Светите хора са подобострастни нам, както казва св. ап. Иаков. Затова не трябва да си ги представяме като някакви същества, които са свръхестествени, извънземни или хора, които не са като нас, а трябва да разберем, че светите хора са хора като нас, с човешки черти и белези, дори много пъти с немощи и несъвършенства, защото и съвършеният човек пред Бога е несъвършен. Светият човек не е непогрешим, нито безгрешен, той е и грешен, и той прави   грехове и  грешки. Разликата се състои в това, че светите Божии хора се подвизавали в добрата борба на покаянието, покайват се за грешките си, след като са смирени и знаят този велик подвиг на покаянието, обичат Бога с цялото си сърце над всичко. Затова Бог е център на техния живот и те минават през техните трудности,  изкушения и скърби с вяра в Него и голямо търпение.

Светите Божии хора обикновено минават през големи изкушения, скърби, изпитания. Никой не се е възлязъл на небето сред удобства, казва авва Исаак. Всички се изкачили  по тази стълбица, която води към небето, с голям труд, борба, сълзи, скърби и трудности. В тази борба влизат и паденията, които те имат като човеци и всекидневното затруднение, безсилие и немощи. Виждате и св. ап. Павел, толкова велик светец и апостол, но казва: и виждам в мен друг закон, който се  противи на Божия закон и ме кара да правя нещо, което не  искам. Той нарича себе си "нещастен аз човек, кой ще ме избави от тялото на тази смърт?" Тоест законът на стария човек на тлението и смъртта угнетява и светите хора.

Казах това, не за да принизя светците, светците са прославени от Бога и сияят като слънцето в царството Божие и ние призоваваме техните молитви и благословения -  не за да ги  принизя, а по две причини.

Първо, за да разберем ние, които живеем в Църквата, и всекидневно виждаме човешки неща около нас, дори в свети хора или в подвизаващи се хора, примерно виждаме един църковен човек, който се бори, полага усилия, води голяма борба, има добродетели и духовно състояние, но проявява човешкото несъвършенство и казваш: Такава борба води този човек, толкова молитви, пости, но не разбира, че едно малко нещо, което прави, го принизява, някаква дребнавост или дори начин на поведение. Той не го разбира и прави неща, които го принизяват или скандализират нас, хората. Трябва да разберем, че човешката природа е такава. Най-показателен е примера с Христовите ученици, които били апостоли, имали такава благодат от Бога, но правили  грешки и преди Христовото Разпятие единият искал да седне отдясно, другият отляво, единият предал Христос, другият се отрекъл от Него, всички Го изоставили. Това били човешки дребнавости  и несъвършенства.  Бог оставя да се виждат тези неща, за да се вижда човешката природа и да не мислим, че в Църквата ставаме свръхчовеци. Не, хора сме, подвизаваме се, падаме, но и се покайваме, всекидневно падаме, всекидневно се покайваме, но преди всичко обичаме Бога. Това е тайната на светците, чието голямо смирение помага  на голямото им покаяние и любовта към Бога  преди всичко. Заради тази любов претърпяват всичко.

Разбира се, когато казваме това, не мислете, че ги претърпяват така, смеейки се, с усмивка и песен. Когато претърпяват изкушения, това са изкушения, скърби, трудности, човек стига до крайния предел на своята издръжливост, не издържа повече и мисли, че още малко и ще издъхне. Това е реалност, не е лъжа, както и Самият Христос. Виждате какво се казва в Евангелието: И понеже се намираше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно, а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята.За да ни покаже, че не вървял към Страданията, скачайки и пеейки и да каже някой:  Е, Ти си Христос, добре си беше! Питай нас, които сме хора, какво теглим! Не! Той изпил чашата на смъртта и скръбта както никой друг в света. Никога няма да има човек в света, който ще вкуси по-голяма скръб от Христос. И никой друг човек няма да бъде ранен повече от св. Богородица, Неговата Майка. Помните какво ѝ казал св. Симеон Богоприимец „и на сама тебе меч ще прониже душата, - за да се открият мислите на много сърца”. Бог допуснал тя да мине през тази голяма скръб. Няма скръб по-голяма от нейната скръб и от тази на Христос. Най-големият Страдалец, по човешки казано, е Христос, след това Пресвета Богородица и тогава всички светци. Затова нека знаем, че нашият път не е евдемонистичен път, а път, където вървиш сред реалността  и всекидневно ще срещаш различни обстоятелства. И това е така, не защото сме християни -  и християни да не сме, пак ще минем през изпитания и скърби. Но това, че сме християни ни помага да имаме къде да се уловим в сравнение с  другите, защото най-малкото имаме вярата, имаме надеждата за Царството Божие, за вечността, настоящата катастрофа не ни сломява да кажем: Пресвета Богородице, загинах! Какво да правя? – моите работи, семейство, животът ми, рухнах,  умирам, стигнах до края, всичко свърши. А какво става? Ако нямаш вяра, разбира се, че е трудно. И с вярата пак ще минеш през тази голяма агония, няма да ти е  лесно,  трудно ще е, но поне имаш къде да се уловиш, имаш едно въже, което държиш и не загиваш. Може да изглежда, че си сам, Бог ни оставя много пъти, Божията благодат се крие и ни оставя сами, но не изчезва, Бог е там, проследява ни, до нас е и ни държи, но не за да ни онеправдае духовно, а ни оставя да действаме, сякаш сме сами. Както една добра майка, за да не онеправдае своето детенце, а за да го научи да ходи, ще го остави  малко да ходи само,  то ще падне, ще се страхува, ще вика,  тя не го държи постоянно в прегръдката си, ако го държи от голяма любов в обятията си  и не го оставя да ходи, детето никога няма да проходи. Така и Бог, ако не ни остави привидно да ходим сами, как ще възмъжеем и ще станем завършени хора? Ако Той постоянно ни дава утехи, тогава няма разберем нито свободата, нито ще възмъжеем духовно.  Това е едното - да разберем, че и светците минават през големи изпитания, скърби и трудности.

