Битката за Православието - част 4
Диалогът на светите отци и новомъченици с исляма
а) Свети Максим Изповедник
Пръв от светиите, който встъпил в диалог с исляма, бил преп. Максим Изповедник[63], съвременник на възникването на исляма и неговото разпространение от Мохамед. Византия, възглавявана по това време от император Ираклий, била изцяло заета с войната с Персия и недооценила новата опасност от страна на арабите, които се били обединили под знамето на новия вожд и новата религия. По същия начин стояли нещата и при персите. И персите и ромеите отслабнали по причина на взаимните си стълкновения и не могли да противостоят на натиска на новопросветените араби, които били подбуждани към война с неверните от новия пророк, за когото у изследователите възникнало оправдано недоумение: пророк ли е той или диктатор, религиозен лидер или военен? Положението се усложнявало от лошото разположение на местните християнски общини по отношение на Византия заради христологическите спорове. В източните епархии (Сирия, Палестина и Египет) получили широко разпространение монофизитството[64] и монотелитството[65]. Усилията на императорите да обединят християните не дали резултат и местните общини гледали на исляма като на възможност да се освободят от властта на Византия. Впрочем впоследствие им се наложило скъпо да заплатят за тази си грешка.
Свети Максим, който до възцаряването на Ираклий бил византийски велможа, а след приемането на монашеството - най-активният борец срещу монотелитството, съпостриженик и приятел на Иерусалимския патриарх Софроний, чието патриаршество било белязано от превземането на Иерусалим от халиф Омар (637 г.) - прекрасно се ориентирал в създалата се ситуация, защото бил обиколил всички източни страни, когато през африканския континент се добрал до Рим, където през 649 г. се явил като главен обвинител на мототелитите на Латеранския събор. В едно от своите послания - „Писмо до Илюстрий Петър”[66], което се приема за догматическо, тъй като в него се разяснява разликата в терминологията на православната христология и учението на Севир[67], той призовава към твърдо стоене в Православието, за да може Империята, имайки Бог за свой помощник, да избегне тази нова опасност от страна на исляма, на чието учение и деяния преп. Максим дава трезва и справедлива оценка.
Според думите на преподобния, най-велико зло за света по това време се явявало появата на исляма, който въстава против цивилизованото човечество и го унищожава с нечувана жестокост. Представителите на тази религия, явяваща се клон на иудаизма, намират удоволствие в проливането на кръв и убийството на хора, мислейки си, че така угаждат на Бога. От каквото Бог се гнуси, с това ислямът се надява да Му угоди. Това е най-безбожният народ, предшественик и предтеча на антихриста. Той е презрял спасителното дело на Христа и се изявява като нагъл гонител на вярата и добродетелите, заради злобната си завист, тъй като е лишен и от едното, и от другото. Вярата и добродетелта той „подменил с гордост и сластолюбие, бидейки народ-богоотстъпник, неразумен и непросветен”. Тези две злини – гордостта и сластолюбието, определят неговия живот: гордостта го води към отстъпление от Бога, а сластолюбието - към пренебрежение към ближния и човеконенавист, „тъй че и Бог, и Неговото творение биват поругавани: Към Първия той небрежи, а второто отравя с миазмите на своите зли хитрости”.
Според преподобния Бог допуснал този „немилосърден и ужасен народ”да вдигне ръка срещу християните заради това, че те не живеят съгласно Евангелието и са паднали в много грехове. И затова ние сме длъжни духовно да бодърстваме и да сме готови да изповядаме своята вяра, без да се страхуваме дори от самата смърт. Тук преподобният пророчески предвижда бъдещето, към което ще доведе разпространението на исляма, вижда славата на новомъчениците, повтарящи подвига на първите християни. „И ние Го[68] изповядваме пред хората като Бог, презирайки и самата смърт, за да ни изповяда и Той пред Отца и да ни приведе към Него, спасени чрез доброто изповедание, добър пример за което Той показал Сам Себе Си, като засвидетелствал пред Понтий Пилат доброто изповедание[69], на което и ние по Неговата благодат да се сподобим да бъдем подражатели, когато дойде време за това”.
