За последиците от една пластична операция

През 2007 г. под заглавие „Моля за духовна помощ“ беше публикувано писмото на нашата читателка от Курска област Нина, заедно с отговор към нея от страна на журналистката Олга Круглова. Нина решила да пише до редакцията, когато болката от предателството на любимия човек, който я оставил с три деца, станала нетърпима и тя се нуждаела от поне малко надежда и утешение, както и да попроси молитвите на читателите.

Неотдавна в редакцията се получи още едно писмо от Нина, в което тя подробно описва как с една необмислена крачка – пластична операция – започнала безкрайна поредица от беди в нейния живот…

През 90-те години на 20 век живеех в Санкт Петербург. Заминах за там без благословението на баща ми, за което сега съжалявам. Учех, работех, но в личния живот нещата не вървяха. Една позната на шега ми каза, че носът ми е малко въздълъг. После започна постоянно да ми говори за това. Аз в своята наивност й повярвах и реших, че никой няма да ме обича с такъв нос. И отидох в първата попаднала ми клиника, където правеха пластични операции. Докторът, при когото се озовах, каза, че дъщеря му има същия нос като моя и той не ме съветва да си правя операция. Но аз бях като ослепяла, увещавах го, дадох му пари в плик. Докторът назначи ден за операция. Оперира ме. След операцията се почувствах зле, пред очите ми всичко плуваше, раната гореше.

Постепенно всичко заздравя и аз започнах спокойно да си живея както преди. След време посетих моята позната, която не харесваше носа ми и й казах, че съм си направила операция. Тя се учуди и каза, че сега изглеждам още по-зле. Аз така се разстроих от тези нейни думи, че се разболях и започнах да мисля само за носа си. А носът ме болеше и след посещението при моята позната започна да ме боли още повече. От мъчителни мисли не ми се искаше да живея. Дойде баща ми и като видя какво се случва с мен, ме изпрати в болница за душевно болни. О, какъв ужас преживях! Това е преддверие на ада на земята, където хората страдат още приживе. Тъпчеха ме с разни лекарства, от които се чувствах зле.

Болницата се намираше недалече от лаврата „Св. Александър Невски“. Докторът каза, че трябва да се причастя със Светите Христови Тайни. С баща ми няколко пъти ходихме в Лаврата и се причастявах. После ме изписаха и с баща ми се прибрахме у дома.

В къщи изпаднах в огромна депресия. Спях лошо, силите като че ли ме напускаха. Баща ми предлагаше да отидем на църква в близкия град, но аз отказвах, заявявайки, че такава страшна никъде няма да ходя. Той ме убеждаваше да отидем, но аз така и не го послушах.

Веднъж легнах да си почина и задрямах. Изведнъж ясно виждам, че към мен идват двама – не ги виждам целите, само помня краката им, приличаха на огънати куки, и взеха да натискат главата ми. Започнах да се моля: „Да възкръсне Бог…“ А ми беше толкова трудно да се моля, че едва произнасях думите. И те избягаха от мен, някак криволичейки.

След това с баща ми заминахме за Киев, в Киево-Печерската лавра. Помолихме се, купихме си иконки. В Киев ни откраднаха чантата, а там беше медицинската ми карта, издадена след пластичната операция. Аз възроптах, заплаках, а баща ми тихо каза: „Болестта ти откраднаха.“ Но аз не му повярвах. Тогава трябваше да благодаря на Господа, а почнах да плача още по-силно. Плачейки, привлякох вниманието на една непозната кривогледа жена. Тя ни предложи да отседнем у тях. Не знам защо се съгласихме. Аз лежах болна, а тя ходеше ту по разни секти, ту в православни храмове.

Отидох в клиника за пластична хирургия и лекарката ми предложи да се лекувам в Институт по оториноларингология при известен професор, при когото можеше да се отиде само чрез една нейна позната. Чувствах се много зле и бях съгласна на всичко. Професорът ме прегледа и след известно колебание назначи операция. При първата операция ми бяха изкривили хрущяла и преградата. Мислех, че този път ще ми ги изправят и толкоз. Но всъщност отстраниха хрущяла и ми сложиха импланти. Носът престана да ме боли. Но това вече не беше моят истински нос. На слънце чувствах мирис на изгорена гума, очите ми се насълзяваха. Главата ми олекна неестествено. Като добавка започнаха да ме болят ушите.