Да не се скандализираме, когато виждаме братя, които се подвизават всеки по своя път, да проявяват черти  на човешко несъвършенство и на човешко безсилие. Да не търсим съвършенство от никой човек, съвършен е само Бог, никой друг не е съвършен. Всички други сме несъвършени. Оттук, когато в някой друг се проявя несъвършество, да не ни обзема паника, а виж какво направи еди кой си духовник, владика, старец, свещеник, монах! Какво означава? Човек е. Това, че има някакво несъвършенство, не означава, че целият му живот отпада, вземаме това едно несъвършенство и гледаме само него. Човекът не е само това, което се вижда, а и толкова много други неща, които не се виждат. Видя немощта му, но видя ли  борбата му?  Познаваш ли сърцето му, виждаш ли сърцето му,  виждаш ли неговия подвиг и скръб? Не ги виждаш. Затова не се хващай за тези неща.

И второ. Това ни помага  в личната борба, когато виждаме, че  имаме всички тези несъвършенства, дребнавости, грешки, срамни неща в помислите, похоти и сатаната ни бори с отчаянието и ти казва: ама, защо помисли сега така? Защо направи така? Защо едно, защо друго и така защо до безкрай, да не се „улавяме” на това. Хора сме, човек си,  тоест какво искаше? Какво си помисли, че си? Ангел? И няма да имаш война? И се разсърди, понеже имаш плътски помисли, ядоса се, защото направил нещо, паднал си в един грях? Какво се ужасяваш и какво  се чудиш? Кое е било най-естественото? Най-естественото е това - да имаш война. Не казвам да приемаш греха и падението. Не. Но  от друга страна, да не се паникьосваш, понеже имам войни, помисли, похоти. Е, какво искаше да имаш? Тоест? И къде е  парадоксалното в това? Не знаеш ли, че  такова е естеството на нещата? Не го ли знаеше, че си човек и със сигурност ще имаш от всички тези неща?  Твоето дело е да  се подвизаваш, да претърпяваш, да застанеш там, да призовеш Божието име, да разбереш, че твоето спасение не идва от твоите сили и добродетел, които нямаш, а от Бога и от благодатта Му и това ще те укрепи. Както и в твоите падения да останеш мирен и тих. Виждате Бог какво казва на Каин, който убил Авел - извърши грях, успокой се! Направил си греха, който си направил, успокой се и не влошавай положението. Виж нещата така, както са, стой с мир и се покай пред Бога, осъзнавайки  уязвимостта на човешката природа и приеми твоята реалност с дух на покаяние, смирение, разбери, че Бог е Този, Който ще те спаси, а не твои добри дела. Този, който вярва в своите добри дела, се ужасява, когато вижда, че има толкова грозна маска. Смиреният човек, човекът, който се покайва, който е разбрал себе си, вижда своето лице, знае своя грях, не се паникьосва, не се ужасява, а скърби по Бога, не по човешки, да го обзема депресия и светски неща, да отиде да се самоубива и да казва защо да ми се случи, защо на мен и защо всичко това? Всичко това са неща, които ни водят до отчаяние. Прояви търпение и дори, ако имаш духовна сила, благодари на Бога за всичко, защото  всички скърби и изпитания функционират в човека  като очистителни средства, които го очистват от неговия грях. Защото имаме много грехове, но търпението сред изпитанията и изкушенията ни очиства от голямата тежест на греховете.  Затова предният път ви  дадох примери със съвременни светци, които и аз познавах, не за да ги принизя, а за да разберете, че и тези хора, за които четете днес книги и мислете, че са летели и са били ангели на земята, те наистина са били свети, но са били хора, имали са всички тези човешки неща, които съставят един човек, който обаче се покайва, моли, подвизава се и най-вече обича Бога с цялото си същество.