б) Свети Иоан Дамаскин
Преп. Иоан Дамаскин[70] живял около сто години след св. Максим Изповедник. Той е роден около половин век след като арабите превзели неговия роден град Дамаск (634 г.), който скоро станал център на ислямския свят, тъй като тук бил основан арабският халифат, теократическото правителство на мюсюлманите (661 г.). Роден и възпитан в ислямска среда, Иоан прекрасно се ориентирал във всички тънкости на новата религия, за което безусловно способствало и това, че той и баща му, благодарение на изключителната си образованост, заемали високи длъжности при двора на Дамаския халиф. Църковното Предание е съхранило за нас едно свидетелство за знаменателно събитие в житието на преподобния – застъпничеството на Пресвета Богородица и чудото от Нейната икона, получила в последствие наименованието „Троеручица”. Както разказва житието Иоан Дамаскин, бидейки защитник на светите икони, станал жертва на интриги на византийската дипломация, която съчинила от негово име фалшиво писмо до византийския император Лъв III Исавър[71] с предложениe да бъде нападнат Дамаск. Халифът взел подписа на Иоан за истински и в гнева си разпоредил да му отсекат дясната ръка, която, както той предполагал, се била разписала под предателското послание. Но Небесната Царица, пред чиято икона се молил светецът, чула невинния страдалец и по чудесен начин възстановила ръката му, като съединила двете части, както са били. В знак на благодарност Иоан изработил сребърно изображение на ръката и го прикрепил към иконата на Божията Майка, която оттогава започнала да се нарича „Троеручица”. Тази чудотворна икона сега се намира в манастира Хилендар[72], където била донесена от св. Сава Сръбски[73], който известно време се подвизавал в палестинската обител на преп. Сава Освещени[74]. Именно тук той прекарал останалите години от живота си, достигайки светостта на преп. Иоан Дамаскин.
И тъй, този велик светец, прекрасно познаващ исляма, с тревога наблюдавал не само неговите политически и военни победи, но и разпространението на идеите му, несъмнено оказаващи влияние и на иконоборците, които заимствали от иудеите и от мюсюлманите аргументи против иконопочитанието.
В своята книга „За ересите” Дамаскин третира исляма като една от последните ереси, появили се след царуването на Ираклий. Наименованието на исляма – ерес, се обяснява очевидно с множеството елементи, които той е заимствал от иудаизма и християнството. Впрочем в началото на съответната глава тя е именувана и религия. На тази религия светият отец дава твърде сурова оценка, указвайки, че тя въвежда хората в заблуда и се явява предтеча на антихриста:„Съществува още и до днес имащата сила и въвеждаща народа в заблуда религия на измаилтяните, тя е предтеча на антихриста”[75].
Да разгледаме накратко другите изказвания на преподобния, който чистосърдечно и без колебание, както личи от текста, излагал своето мнение в дискусията с мюсюлманите, и ще видим, че междурелигиозните диалози, в които встъпвали светиите, нямат нищо общо със съвременните синкретични диалози, организирани от адептите на богохулната, сатанинска всерелигия. Иоан Дамаскин изрежда различни наименования на мохамеданите – агаряни, измаилтяни, сарацини и разглежда тяхното езическо минало преди времето на император Ираклий. „От това време се явил лъжепророк, наречен Мохамед[76], който пуснал мълва, че му било спуснато писание от небето”. В своите „смехотворни съчинения” той споменава и Христос, Когото счита за пророк и раб Божий, както и Неговата Майка – Мария, но при това отрича Разпятието Му, твърдейки, че иудеите „разпнали Неговата сянка”. „Самият Христос, казва Мохамед, не бил разпнат и не бил умрял, защото Бог Го взел при Себе Си на небето, тъй като Го обичал”.
