Юли 22, 2015 in Беседи, Начална страница

Автор : монах Моисей Светогорец

Намираме се в началото на 21 век, в една епоха – вярвам, ще се съгласите – на големи ревизии на познати стари житейски ценности, на големи промени на много равнища на знанието, които увличат човек в своето течение, често без той да съумее да се приспособи. Открития, изобретения, нови теории, нови нрави, нов дух, нова епоха. Всичко е ново, променено, модифицирано, пионерско, оригинално, невиждано досега. Не малко хора, не винаги възрастни, се връщат към традицията, към уроците на историята, към свещеното минало, към една невинна, чиста, мирна религиозност. Едно скорошно  проучване под заглавие „Религиозността  през 21 век”, посочва, че гърците са най-религиозните в Европа и заемат осмо място в света. Уточнява, че са проучили вярата на хората в свещеното и божественото независимо от честото посещение на богослужебните места. Има и едно място, където повече от хиляда години се поддържа редът на един и същ живот без много вълнения, премеждия, промени и изпитания; на един спокоен начин на живот, утвърден, неизменен, тих, изпитан, мирен, трезвен, красив.

Поетът, новелист и журналист Кристофър Мерил отишъл от САЩ в Сърбия като военен кореспондент, а оттам в Света Гора. В своята книга „Пътуване в Атон” той пише и искрено признава: „Бях стигнал до критична фаза от моя живот, в брака, работата, здравето, криза, която се опитах да преодолея чрез учението на една древна религия.  Така пътуването ми в Атон, записването на моите пътувания в света на православното монашество, е описание на едно много малко познато място на Запад, както и едно духовно съизмерване. Обходих полуострова от край до край, посетих и двадесетте манастира и десетки места, но не очаквах, че срещата ми с една чужда и едновременно близка традиция ще ме разтърси. Обаче Литургията, иконите, монасите, поклонниците, пейзажът и легендите, всичко това ускори нуждата да създам по-тясна връзка с Бога. . .”.

Всекидневно много хора от Гърция и чужбина започват своето пътуване към свещения Атон. Те са толкова много, че Св. Кинотис на Света Гора се принуди да ограничи броя на влизащите и желаещите посетители да трябва предварително да резервират място. Сред тълпите поклонници, които пристигат целогодишно, има много младежи. Младежи модерни, с много интереси, безпокойство, тревоги, проблеми и размисли. Те имат въпрос към архондаря, в началото са някак колебливи в храма, проследявайки богослужението от ранно утро, целувайки древните икони, честните мощи, ръката на досточтими старци, побелели в аскезата. Те си тръгват, ако не ентусиазирани, във всеки случай достатъчно замислени.  Не се забавят да се върнат отново. Сега се чувстват по-уютно, по-добре. Искат да разговарят за смисъла и целта на живота. Изповядват се. Срещата им с някой духоносен старец е важен момент в техния живот. „Един старец”, казва старецът Софроний Сахаров, „компенсира хиляди страници от книги”. Простотата, снизходителността, смиреността и искреността на старците обезоръжават младите.

Младите имат една харизма от Бога – да се въодушевяват от истината.  Дълбоко да ги привлича автентичното и истинното. Когато го намират, те му се покланят, следват го, независимо от техните евентуални отклонения. Поклонението на Света Гора, казваше един млад човек, било откровение на един аспект на Православието, който изобщо не познавал до днес, нито можел да си го представи. Очаровало го богослужението, спокойствието на монасите – не може случайно да седят в безмълвие в планините и да пазят стените. Начинът на живот на монасите го трогнал, без да може още много добре да си обясни причината за неговото трогване. „Нещо се прекърши в мен.” Той започнал да мисли и казваше, че Бог не е  толкова далечен, неземен, скрит, страшен и безмилостен.

Животът на монасите започва и завършва всеки ден в храма.  Храмът се намира в центъра на манастира, на скита, на килията, в живота на отците.  Със светлина само от кандилата и свещите с византийските песнопения, умилителните четения, „вечер, сутрин и обед” часове наред прави върху стасидиите с броеница те призовават Божията милост. Бденията често са всенощни, с пространни красиви песнопения,  които завършват в безкръвното божествено свещенодействие, където всички монаси се причастяват с пречистите Тайни.  Някога двама студенти в манастира Ставроникита за първи път в живота си останали цяла нощ  в храма. Когато бдението свършило и излезли на двора, за да отидат на общата трапеза, игуменът ги попитал:

-  Деца, как ви се видя бдението?

- Не ви ли тежи цяла нощ? – отговорили те с въпрос.

-  На вас не ви ли тежи толкова часове в дискотеката? – попитал повторно игуменът.

-  Ние се забавляваме – отговорили те.

- И ние се забавляваме – казал игуменът – развличаме се: това са нашите празненства. Чуйте, деца – продължил той. – Бебето какво прави девет месеца в утробата на майка си? Расте. Е, и ние растем в Църквата, някой път и без сами да го усещаме. . .

