Сретение. Последният от зимните празници. Последният празник преди Великия пост. Рождество – Кръщение – Сретение.

Три пъти през зимните вечери Църквата ни напомня за това как Бог идва при хората. След това в пролетните дни на Поста, започва вече пътят на нашия стремеж към Бога и стъпка след стъпка, седмица след седмица, ние ще се стараем да се измъкнем от безпътицата на нашите грехове..

А до тогава има три действия, три стъпки, които пръв е направил към нас Този, Който е дал начало на нашата Вселена, а след това внезапно Сам влезе в нашия свят и нашия живот.

В Рождеството Той стана човек. В Кръщението прие върху Си тежестта на нашите, а не на Своите грехове. В Сретението Той просто Се предаде в ръцете на хората…

В превод от църковнославяснски „сретение“ означава  „среща“. На 40-ия ден след рождението на Младенеца Мария донася своето първородно чедо в Йерусалимския храм, за да бъде посветено от свещеника на Бога. Синът на Мария държи в ръцете Си цялата Вселена – но в този ден Той Самият бива понесен от ръцете на свещеника… Бог бива понесен към човека също от човек..

И самото Сретение е среща на човека и Бога. Престарелият йерусалимски свещеник Симеон чакал през целия си живот срещата с Бога. Всъщност самата старост му била дадена като наказание заради това, че някога загубил вярата си. И в онази минута на тежки съмнения, на него му било казано: няма да умреш, докато сам не видиш изпълнението на пророчеството.

И ето, този ден дошъл. И какво станало – дали се развързали небесата и при Симеон дошла Небесната Светлина сред ликуващ ангелски хор? Дали огнената колесница, която се появила пред Илия и Йезекиил, препуснала пред Симеон? Дали облак с гърмящ глас и блясъци от мълнии, от който някога Моисей чул десетте заповеди осиял стареца?

Не. Дошла една млада майка, а в ръцете й имало момченце на месец… Но този сърдечен трепет, който бил познат и на Моисей, и на Илия, и Йезекиил, пронизал внезапно Симеон, и в неговото сърце се изрекли отдавна приготвените думи: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико…“. „Сега Ти ме отпускаш, отпускаш ме да напусна пътя на бащите ни, разрешаваш ми да премина през дверите на смъртта, и тези врати вече не са страшни за мен – защото видях Спасението за мен и Твоя народ“…

Разбирате ли смисъла на това чудо? Бог бива принесен към човека не от ангели, а от хора! И то до такава степен, че този път, който води към Небето, ни бива показан не от архангели и не чрез дивни видения, а от хора, от техните човешки думи и човешки действия. Прости хора, в чиито думи и преразкази на Евангелието, нашето сърце веднага разпознава лъчите на Правдата.

Но когато тръгнем след този лъч, то се оказва, че този начин за достигане до нас на Небесното Евангелие чрез земни хора съвсем не е бил случаен.

Оказва се, че без хората въобще не бива да се пристъпва към Бога. И ако Творецът не се е погнусил да стане един от нас, това означава, че тъй често срещаният стремеж към „чиста духовност“ (без хора, без Църква, без общение с хората в молитвата и тайнствата) очевидно няма Бога за свой източник.

Срещата с Бога. Да се опиташ да разкажеш как и защо тя се случва е много по-сложно от това да се напише ръководство относно как истинската любов израства в човешкото сърце.

Но все пак нека тази аналогия да ни помогне. Представете си, че в деня на годишнината от сватбата си, съпрузите си спомнят как е протекла първата им среща. И се смеят, защото първите мотиви и причините за запознанство са се оказали доста несъразмерни спрямо плодовете (включително бебето, което неотдавна е заело детското креватче), които впоследствие са се появили. „Честно казано, тогава се приближих към теб, като просто се надявах, че ще ми дадеш да преписвам!“. „А аз започнах да разговарям с теб, защото просто се надявах, че ще ме запознаеш с приятелите си и освен това имаше толкова смешна прическа!..“

Някой поклонник на абстракно-платоническата любов може би, като чуе такъв разговор, би си казал, че всичко това е твърде низко и по този начин се оскърбява „великото тайнство на любовта“..