Но какъв е смисълът на това на пръв поглед почтително отношение към Христа, когато знаем, че според Корана, Той, беседвайки с Бога след възлизането си на небето, Сам се отрича от Своето божество и заявява, че всичко написано по този въпрос в Евангелието е лъжа и заблуда? Нима можем да си представим по-голяма хула към Христос и Светото Евангелие? Можем ли след всичко това да търсим нещо положително в исляма и неговия пророк, както правят днешните апологети на лъжепророците? Добрите думи за Христа в Корана са овча кожа, криеща под себе си вълка, който идва да убива и погубва[77], за което говорил Сам Господ: „Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители”[78]. Как тук да не си спомним съвета на свети апостол и евангелист Иоан Богослов да различаваме и изпитваме „духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света” и неговото указание, че критерий за различаване на духовете се явява признаването на божествеността на Христос и Неговото въплъщение[79]? А на друго място той казва: „Защото в света влязоха мнозина прелъстници, които не изповядват, че Иисус Христос е дошъл в плът; такъв човек е прелъстник и антихрист”[80]. Апостолът ни заповядва да избягваме всяко общение с тези, които не признават божествеността на Иисус Христос: „Който дохожда при вас и не донася това учение, него не приемайте у дома си и не го поздравявайте; защото, който го поздравява, участвува в неговите лоши дела”[81].Колкото и да се стараят въвлечените в икуменическото движение клирици и богослови нещо да изменят чрез своите извратени и самоуверени разсъждения, яснотата и простотата на Евангелието не оставят място за други тълкувания и изобличават опитващите се да изопачат истината. Приемащият онези, които отхвърлят Христа и общуващият с тях, сам отхвърля Господа, „участвайки в техните зли дела”. Евангелското слово е огледалото, в което би следвало да се оглеждат всички участници в междурелигиозните срещи и съвещания, за да видят истинското си лице.
Връщайки се към преподобни Иоан Дамаскин, ще цитираме взетият от Корана диалог, който бил се състоял между Бог и Иисус Христос (19, 29): „Иисус, Ти казвал ли си „Аз Съм Син Божий и Бог?” И Иисус отвърнал: „Бъди милостив към Мене, Господи! Ти знаеш, че Аз не Съм казвал това и не се срамувам да бъда Твой раб. Но грешните хора написали, че Аз съм казвал тези думи и излъгали по Мой адрес и паднали в заблуждение”. И казал Му Бог: „Зная, че Ти не си казал тези думи”.
Можем ли при това положение да наречем Корана „свят” и да го поставим наред със Светото Евангелие, след като последното не е смятано от „светия” Коран за боговдъхновено Писание, а за съчинение на „лъжци”, на „грешни хора”, „изпаднали в заблуда”? Ако можем, тогава и камък върху камък не остава от това, в което вярваме и което следваме. Привеждайки този цитат от Корана, преподобният пише: „И пустословейки в тази книга и изричайки много други смехотворни неща, Мохамед се хвали, че му е спусната от Бога”.
В диалога с мюсюлманите Иоан Дамаскин указва на това, че учението на Мохамед не може да не предизвиква съмнения и поради отсъствието на свидетели, потвърждаващи изпращането на учението от Бога, както е било с Моисей на планината Синай или с Иисус Христос, за Когото свидетелствали пророците още преди идването Му в света. Но нито един пророк нищо не е говорил за Мохамед. И макар самият Мохамед да заповядва на своите последователи нищо да не правят и да не предприемат без свидетели, за неговата вяра и писания свитетели няма.„Този, който ви е предал това писание, казва преп. Иоан Дамаскин на мюсюлманите, отникъде няма никакви потвърждения и не само никой не свидетелства за него, но и самият той получил бил писанието си насън”.
