User Rating:  / 14

Едно интервю на Двери с о. Василий Шаган, предстоятел на варненските храмове "Св. Николай" и "Св. архангел Михаил", за свещеническото служение и работата в енорията. 

- Отец Василий, Духовно-просветният център към варненския храм „Св. архангел Михаил“ е едно от местата в България, където се развива активна църковна дейност. Тук се организират просветни курсове, форуми и семинари по въпроси, които вълнуват съвременните християни, от няколко години работи трапезария за бедни, поддържате и интернет сайт. Как в днешно време се започва и поддържа такава активна дейност? Сигурно са необходими много средства?

- Започва се не с пари, а с идея, с желание, с решителност. От там насетне се действа. Ако целта ти не е да намериш пари, а да направиш нещо и това нещо отговаря на църковната традиция и на необходимостта, която Църквата има в този момент, тогава парите ще дойдат от само себе си. Разковничето е в правилното подбиране на приоритетите и действие в правилната посока.

- Виждаме, че всичко това се случва и с активното участие на самите енориаши. По какъв начин събрахте около себе си толкова хора, които да подкрепят вашата дейност?

- Бог праща хората. Ако зависеше само от мен, нямаше да се съберат толкова хора, защото аз имам лош характер. Това, което аз правя е, когато хората дойдат, да ги приема, независимо какви кусури имат: някои се изживяват като патриоти, но имат изкривена представа както за патриотизма, така и за Църквата. Други идват с прекалено големи изисквания и претенции, трети подхождат със смирение и са готови да слушат каквото им се каже. Изкуството е всички тези хора да се почувстват приети по един или друг начин. Изисква се самоотверженост да седнеш на една маса с много различни хора, които във всеки един момент могат да ми кажат: „Тук не си прав, отец Василий“ или „Аз не съм съгласен с теб, отец  Василий“ или може дори да ми повишат тон. Най-лесно е на такъв човек да му кажеш „Гледай си работата“. Но се налага да намеря сили да приема този човек въпреки неговото поведение.

Проблемът ни е, че днес не можем да понесем всичко. И смятам, че точно тук се спъваме. А свещеническото служение е в това – да намериш възможност да отговориш на нуждите на човека, а те са много различни в големия град. Започвайки от просяка, на който му гангренясват краката и който още в 7.30 ч. сутринта е пред храма, и свършвайки с твоя събрат-свещеник, който също изисква специално отношение. Този широк спектър от хора, които изискват моето внимание, предполага наличието на голяма добродетел в мен и мисля, че тази добродетел е любовта. Понеже я нямаме, затова страдаме...

- В нашата Църква ние, християните,  малко общуваме помежду си. Защо в днешно време не смеем да си говорим в Църквата?

- Това отново показва липса на любов. Ако владиката имаше повече любов към хората, те нямаше да се страхуват да отидат при него с някой въпрос. Ако свещеникът имаше повече любов към хората, те нямаше да се респектират твърде много от него. Щяха да имат истински, здравословен респект, който се изразява в това да зачитат свещеническия сан, свещеническия труд, личността на свещеника, а в същото време ще се чувстват свободни да кажат какво мислят, но не осъдително, а приятелски. Общуването в Църквата е нещо е взаимно, в което и двете страни трябва да имат подход. Не може да обвиняваме духовниците, че те са неподходящи. Ние затова сме в Църквата – за да придобием любовта като най-висша добродетел. Тогава хора с различни разбирания, ще могат да седят на една маса без да си обръщат гръб и без да се осъждат един друг. Когато нямаме достатъчно любов се случва точно това. Да прокудиш някого веднъж и завинаги е толкова опасно. Трябва да осъзнаваме колко отговорно е да бъдем свещеници и християни. Ние, които сме кръстени, какъв отговор ще даваме на Бога?

- Да, отговорността на кръстените хора е голяма, но дали съзнаваме това. Днес повечето хора се кръщават по силата на традицията, на обичая, не преминават дори през елементарна катехизация, в която да се говори за вярата като основно изискване за кръщението. Какви са вашите наблюдения като свещеник?

- Проблемът на днешната катехизация е, че никой не изисква от хората да променят живота си радикално. Катехизацията в ранните векове е била по един начин, сега може да бъде променена. Въпросът е да се мисли за кръщението не само като просвещение, а като възможност да включиш този човек в живота на Църквата, след кръщението да застане до теб по някакъв начин, да имаш възможност да общуваш с него. Това може да бъде направено по различни начини.

Радикализмът, за който аз говоря, е да накараш хората отсреща да разберат колко отговорно е да се кръстиш, да ги накараш да обикнат Православието, защото то поставя сериозни принципи, определя граници.  В този размит свят ни се иска някой да каже, че има граници в тази разюзданост, в тази безпринципност. И тези граници са: определен морал, който води към решаване на сериозни проблеми, към решаване на отговорни въроси. Ако нашият морал за брака, например, определя битието на човека, то той ще осъзнае безпринципността на съвместните съжителства, които създават все повече проблеми на съвременния човек.  Да разбере, че ако сключи брак, би решил много от проблемите, които вече усеща, когато живее на семейни начала с някого, на когото се страхува да каже, че го обича или да се ожени за него. Да не говорим за проблемите, които възникват с раждането на деца в такива двойки, а недай си Боже, с раждането на болни деца или ако някой в тази двойка се разболее тежко.

- Как във Вашата практика се справяте с християните, които залитат по зилотизма?