Във всеки случай именно така се възприема днес разговорът за онези напълно тривиални обстоятелства, които доближават човека към вярата.

Човекът е дошъл в храма да се помоли не за спасението на душата си, а просто за оздравяване от грипа и: „Ах, каква пошлост!“.

Някой е престъпил за първи път прага на църквата и постоял за пръв път през живота си на литургия, защото е смятал, че това ще помогне на политическата му кариера – разбира се, преди всичко ще му се наложи да  прочете куп възмутени журналистически коментари.

Друг е пожертвал за възстановяване на храма част от своите приходи – разбира се, теоретиците на любовта ще кажат, че това не е „истинска вяра“.

Но без значение как и заради какви мотиви човек се приближава към вярата – трябва преди всичко да се зарадваме заради това, че има движение, а не да го стъпчем с неуместна ирония…

Човек прави първата крачка: „търся покой“; „животът ми няма смисъл“; „може би ще оздравея“. И разбира се, може от високо да се смееш над всичко това. Но „не бихте се срамували, ако знаехте от каква мръсотия израстват стихове.“

В Московската семинария през 70-те години имало един забележителен случай. На приемния изпит един младеж не могъл да отговори на нито един въпрос. Той не знаел „Отче наш“, нямал си дори никаква представа от „Символа на вярата“; явно, че литургията и богослужението все още не си били докоснали до неговия живот.

Измъченият изпитващ го попитал накрая: „Е, добре, но поне знаеш ли нещичко?“  И в отговор кандидат-семинаристът веднага започнал да рецитира наизуст откъс от Евангелието на Йоан, откъс без сюжетно начало и край…

„Какво е това?“ – го попитали. „Не знам. Дълго стоях на една спирка, но автобусът не идваше. И внезапно вятърът донесе до нозете ми лист хартия. Аз го взех и там беше написано това. И докато го четях, със сърцето си разбрах, че всичко това е истина!“… Този отговор бил счетен за напълно достатъчен…

Но често между тези стени, на тези същите изпити в отговор на въпроса за първата стъпка към манастирските порти се чува нещо друго, макар и не толкова чудесно: „Запознах с един свещеник“, „Случайно се срещнах със семинаристи“; „Едни приятели ме заведоха на поклонение в Лаврата“. Ние също трябва да помним, че при Сретението човекът помага на другия човек да намери Бога.  

Това се случило през четвърти век. Имало един старец – човек със свят живот, но въобще не бил изкушен от богословието. Първото му свойство се проявявало в частност в това, че всеки път, когато служил Литургия, той виждал ангели да съслужат с него.

А второто се съдържало в това, че в своите молитви той невнимателно започнал да употребява изрази с напълно еретически характер. Като забелязал това, един идващ при него богослов веднъж му обърнал внимание на грешката.

Старецът не взел думите му присърце: та нали ангелите не отстъпват от моята служба, следователно служа по православному! Накрая след като остъпил пред настояването за своето изправление, старецът попитал ангелите: „Истина ли е това, което ми каза този човек?“. „Послушай го: той говори правилно“, - отвърнали му ангелите. „Защо тогава вие не ми го казахте?“ „Бог така е наредил, че хората да бъдат изправяни също от хора“ – бил отговорът на ангелите…

Сретение: Бог е сред хората. Идването на Бога не разделило тези хора, а ги сближило един с друг… И цялата християнска етика и аскетика не е нищо повече от изкуство да не се изгуби тази дарувана ни близост с Бога и хората.

източник: pravmir.ru, превод: Мартин Димитров

Още статии от протодякон проф. Андрей Кураев: тук