Чеченски разказ

Първата чеченска война, края на 1994-та, началото на 1995-та. Зимата се оказа студена, което изненада чеченците. 

Щурмувахме президентския дворец. Към моята щурмова група имаше зачислен танк. Зад щурвала седеше Миша Лемешов, мой приятел, командир на щурмовия танков взвод. Миша смени механика, когото раниха.

Танкът застана на огневата линия, като целта му беше да обстрелва президентския дворец, когато налетя на три мини. Наоколо се разлетяха парчета метал. Взривът смачка мястото, където седеше механика-водач, в резултат на което Миша загуби и двата си крака, които останаха да стърчат отрязани чак над колената. Под прикритието на огъня успях да го измъкна през люка, а той – в шок от болката. Дадох му пармидол, но не подейства. От болката отново дойде в съзнание и започна да стене, а аз му запушвам устата с приклада, за да не ни чуят чеченците. Той обаче от болка започна да го хапе. С ремъка на автомата пристегнах чуканчетата на краката, за да спра загубата на кръв.

А после го евакуираха и изпратиха в Моздок, оттам в Ростов, след което загубих връзка с него...

След първата война се готвех да постъпя в Академията. Тогава получих от него писмо. Работата се състоеше в това, че жената на Миша го напуснала, вземайки със себе си и детенцето им, а на него му дали медал за храброст, вместо да го направят „герой на Русия”. Квартира обаче не получи. И така Миша живее на общежитие и ми пише, че ако не отида да го видя, ще се обеси.

Имах време за размисъл едно денонощие, след което отивам при командира на полка Архипов, добър човек, и го моля да ме пусне при Миша. Той ми даде един ден градска отпуска и ми разреши да навестя бойния си другар.

Така се случи, че нашето подразделение трябваше да замине за Нижни Новгород на учение, а аз после щях да го застигна там, но се оказа, че Миша живее в същия район. След едно денонощие отивам при него в общежитието и търся стая № 200 на втория етаж. Тичам нагоре по стълбите, а по тялото ми - тръпки. В коридора - ветрилник, а стаята му гледа към улицата и не се заключва. Влизам – тапетите целите накъсани, няма нито лампи, нито мебели. Тъмница, а в една инвалидна количка седи човек, на шията му въже, в ръцете - също. Кога гледам – Миша! Спи. По пода се търкалят бутилки от водка. Гледам го и ридая на глас. Паднах на колене, притиснах го силно, той целият потънал в мръсотия, но все пак си беше моят скъп стар приятел Миша!

Той се буди и пита: «Антон, това ти ли си или сънувам? Удари ме! Наистина ли дойде?!...»

След това му купих лампичка, ключ за вратата, сапун. Изкъпах го, измих и количката. След денонощие пристигна и нашият ешалон. Аз отивам право при командира и му казвам, че Миша има нужда от помощ, защото си няма никого. Командирът ми разреши в свободното от служба време да се грижа за него. До обяд служех, а после тичам при Миша. Не само това, ами командирът свика събрание на офицерите и на него дойдоха повече от 200 човека, воювали в Чечня, после вика и мен, и заповядва да разкажа това, което разказах за Миша на него. И аз обяснявам на всички, че на човека му е нужна помощ.

Момчетата разбраха. Събраха пари, развихриха се, направиха ремонт на стаята, купиха мебели - легло, диванче, направиха и кухненски бокс.

Близо до общежитието се намираше храм на свети Архистратиг Михаил, пък Миша носи неговото име. Ние го качваме на количката и право в храма. Настоятелят беше иеромонах Михаил - един възрастен батюшка, който го изповяда и причасти.

Така откарахме месец и половина, но се наложи да се връщаме обратно. Миша ме моли да не го оставяме, боеше се да не се хване от мъка пак за водката. Тогава реших да си взема отпуск. Но за целта трябваше да се прибера в моята част, за да подам молба. Уговорих се с Миша да потърпи без мене три дни и обещах пак да се върна при него.

Обаче, за беда, сменили командира. Връщам се в частта, а новият не помирисвал бой, все едно излязъл току-що от школата, не ме пуска и казва, че съм на служба. Как ли не го уговарях! Не и не! А времето минава. И аз какво да правя, служа.

След два месеца идва писмо от Миша. Слава Богу, запознал се с едно момиче в храма и то започнало да се грижи за него. Била по-млада, викали й Лена. След месец пристига друго писмо, в което Миша ми пише, че двамата с Лена ще се венчават. А след година им се роди синът Даниил, след това и дъщеричката Машенка. Дали им тристаен апартамент, присъдили му звание „герой на Русия”.

Сега си живеят като в приказките, във всичко хармония и ред. Където той, там и тя. Когато веднъж им отидох на гости, гледам децата рисуват ангелчета с крила, но без крака. А Даниил обяснява: «На нашия татко враговете му отрязаха краката на война, а Бог му даде крила». Питам:«Деца, кой ви научи на това?», а те отвръщат: «мама».

Ето такава всепобеждаваща любов живее у нашите руски хора.

Антоний Маншин, герой от Чеченската война

Записала Екатерина Антонова

Информ-Религия

Превод: Десислава Главева