и с молитва се помоли да няма дъжд: и не валя дъжд на земята три години и шест месеца.
И пак се помоли: и небето даде дъжд, и земята произведе своя плод.

Не че пророкът се ядосал и наказал хората. Ако хората са били праведници и невинни, Бог нямаше да допусне  това нещо. Но понеже делата на хората било достойни за това наказание, така да се каже, затова дошло наказанието чрез духовния закон, не за да ги унищожи, а за да им помогне да се покаят. Защото дори нещата, които ни се виждат като наказания от Бога, не идват от някакво зло разположение на Бога към хората, а защото и те помагат човек да се пробуди, да се съвземе, да се обърне към покаянието и да се освободи от последицата на духовния закон. Затова евреите си изпатили всички злини, не защото Бог искал да ги измъчва и наказва, а защото техните дела били такива, че отдалечавали Божията грижа от тях и  изпадали в изкушения, изпитания, злини, които, ако ги използвали правилно, биха им помогнали. Например казваме за Содом и Гомор, че паднал огън и ги изгорил. Защо? Защото Бог се ядосал? Така се казва, добре, Божият гняв. Но дали Бог се гневи?  - делата на хората били причина за онова наказание, а не Божият гняв. Ако някой се покайва в това изпитание, въпреки че той самият е причина за изпитанието, това изпитание може да се превърне в спасение. Както разбойникът, който оползотворил правилно своето изпитание. Тоест дори наказанието за греховете ни, чиято причина сме ние, ние сме причина за нашите злини, и ако него го оползотворим правилно, то функционира в нас като покаяние, спасява ни и освобождава от действието на  духовния закон.

Сякаш  изглежда, че пророк Илия проклел хората и казал да не вали три години и шест месеца. Първо нека кажа, че е нужно голямо внимание  да се научим да не се изразяваме с тежки думи за другия човек и никого да не кълнем. Какво са проклятията? Те са зли пожелания, тоест желая на хората да им се случи зло. И разбира се, не се моля на Бога на любовта, а на сатаната, той е злият и причината за злото.  Когато някой казваше: аз не го  проклех, а казах: Бог да му го върне!,  преп. старец Паисий казваше: това са любезни проклятия, така ги наричаше. Или християнски проклятия, тоест не го проклинам да си изпати същото,  а казваме: добре, аз му прощавам, но това, което е направил, Бог да му го върне!  Тоест ти излизаш „чист”,  а Бог да го  „научи” него! Но зависи кой „бог” ще свърши тази работа. Затова е нужно голямо внимание, винаги да внимаваме и да не говорим тежки думи. Знаете ли, Бог да ни пази,  но понякога това наше зло разположение може да причини зло на другия, той да си изпати някакво зло и после ние ще бъдем  виновни за това и злото ще ни обременява. Но дори нищо да не му стане, когато кълнем другите  хора, тогава проклятието се връща върху нас. Проклятие, което е излязло и не намерило място, се връща в този, който го е изпратил. Когато кажеш лоша дума за другия човек, а той е невинен, тогава това проклятие се връща върху теб и теб ще улови. Нещата не са толкова лесни,  както си  мислим, и отваряме уста и говорим излишни думи. Нека внимаваме и ако другият се изтърве, веднага да казваме: Христе, прости му, благослови го, не позволявай да му се случи никакво зло!

Ако някой между вас, братя, се отклони от истината, и друг го обърне,
нека тоя знае, че, който е обърнал грешник от лъжливия му път, ще спаси една душа от смърт и ще покрие много грехове.