- Зилотизмът отново е въпрос на любов и по-точно - на липса на любов. Любовта е добродетел, която прави човека широк, а широтата в нашата Църква се определя като икономия. С нея Бог ни показва, че поради нашето жестокосърдие, поради това, че толкова сме обременени от грехопадението, сме заразени с гордост като с бацил, че страдаме от липса на любов, заради което е трудно изведнъж да станем такива, каквито трябва да бъдем. Да водиш човека към истината е да си като баща, който тръгвайки с детето си, го хваща за ръка и е готов да му прощава множество грешки, дори да го наказва от време на време, но не спира да го държи за ръката. Така е и с Църквата – и тя търпи, бидейки свята, заради желание да ни изведе на пътя на истината. Това е взаимно търпение. А зилотизмът иска да разреши въпроса категорично... това не е възможно да се случи. Затова и там виждаме едни изпити лица, но Бог не изисква от нас такъв живот. Когато човек осъзнае своята греховност и чувства Божията милост, без това да му дава повод да се отпуска в греховното състояние, а виждайки Божията любов, да придобие стремеж да върви към Бога и да се очиства.

- Как се справяте с непрестанните ангажименти и постоянната умора? Не Ви ли се иска понякога да захвърлите всичко, да се откажете и никой да не ви занимава с нищо?

- Мисля, че при всеки свещеник има такива изкушения, при мен са мимолетни. Лично аз решавам този въпрос, като си поставям нови задачи, свързани главно с оптимизиране на работата си. Първо премислям кои от нещата, които правя, са потребни, а също и кои са важни, а аз не ги правя поради липса на време, ленност или нещо друго. И си подреждам приоритетите, така че от следващия ден вече започвам с нов заряд. Дали това е правилно не мога да кажа... Мисля, че свещеникът в днешно време винаги трябва да има вдъхновение, но днес са малко хората, които да ни вдъхновяват. Единственото и най-сигурно в тази ситуация е Божията милост, на която ако не се уповава, ще се провалиш веднага. Бог е Този, Който най-много помага на свещениците, защото ние вършим Неговото дело. Аз така Му казвам понякога: „Господи, аз съм изпратен да работя за Твоето дело. Аз нямам идея как да се случат нещата, ако Ти не ми помогнеш, кой друг?!“.

- Казвате, че свещеникът се нуждае от вдъхновение. Вие откъде черпите вдъхновение?

- Аз имам много добро семейство. Също и много голяма библиотека. Мога да почерпя вдъхновение, например, само като хвана една нова книга, от различни наглед дребни неща... Свещеникът има нужда от почивка, от време, в което да бъде със семейството си, да се помоли. В ежедневието си свещеникът много трудно намира време за молитва. Аз, след 20 години служение, едва напоследък започнах да усещам голяма потребност от молитва. И се радвам, че достигнах до момента, в който осъзнах, че без молитва свещеникът не може нищо. Без лична молитва свещеникът е кръгла нула. И в това е най-голямата сила на съвременния свещеник - да се моли - не само за себе си, но и за хората. Светът днес има най-много нужда от молитва. И от любов, разбира се. Но молитвата идва от любов. И ако ние се начуим да се молим, нещата ще се случат по правилния начин. Това, че нямаме духовни школи, е довело до липса на приемственост, на предаване на традицията на молитвата. Молитвата е общуване с Бога. В молитвата започваш да се чувстваш духовно ведър. Проблемът е, че когато си в униние, отачаяние, трябва да намериш сили да застанеш на молитва. Ако човек се пречупи точно в този момент, идва и просветлението.

- Семейството е несъмнено важната опора на свещеника, но съществува ли в БПЦ общност на свещенците, нещо като гилдия, задруга?

- В последно време си мисля дали това е необходимо. А щом се замислям и не съм сигурен, сигурно значи, че това не е необходимо. Хубаво е свещеникът да има други приятели свещеници, но за задруга, свещенически организации... това малко партийно ми изглежда. Свещеникът трябва да се чувства събрат с всекиго, без да осъжда никого, което означава, че трябва да вижда само доброто в другите. Тогава няма нужда от задруги, от събирания на маси, свещенически компании. Достатъчно е да служат заедно или когато са на някакъв форум, да имат братски взаимоотношения. Ние обаче, понеже се познаваме добре по между си, на първо място бързаме да осъдим някого и това е голям проблем при свещениците.

- Съществува ли конкуренция между свещениците?

О. Василий Шаган: Мисля, че съществува. Донякъде това е стимулиращо, а донякъде – не, защото не успяваме да видим доброто в служението на другия. Според мен трябва да се научим да виждаме само доброто в човека отсреща. Ако това правим, ще се спасим.

- А как да си затваряме очите за лошото?

- Да не осъждаме човека за това, че е лош, а да  се радваме на доброто в него. Както казва св. Василий Велики: „Да не се вайкаме за това, което нямаме, а да благодарим за това, което имаме“. Ако виждаме доброто в човека, това предизвиква любов.

Това не означава да премълчаваме лошите неща, които се случват, но е  важно как ще се кажат. Според мен не е правилно да “насолим” някого, но така да му кажем нещата, че човекът да се осъзнае, да ни прегърне и да ни благодари. Трябва да кажем каквото имаме да казваме, трябва обаче да му го кажем с любов. Иначе полза няма, така само се придобива омраза. Трябва да се намери подходящият начин, а той е с любов. Аз не мисля, че трябва на всяка цена да изобличаваме човека веднага, всичко трябва да става с внимание и с търпение, като спазваме християнския такт – никого да не обиждаме, на никого да не навредим и във всичко, което правим да има любов и човекът отсреща да разбере, че сме загрижени за него. Ако от нас извира осъждане, злоба, нищо добро не може да се случи.

 Снимка: Стефка Борисова