Жената, която ни „приюти“, започна да злорадства, но аз се опитвах да не обръщам внимание на нейните насмешки и тогава тя извика екип от психиатричната клиника. Молех се на Господ, просех Го да не предава душата ми на вечни мъки. Докторите дойдоха, поговориха с мен и казаха: „Махай се оттук веднага или ще забравиш кога е ден и кога нощ…“ И аз напуснах Киев.

Помня, че баща ми ме разубеждаваше да си правя операция: „Да се беше покаяла, смири се – после ще бъде само по-зле! Нали без Божията воля и косъм от главата ни не пада…“ А аз като обсебена отидох на операция. И вечерта преди операцията видях на сън как лекарите отстраняват нещо мое…

Преди тази киевска операция ми дадоха да подпиша документ, в който се казваше, че лекарите не отговарят за последиците. Подписах. А последиците бяха страшни. Когато се прибрах у дома имплантите гноясаха и по цялото ми тяло плъзнаха рани. Около очите ми се появиха струпеи. Вече се страхувах да отида на лекар. Обръщах се само към Бога. Ходих в манастира на Курско-Коренната икона на Божията Майка, къпах се в извора, пих светена вода. С времето раните започнаха да заздравяват.

Заминах за Рилск до манастира „Св. Николай” при архимандрит Иполит (Царство му Небесно!) Той беше жив тогава. Благослови ме да отида при един добър и знаещ лекар – Сергей Иванович Кулагин, който след като ме прегледа, искаше да ми помогне и каза, че нищо няма да се наложи да изрязва. Но нещо като че ли ме отблъсна от него, аз даже го забравих и бях сурово наказана за това. Този лекар беше самата любов! След разговора с него в душата ми настъпваше спокойствие, мислите ми се проясняваха. Той ме попита защо съм направила втората операция. Аз не можах да му дам разумен отговор. Но все пак ми оставаше една възможност, лекарят се наемаше да ми помогне да възстановим нормалния нос, като изгради хрущялна тъкан. Просто трябваше да отида при него без да отлагам. Но аз забременях и останах без пари за пътуването. Не знам дали този лекар все още работи и дали би се наел сега да ми помогне…

Старицата Любушка от Вирица ми каза: „Защо си даде носа на бесовете? Сега ще трябва да търпиш!“

И от тогава аз вече 14 години търпя. Слава на Бога за всичко! Сега започнах да се събуждам всяка нощ към 2-3 часа, като че ли някой ме буди. И не знам кой – може да е ангелът, а може да е врагът. Но в тези часове ми е трудно.

Защо започнах да се самоунищожавам? Навярно заради недостиг на любов. Не бива да си правиш операция, за да се харесаш някому, за да изглеждаш добре. Това е лицемерие, угода на дявола! Хора, пазете това, което Бог ви е дал. Иначе последиците може да бъдат печални. Ще изгубите здравето си, радостта на живота.

Всеки човек е неповторим, замислен и изтъкан в утробата на майка си от Самия Господ. Да се върви срещу Твореца е безумие. Ние сами се предаваме в ръцете на шарлатаните, които пълнят джобовете си за сметка на нашето нещастие и глупави грешки, а нас оставят без нищо, като ни вземат и здравето, този дар Божий. Помня как опериращият ме лекар ми каза: „Аз не съм Господ, за да ти върна здравето!“ - „А защо ме оперира тогава!“, помислих аз…

Трудно е за болен човек да живее в света. Сега знам това. И по някаква причина ми е много трудно да пиша за преживяното. Всичко е пред очите ми. Искам да кажа много неща, но не се получава. Все още е много силна болката от преживяното, бори ме униние. Моля се на Господа и на всички светии. Жал ми е за децата, които гледат как страдам и сами страдат. Ще ме спаси само истинска Любов. Но досега съм срещала само заместители на любовта. А здраве ми е много нужно. Трябва и децата да си стъпят на краката. Те са още малки.

Но знаете ли, уповавам се на Божията милост. Нали Господ е милостив! Грешна съм, Господи, прости ми! Не живея с ума, а със сърцето. Но вярвам, че колкото и да е трудно Господ няма да ме остави и няма да позволи да извърша непоправими грешки. И на нашата улица ще изгрее слънце…

Нина,
Курска област,
28 ноември, 2008 г.

Богуслава.ру

Превод: Даниела Димитрова