Виждате, че заповед на любовта не е да крием Божието слово, а с голяма разсъдителност, любов и благородство да се опитаме да помогнем  на нашия брат, който виждаме, че се заблуждава и губи своя път. Вежливо, смирено, да му помогнем да не погине, защото не е шега работа да погине душата му, не е нещо незначително. Затова нека му кажем една здрава дума, да се помолим за него, да направим нещо, за да му помогнем. Ние сме задължени от Христовата заповед за любовта да помагаме на нашите братя, да не бъдем безразлични, да не казваме: а еди-кой си станал еретик! Еди-кой си кривнал от пътя! Е, мен не ме интересува! Аз себе си да гледам! Не е така.  Св. Йоан Златоуст казва, че няма по-хладно нещо от християнина, който не принася полза на другия. Няма по-хладно нещо от един християнин, който не помага на никой друг. И понякога човек се разочарова, когато вижда някой християнин, който живее духовно, изповядва се, моли се, но  държи това за себе си. Отиваш някъде, работиш в един офис, но никога не си казал една дума на човека до теб. Църковен човек си, но другите дори не знаят, че си такъв, защото – не искам да ме осмеят, да ме закачат, да ме дразнят! Добре, не ти казах да си окичиш табела, че си от Църквата. Но как можеш да понесеш да гледаш твоя брат да се заблуждава, да прави грешки и да казва неща, които му вредят и да имаш правилна връзка с него? Можеш да му кажеш една дума, да му дадеш да прочете нещо, не ви казах да му правите проповед, но поне една  добра дум. Ние обаче нищо не казваме. Нямаме ли отговорност за този човек? За тази душа, която е до нас, наш ближен е, съсед, колега, в семейството ни, а ние мълчим и не казваме абсолютно нищо? Разбира се, нямам предвид да започнем навсякъде да правим проповеди, нужна е разсъдителност, голямо смирение и благородство, но една дума можеш да кажеш. Не ти казах да отправяш огнени слова, а една дума, едно изречение, дори една въпросителна. Това, което казваше старец Паисий, вложи в него благото безпокойство. Тоест кажи му: брате, ами ако нещата не са така, както ти  ги казваш, какво ще правиш?

Сещам се, че  веднъж по един църковен въпрос  бях заел определена позиция, разговаряйки с един духовен човек от Света Гора, опитвах  се да подкрепя моите думи, а той ми каза: Добре, до голяма степен си прав с тези аргументи, но ако нещата не са така, както ги казваш? Нужно е голямо внимание спрямо другия човек и да вложиш благото безпокойство в него, да се отдръпнеш малко и да видиш дали нещата не стоят малко по-различно. Много повече, когато се касае за категорични заблуди. Идва някой, отправя обвинения и казва: в Църквата всички са такива и такива, всички свещеници и духовници! Добре, не ти казах да му правиш проповед в защита на свещениците, владиците и духовниците, но можеш да му кажеш: имаш право, много свещеници може да скандализират, но дали всички са така? Възможно ли е? Постави тази въпросителна в него. Един добър и положителен настроен човек ще разбере това.

Ти не знаеш какво става, Божието слово е като семето, което пада в нивата, но минава време, не се вижда, може да минат години докато поникне и след това ще израсне голямо дърво. От едно малко семе ще произлезе това дърво и това семе може да са били твоите думи, които ще паднат в сърцето на другия и Бог ще му помогне. Видяхме много такива примери в нашия живот - с хора, които се върнаха при Бога с една дума. Може да са някакви много прости думи, които някой им е казал. Сещам се за един млад човек, който беше забогатял  и имаше много пари. Сестра му, която беше църковен човек, му каза: Осъзнаваш ли, че стана самохвалко по начина, по който се държиш? Само това, нищо друго. Той го приел в себе си, беше добър човек, поработи върху него, пробуди се, осъзна своя проблем, то подейства и го доведе до покаяние и Бога, наред с други неща, но това беше първият тласък. Затова сме длъжни и това ни го налага заповедта на любовта към нашия брат. Нима мога да го гледам да се заблуждава и да не кажа една  дума? Това любов ли е? Любов ли е да зная, че има нужда от Бога или в крайна сметка хората имат нужда от Бога и правят това, което правят (а аз нищо не правя)? Те Бога търсят. Затова му  кажи му две думи и ще спасиш една душа от смърт и ще покриеш много грехове.

Другото тълкувание на тези думи е, че този, който говори на другия, той сам ще спаси душата  си, тоест и за теб самия е от голяма полза да станеш причина по човешки някой човек да се върне при Бога, някой да чуе Божието слово. Затова трябва да сме много внимателни. Разбира се, понятно е, че нашият живот ще потвърждава нашите думи. Тоест, ако нашият живот не ги потвърждава, по-добре да мълчим, ако ние хулим, псуваме и сме иронични, зли и проблемни, тогава по-добре нищо да не казваме, а само да се молим за другите. Защото другият ще ни каже: добре, сега ми говориш Божието слово, но ти какво правиш? Хулиш, крещиш, вдигаш кавги за най-малкото? Тоест нашето слово трябва да е съпроводено  от нашия живот. Не казах, че (от самото начало) трябва  да бъдем съвършени, но  поне  грубите неща да не вършим, за да не се окаже накрая, че едно  правим, а друго говорим пред очите им хората и да създаваме допълнителни проблеми за тяхната съвест...

превод: Константин Константинов