната връзка с Бога. Не е ли така?

- Първо, това не е правило на Църквата и постъпката на ръководителя не е правилна.Не го казвам в този момент като мнение, а като епископ. Това е неприемливо и погрешно. Бог иска от нас да убием не нашето  тяло, а нашите страсти. Едно такова поведение е напълно погрешно, защото не се отменят постът или подготовката, ако човек се нуждае  да вземе едно лекарство, което му помага, бих казал дори да отиде да отиде в Църква да се причасти. Без много думи,  става въпрос за погрешна постъпка и нито едно църковно правило не постановява подобно нещо.

- А що се  касае външните форми в Църквата,  дали тази тяхна формалност  и непреклонност много пъти не стават пречка за личната връзка с Бога?

- Вижте, няма нито една външна форма, която да е непреклонна. Църквата има акривия, има и икономия и целта на икономията не е да отмени акривията, а да спаси човека.  Защото и акривията и икономията се стремят към  това - спасението на човека. Ако акривията или икономията убият човека, тогава и двете са непотребни.

В правилата на отците  във връзка с отношението към изповядващия се човек накрая се казва, че много важна роля играе разсъдителната преценка на духовника. Виждайки истинското покаяние на един човек, той може да му позволи да се причасти без да  налага никаква епитимия. Следователно, това, което ни интересува, е човекът и неговото спасение. Ние не сме нито адвокати, нито прокурори на Бога, а служители в делото на спасението на човека. Св. ап. Павел казва, че предпочитам аз да погина, за да се спасят моите братя по плът. Тогава той имал предвид юдеите. Ако един толкова велик апостол предпочита, да го кажа просто, да отиде в ада и другите да отидат в рая, тогава човек може да разбере величието на истинската любов.

- Какво е отношението на Църквата към психологията (вкл. психиатрията)? Достатъчна ли е вярата, за да се преодолеят психиатрични проблеми? Прибягването до помощта на психологията не е ли признак на недостатъчна вяра?

- Бих казал следното. Това, което се иска от психологията (ψυχολογία) е да ни каже какво е душата (на гръцки ψυχή). Защото, ако не зная какво е душата, как ще излекувам човека? Моят въпрос има много практически резултат. Ще ви дам конкретен пример. Контактувах с един наркоман: исках да го му помогна, да се избави. Защо е станал такъв?  Моето усещане, е че това, което имам пред мене, е една умряла душа или душа на умиране, която вече няма възможността да понесе каквото и да е. Психологията наистина може да преодолее някои състояния, но примерно никоя психология не може да излекува усещането за вина, което само Божията любов лекува. Връщам се на въпроса. Какво е душата? Много пъти, не за всички хора, но за мнозина, тя е нещо, което има връзка само с  нервната система. Църквата обаче учи, че душата има същност и енергия. Какво означава това? Тя се нуждае от поддържане. Когато не поддържам душата на  един човек, как ще отида да го натоваря с програмата за освобождаване от наркозависимостта? Но когато излекувам душата му,когато мога да му обясня, че той действително е уникален за Бога и му помогна да види своята погубена душа, тогава има силата да използва и това, което психологията или лекарите му казват, за да се избави от наркотиците. 

Днес много наркозависими полагат усилия, очистват се, но след това отново падат. Защо?  Защото човекът трябва да смисъл в живота, за да живее. Ще ви кажа пак конкретен пример от една терапевтична общност. Става въпрос за първия човек, който бе приет там. Тази общност има една особеност от другите. Тя не се страхува от Църквата и този, който иска, може да комуникира със свещеник и да вземе участие в богослужението, да се изповяда.

Този човек беше един от тези, които не искаха нищо от всичко това - и това показва уважението на тази общност към него.  Той изпълнил програмата и се очистил. Подготвил се да си тръгне от общността, отишъл при директорката и ѝ казал.

-          Добре, борих се две години, чист съм. И тъй, ще се самоубия!

Тя го погледнала:

-          Седни, детето ми!  Две години се бори, за да се самоубиеш?

Той ѝ казал:

-          Какъв смисъл има животът? Защо да живея?

Тя му казала:

-          Искам да ми направиш една услуга.

-          Какво искате?

-          Когато дойде отецът, - не бях аз - искам да говориш с него.

-          Добре.

Отецът дошъл и говорил с него. Когато след това младежът срещнал директорката, той й казал:

-          Нещата, които ми каза този човек - т.е. свещеникът -  никога не ги бях чувал в живота си.

Така той намерил причина да живее и не се самоубил.

Църквата не се противопоставя на никого и на никое човешко усилие, но това, което посочва, е, че  човек никога не трябва вярва, че е свръхчовек,  и да иска  да премине границите на своите възможности, защото много пъти  претендираме за място, за което нямаме необходимите качества. Знаете, че в една обикновена организация, в едно училище, ако директорът няма качествата да бъде директор, тогава учителите, учениците, всички стават на миш-маш. Но когато има качествата, тогава урежда нещата в училище без викове, без проблеми и всичко функционира както трябва. Когато човек претендира за мястото на Бога - да го кажа просто - той няма качествата за това място и затова не го постига.

Веднъж участвах в една конференция в Крит, защото в един манастир имаха желание да създадат терапевтична общност за наркозависими. Там бяха всички светила от Кипър и Гърция по въпросите с борбата срещу наркотиците сред наркозависимите. И аз имах доклад и поставих тези въпроси, както и много други, но дадох и конкретен пример как подходих към един наркоман. Накрая, когато започнаха въпроси, една университетска преподавателка стана и ми каза:

-      Ваше Високопреосвещенство, съжалявам, че съм психолог и не зная какво е душата. Бихте ли могли да ни кажете нещо повече?

Аз й казах, че това естествено е тема за една друга конференция, но ѝ казах няколко неща, това, което казах по-рано, че за Църквата душата има и същност и енергия. Докато за психологията душата е нещо от нервната система.

Затова  не трябва да претендираме да обхванем всичко, нито която и да е наука – психологията в случая иска да прати в изгнание всички други и да остане само тя. Това говори за несигурност.

Аз не се боя от това някой да потърси помощта на психолог. Ще ви кажа обаче, че преди доста  години изпратих едно лице да отиде при  един лекар-психолог в Атина. Накрая, когато  лекарят казал това, което имал да каже и това лице започнало да задава въпроси неща, лекарят му казал: това, което ме питаш сега, са въпроси към твоя духовник, а не към мен.

Затова е много важно да не бъркаме границите и да оставаме в нашите  граници.

превод: Константин Константинов