Нататък преподобният се спира на някои обвинения, които мюсюлманите издигат против християните и ги опровергава. След това подлага на критика тяхното отношение към брака – заповяданата им полигамия и поведението на самия Мохамед, който разделял съпрузи, влюбвайки се в чужди жени, и тази своя невъздържаност оправдавал с някакво получено от Бога повеление. „Неумерената похотливост в брака той издигнал в ранг на закон, заповядвайки на мъжете: „Грижи се за земята, която Бог ти е дал, обработвай я и прави това и това, така и така”, за да не произнеса неговите скверни слова.” В заключение преподобният пише за горчивата участ, очакваща мюсюлманите във вечността. Той ги предупреждава, че вместо материални блага и наслаждения ги очаква вечен ад. „Там е външният мрак, безконечното наказание, бучащият огън, незаспиващият червей и адските демони”.
в) Светите Кирил Солунски, Андрей Христа ради юродиви, Григорий Декаполит и Евстатий Солунски
Свети Кирил Солунски и неговият брат Методий[82]се явяват апостоли и просветители за славяните. Мъдростта и светостта на тези ученици на светителя Фотий им позволили по решителен начин да съдействат, щото славянските народи да се обърнат към светлината на Евангелието и да се отвърнат от тъмата на иудаизма и мюсюлманството, откъдето също имало опит да бъдат привлечени. В житието на св. Константин (Кирил) се привежда неговия диалог с иудеите в присъствието на кагана[83] – хазарския владетел.
Иудеите и мюсюлманите се опитвали да склонят кагана да избере една от тези две религии. Диалогът, за който става дума се състоял през 861 г. в Хазария. Един от съветниците на кагана, присъстващ по време на дискусията, изявил желание да чуе мнението на светеца за исляма, който тогава бил конкуренция на иудаизма. Ще приведем по-долу съответния откъс от житието.
„Един от главните съветници на кагана, който добре познавал нечестивото учение на Мохамед, попитал философа:
- Кажи ми, гостенино, защо вие не почитате Мохамед? Та нали той много възхвалява Христос в своите книги и казвал за Него: от Дева, сестрата на Моисей се родил велик пророк, Който възкресявал мъртви и с велика сила изцелявал всяка болест.
- Нека каганът сам разсъди, - казал философът. – Кажи, ако Мохамед е пророк, тогава да вярваме ли на Даниил, който казал, че с Христос ще се прекрати всяко видение и пророчество. Как след това той може да е пророк? Затова, ако ние наречем Мохамед пророк, значи отхвърляме Даниил.
На това много от присъстващите отвърнали:
- Ние знаем, че Даниил е пророчествал с Божия Дух, за Мохамед знаем, че е лъжец и губител за мнозина.
Тогава първият съветник на кагана се обърнал към иудеите и казал:
- С Божия помощ гостът съсипа цялата сатанинска гордост, а вашата като скверна изхвърли вън”[84].
Упоменаване на исляма намираме също и в житието на св. Андрей Христа ради юродиви[85], който както мнозинството изследователи предполагат, се подвизавал през IX-X век през царуването на император Лъв VI Мъдри[86]. Житието му било написано през Х век. Отговаряйки на въпроса на своя ученик Епифаний за бъдещето на Константинопол, св. Андрей споменава в частност и мюсюлманите, над които по неговите думи ще се излее Божият гняв заради тяхното зловерие и разпътен живот. „А след това Той[87] ще обърне лицето си на изток и ще усмири синовете на Агар, защото ще се разгневи срещу тях Господ, заради тяхното злословие и за това, че техните плодове са жлъчта на Содом и скръбта на Гомор. Затова Той ще повдигне римския цар срещу тях и напълно ще ги унищожи, и в огън ще изпепели децата им; и самите те, паднали в Неговите ръце, ще бъдат предадени на жесток огън”[88].
През девети век живял св. Григорий Декаполит[89]. В Солун той се запознал с Иосиф Песнописец[90], който съставил служба и канон на този светец. Запазило се е повествование за обръщането на мюсюлмани в християнството след беседа със свети Григорий. (Интересно колко ислямисти се обръщат към Христа в резултат на усилията на днешните организатори на „международни диалози”?) В един момент по време на разговора с мюсюлманина, светецът му казал: „Уповавай се не на настоящето, а на бъдещето, и не вярвай на лъжепророка, сина на погибелта, но вярвай в Иисуса Христа Назарееца, Разпнатия. Повярвай в Едното Божество – Отец, Син и Свети Дух, Троица Единосъщна и Неразделна”[91].