Литургията не свършва с възгласа „Молитвами святих отец наших. . .”. Тя продължава в килиите на монасите чрез живота в молитва, в постоянно събеседване с Бога – едно не толкова познато и любимо дело на света, невидимо, тайно, мълчаливо, но значимо, полезно и благотворно. Често се казва, че монасите донякъде са „професионално молещи се”. Те се молят и за тези, които не искат или не могат да се помолят. Монасите мълчат, защото имат приятен разговор с Бога. Само делото на молитвата остойностява тяхното бягство. Ако вярваме в съществуването на Бога и в Неговите слова, тогава молитвата на светците удължава благодатта и милостта на Преблагия Бог и това поддържа света, а не тежките въоръжения на суперсилите. От голяма стойност и значение е смиреното моление на монасите, дори светът да не го разбира.

Литургията категорично не завършва с възгласа „Молитвами святих отец наших”, нито спира в килията, а продължава в послушанията (на гръцки διακόνημα). Това означава дякония, служение – единият служи на другия и всички заедно на Бога. Няма висши и низши послушания. Игуменът е пръв между равни. Всички носят едно и също расо, което е служебната „престилка” на дяконията, а не одежда за отличаване от другите и за някаква, каквато и да е власт. Послушанията са годишни и могат да се подновят или ако има сериозна причина да се прекъснат. В един манастир ако си секретар или миеш чинии е все същото. Така не съществува конкуренция, стрес, смут. Поклонникът усеща, че Божието присъствие е в във всички аспекти на живота на общежитийния манастир – както в съборния храм, така и в килията, и в магерницата, и във фурната, и в гората и в складовите помещения  навсякъде и винаги.

Както казва един съвременен старец, поклонникът в един светогорски манастир не закъснява да констатира, че „монаси стават хора, които имат дълбокото усещане за осиновението от Бог Отец, където Бог даром им се дарява, не се преструват на нещо или някой, добродетелен или мъдър, а се подвизават неизменно да постигнат безгрижието, наивността на сърцето и доверието в Божия промисъл и покровителството на Пресветата Майка” (архим. Елисей Симонопетритски).

Познавахме един такъв безгрижен, прост, смирен старец, с голямо доверие в Христос и Пресвета Богородица. Той беше от Ризокарпасо от днешната окупирана от турците част на Кипър. Той дошъл на Света Гора, когато и тя била под турска власт. Почина преди 12 години (беседата е изнесена през 2006 г.) на 106 годишна възраст. Живя на Света Гора 80 години. Излезе от нея един или два пъти, за да отиде като поклонник в Йерусалим. 80 години не беше ял месо, 80 години не беше виждал жена. 80 години не беше ял готвена храна. Много здрав, с голямо въздържание, много умен, много благ. На 103 год. възраст се качи на покрива на килията да поправи керемидите. „Каквото поискам от Света Богородица, ми го праща” – казваше. „Имам нейната икона, на Икономиса (Икономка), и ме устройва Преблагословената. . . Ето, сега исках вода и ти дойде да ми донесеш.” Веднъж дойдоха двама приятели от Атина, млади хора, глави на семейство, и ме попитаха дали съществуват старци от Патерика и Добротолюбието. Съществуват – им казах и ги заведох при този старец монах: Йосиф Кипърски. Тогава беше на 105 години.  Беше легнал и се молеше с броеницата.

– Господата са от Атина – му казах – и дойдоха да вземат твоето благословение.

След като казаха две-три думи, им дадох знак да тръгваме. Тръгвайки, те казаха на стареца:

– Геронда, имаме много проблеми, молим ви да се молите (за нас)!

– Ще се моля – им отговори той – но за да се моля, искам пари.

Много се засрамих, обърках се, не знаех какво да кажа. Опитах се да оправдая ситуацията. Недоумявах защо прави това. Заведох ги при един свят човек и той да им иска пари, за да се помоли?  Той, който не знаеше много добре стойността на парите и не им отдаваше голямо значение. На другия ден, когато отидох да го видя, той ми каза:

– Отче Моисее, не ми води хора да ме почитат. Помолих Бог да ме почете в другия живот, не в този лъжлив (живот).

Аз се изумих. Той се засрами пред посетителите, искайки пари, които никога нямаше и никога не обикна, засрами и мен. Как да посмея да заведа повторно хора? Той развали представата за себе си като голям подвижник. Той разруши своята „фасада”. Кой от нас прави така? Той беше смирен и стоеше над скандализирането. Интересуваше го какво ще каже Бог за него, а не хората. Когато го казах на моите приятели, те останаха безгласни. . .

Една от причините да стана монах на Света Гора са тези простодушни старчета. Направиха ми голямо впечатление, когато като млад отидох за първи път преди 35 години.  Тяхната невинност, неподправен етос, хубаво изражение, въобще простотата, топлината на вярата, търпението, пълното оставяне в Божиите ръце, на Богородичния покров. Тяхното мълчаливо и скромно присъствие винаги бе достойно за удивление.  Не говореха много. Не искаха много.  Не се скандализираха лесно. Мнозина получиха утеха от тези блажени старци. Те бяха пуснали здрава котва върху атонските брегове и никаква вълна не ги смущаваше и дразнеше. Те проявяваха огромно разбиране към нас, младите. Колкото повече ги познавахме, толкова повече и ние ги уважавахме. Оценявахме големите трудности, през които бяха минали.

превод от гръцки