Ще споменем тук и мъжествения, достоен християнски пастир светителят Евстатий Солунски и позицията, която заел в своето време[92](XII в.). Той се оказал в положение сходно с това, в което се намират днешните патриарси и архиепископи, но възприел съвсем друго поведение. Напълно очевидно е, че днешните религиозни лидери организират помежду си срещи и разговори за мир, изпитват натиск от страна на политическите власти, отговорни за разпалване на войни и разпри, но опитващи се да представят нещата така, че вината за конфликтите навсякъде по земята да е плод на конфесионални противоречия. Последните по време на тези срещи на думи отричат това, но самата практика на постоянно организиране на междурелигиозни форуми създава впечатление, че именно религиите са виновни за войните, макар за никого да не са тайна икономическите и геостратегическите интереси, които провокират военните сблъсъци. От религиите те правят своего рода „козел отпущения”, а наред с това размиват понятията за истините на вярата. Особено голяма отговорност ляга върху християнските лидери, които приравняват уникалната и абсолютна истина за въчовечилия се Бог със заповеди и учения човешки[93]. Подобен натиск оказвал над събралите се в Константинопол архиереи император Мануил I Комнин[94], желаейки по-снизходително отношение към исляма и заличаване от църковните книги на анатемите по адрес на „бога, проповядван от Мохамед”. Светителят Евстатий, който, трябва да отбележим, бил задължен на императора за възхождането си на Солунската катедра, изразил протест и убедил събора да не отменя анатемите. „Мозъкът в главата ми, казал той, би бил като стъпкан с нозе и аз бих бил съвсем недостоен за тази одежда, – тук той посочил мантията на раменете си – ако бих признал за истински Бог скотоподобния разтлител на деца, учителя и наставника на всякакви гнусни дела”[95].
Днес апостасията е стигнала толкова далеч, че предложението за„очистване” на учебната литература и църковните книги от резки и строги формулировки го правят не политиците, а главите на Църквата! Мнението на светителя Евстатий, че това е абсурд, „потъпкване на мозъка с крака” и унижение на свещения сан, трябва да накара всички да се замислят.
г) Всички светии, влючително намиращите се в плен и робство, са били противници на исляма
Много поддръжници на икуменическите връзки, по-скоро на религиозния синкретизъм, в това число патриарси и епископи, в своите речи и на страниците на университетските учебници имат дързостта да твърдят, че светите Григорий Палама[96], Иосиф Вриений[97], Генадий Схоларий[98] и други били симпатизанти на междуконфесионалния диалог и им служат за пример. Можем само от все сърце да пожелаем, тези велики светии и знаменити църковни писатели да станат пример за съвременните иерарси. Но засега това, за съжаление, не е факт, защото всички светии са имали еднозначно отрицателно отношение към исляма и без колебание свидетелставли за това дори тогава, когато били принудени да влизат в диалог с мюсюлманите, било в качеството на пленници, както св. Григорий Палама, или намирайки се заедно с народа си под робство, като патр. Генадий Схоларий.
Днес ние сами доброволно встъпваме в диалози без всякаква външна необходимост и без каквото и да било насилие принаваме Мохамед за пророк, намирайки не малко положителни неща в неговото учение. Но в такъв случай още по-голямо снизхождение и „амнистия” заслужават християните-еретици, осъдени от Църквата на вселенските и поместните събори, защото тяхното учение за нас е несравнимо по-близко и съдържа много повече положителни елементи: тяхното неправомислие се ограничава с погрешен подход към решаването на един-два въпроса от християнската догматика, но пък не става въпрос за такова отхвърляне на Христос и Евангелието, каквото е характерно за иудаизма и исляма. Както и да е, Църквата е осъдила и анатемосала еретиците.Провъзгласяването на тези анатеми ние ежегодно чуваме в богослужението на Неделя Православна. Но и самата дума православие, правоверие, има смисъл само тогава, когато се противопоставя срещу зловерието. Това последното днес бива възстановявано в правото си, без никой да намира в него нищо отрицателно. И онези, които „амнистират” ересите, а още повече другите религии, унищожават Православието и се отричат от него. За „прогресивно мислещите” хора понятия като „еретик”,„инославен” или „иноверец” нямат право на съществуване. Те биват отхърлени от духа на днешното време, когато всичко се смесва с тъмнината, когато всичко е законно и приемливо както в областта на вярата, така и в сферата на нравствеността. Бихме искали да получим от някои от нашите религиозни лидери разяснение, разделят ли те тази„прогресивна” идеология, за да можем и ние да определим своята позиция по отношение на тях. А ние сме длъжни да се определим, ако не искаме да не участваме в лошите им дела[99]. Ние искаме да имаме общение не с отлъчени от общение, а със светиите и верните от всички времена, да вярваме така, както са вярвали всички живели преди нас свети отци, на които ние се доверяваме и оказваме послушание. Доброто послушание е послушание на Евангелието и светиите, а недоброто и греховно такова е послушанието на привържениците на зловерието и онези, които го поддържат. Непослушанието към последните е свято непослушание. Овците вървят след добрите пастири, а от злите те бягат, „понеже гласа на чуждите не познават”[100].
И тъй, всички отци без изключение отхвърлят исляма и се отнасят отрицателно към тази религия и нейния „пророк”. Не можем да не се съгласим с Астерий Аргиру, когато констатира очевидния исторически факт: „В течение на целия византийски период от историята, докато се стигне до сравнително неотдавнашно време, господстващото положение в християнското богословие заемала негативната позиция на св. Иоан Дамаскин”[101]. Изследователят поне не се опитва да изопачава и да извращава истината, както правят онези, които твърдят, че светите отци се явяват предшественици и пример за организаторите на днешните диалози. Твърде прискръбно е само това, че нататък господин Аргиру изразява своето несъгласие с това общо мнение на светите отци и възхвалява съвременните учени, които дават положителна оценка на исляма. Такава оценка на мюсюлманството способствала, според него, да се разкрие тяхната „душевна доблест и дълбока вяра”, неща от които като че ли са били лишени светите отци! Ето дословно какво пише той:„Споменатите от мен учени, също както и много техни колеги и ученици се отличавали с душевна доблест и дълбока вяра. Тези две добродетели съдействали те да признаят исляма за религия, прославяща същия Бог, Когото и ние славословим – Бог на Авраама, общия Отец на всички вярващи. Тези добродетели ги има и у всички християни – католици, протестанти, православни – които в последния половин век, започвайки от шестдесетте години, полагали всички усилия за развитието на ислямо-християнския диалог, за разширяване на контактите и задълбочаване на взаиморазбирателството между представителите на тези две отново откриващи се една друга религии”[102]. Как ви харесва това?
Украсените с добродетели и духовни дарования учени от последните петдесет години вървят по път различен от този, по който в продължение на четиринадесет столетия са вървяли светите отци! Но добродетелта, мъдростта и божествените дарования на светите отци са засвидетелствани свише, осезаеми са за нас и ние ги следваме. Що се отнася до техните опоненти, то те могат да очакват, напразно, разбира се, потвърждение от Бога за наличието у тях на добродетели и благодатни дарования.
Да се обърнем сега към мнението на един истински светец и истинен носител на благодатта: „светилника на Православието, утвърждението и учителя на Църквата, украшението на монашеството[103] и непреборимия поборник на богословието”[104] – Солунския архиепископ Григорий Палама.
Битва за Православие, Издательский Дом «Святая Гора».
Превод: свещ. Божидар Главев
Бележки:
[63] Максим Изповедник (580-662) – християнски монах, богослов и философ. Автор на христологическата доктрина за диотелитството, учението за двете воли у Христа. Един от най-сериозните опоненти срещу политиката на византийските императори по обединението на Вселенската Църква около христологическата доктрина на монотелитството – учението за една воля у Христа. Паметта му се чества на 13/26 август и 21 януари/3 февруари.
[64] Монофизитство (от гр. μόνος – един, единствен и гр. φύσις – природа, естество) – христологическа доктрина в християнството, възникнала в V век и постулираща наличие само на една Божествена природа в Иисус Христос и отхвърляща Неговото съвършено човечество. През 451 г. тази ерес е осъдена на Четвъртия Вселенски Събор.
[65] Монотелитство (от гр. μόνος – една, единствена и гр. θέλημα – воля) – христологическа доктрина, изкуствено създадена през VII в. Монотелитите изповядвали в Христа една воля при две природи. Ереста е осъдена на Шестия Вселенски Събор през 680 г.
[66] P. G. 91,533-544. – бел. авт.
[67] Севир Антиохийски (Северий) (453-538) - Антиохийски патриарх (512-518), основател на ереста на северианството. Севир бил привърженик на монофизитството, но не изразявал ясно крайните позиции на ереста. Изповядвал вместо две природи, една сложна природа у Христа.
[68] Т. е. Иисус Христос.
[69] Ср.: 1 Тим. 6:13.
[70] Иоан Дамаскин (ок. 675–753) – християнски светец, един от отците на Църквата, богослов, философ и химнограф, завършител и систематизатор на светоотеческата патристика. Паметта му се чества на 4/17 декември.
[71] Лъв III Исавър - Византийски император (714-741).
[72] Хилендарският манастир се намира в североизточната част на Света Гора Атон. Манастирът дължи основаването си на сръбския княз Растко (св. Сава Сръбски) и неговия баща Стефан Нееман (преп. Симеон Мироточиви), който управлявал Сърбия през XII век. Бил е основан на мястото на някога съществувала килия на Григорий Хилендарец в чест на когото получил названието си.
[73] Сава Сръбски (1164 или 1174/75-1236). Най-младият от синовете на Стефан Нееман, брат на Стефан Първовенчани. На осемнадесетгодишна възраст заминава за Атон, отказвайки се от княжеството, приема монашество, възобновявайки разорения Хилендарски манастир, оставяйки за него устав и въвеждайки строг общежителен ред. По-късно става първият сръбски архиепископ. Паметта му се чества на 14/27 януари.
[74] Сава Освeщени (439-532) - христиански светец, създател на Иерусалимския устав. Паметта му се чества на 5/18 декември.
[75] 101-ва глава от книгата „За ересите”.
[76] Мохамед (570/71-632) - арабски проповедник на единобожието и пророк на исляма, централна (след единия Бог) фигура на тази религия.
[77] Ср.: Иоан. 10:10.
[78] Мат. 7:15.
[79] Иоан 4:1-4.
[80] 2 Иоан 1:7.
[81] 2 Иоан 1:10-11.
[82] Кирил (в света Константин, по прозвище Философ, 827-869) и Методий (в света Михаил, 815-885) - равноапостолните братя от г. Солун, просветители на славяните, създатели на славянската азбука, проповедници на християнството.
[83] Каган – владетелска титла при хазарите и други тюркски народи.
[84] Вж.: Νικόλαος Ζήσης „Αγίου Κυρίλλου του Θεσσαλονικέως, Διάλογος με τους Ιουδαίους Χαζάρους”, Θεοδρομία, τεύχος 7, Ιούλιος - Σεπτέμβριος 2000, σελ. 97-98 - бел. авт.
[85] Андрей, Христа ради юродиви († 936) – светец на Православната Църква, прославен в лика на блажените. Славянин, живял в Константинопол. По време на молитва във Влахернския храм свети Андрей се сподобил да види как Пресвета Богородица покрива със своя омофор молещите се. Паметта му се чества на 2/15 октомври.
[86] Лъв VI Мъдри (866-912) - Византийски императо
