Юли 13, 2015 in Беседи, Начална страница

Автор : игумен Нектарий Морозов

Обикновено хората, които идват в храма, се делят на две категории. Към първата се отнасят тези, които не пропускат неделните и празничните богослужения, участват в църковните тайнства, стараят се изучават духовния живот. Втората категория са тези, които по правило идват в храма, когато няма богослужение – да запалят свещ, да се помолят, да запишат литургия, въобще идват да получат нещо от Бога. Съществуват  различия вътре и в самите тези групи. От първата група има такива, които посещават службите, изповядват се и се причастяват, но след като вземат нафора, си тръгват, без повече да се вълнуват от това, как се поддържа храма.

Какво е това енория? Това е общество от хора, които се осъзнават като част от нещо цяло. Не трябва да се отнасяме към църквата само като към място, където идваме да получим благодат или помощ  от Бога. Трябва да разберем, че храмът е място, което трябва да бъде центърът на нашия живот. Би трябвало църковната енория да поема всички грижи за храма, а не да остава всичко да лежи на плещите на свещеника. При нас, като правило, свещеникът отговаря за организацията на богослужението, за пастирското обгрижване на вярващите, за хората, за чистотата, за охраната, за събирането на пари, за строителство и ремонт – за всичко. Действително стандартът на живота в нашата страна е такъв, че даже и да се събере пълноценна църковна община, пак не може да издържа сама храма.

Много е важно хората, които се молят на богослужението и считат себе си енориаши на конкретен храм, да разберат, че животът на този храм е и тяхно дело. Важното в този момент е не толкова да се разтовари свещеника от всичките тези грижи, за да може да се занимава с духовното обгрижване на вярващите. Но не участвайки в общата работа на храма, човек се осъзнава като външен по отношение на църквата. „Аз помагам на църквата.“ Ако тези думи ги казва мюсюлманин, евреин или езичник, то това може да се разбере. По отношение на църквата той е външен човек и й помага. Но ако това го каже християнин, вярващ, църковен човек, е очевидно, че той  не всичко му е ясно. Защото църквата, това е и той самият. Би било редно да каже: „Аз се старая да направя нещо в църквата.“ Много хора не разбират,  че църквата – това сме всички ние заедно  и че християнинът  се реализира именно в рамките на конкретен храм.

Понякога идват хора и питат какво могат да помогнат на храма, но това се случва рядко. И не става въпрос  само за моите практически интереси  като настоятел, а просто в разбирането по отношение на този въпрос. Мога да кажа, че човек, който иска да помогне според силите си за нещо в църквата, придобива  съвършено, така да се каже, друго ниво на християнско самосъзнание. Защото най-страшното днес е потребителското отношение един към друг, към църквата, към Бога, и само когато човек започне в църквата нещо да отдава, този потрбителски дух постепенно изчезва от него.

Когато някой поиска да помогне на храма обикновено му задавам въпрос: „ А какво можете да правите?“ И се изяснява, че един може да чисти в събота свещниците, друг може да измие пода, трети може да смени за няколко дена библиотекаря, четвърти да помогне в църковния магазин и т. н.  Но много по-често се сблъсквам  с такива, които идват и ми задават въпрос „Кога най-накрая ще завършите храма? (о. Нектарий в момента строи храм  б. прев.) Кога ще имаме богослужение?“ А знам, че този човек е строител, не кой знае колко богат и разполагащ с колосално състояние, но не и с малки възможности. И много добре бих го разбрал, ако би задал въпроса си иначе: „Мога ли да бъда с нещо полезен?“ Тогава бих му казал: „Да, не ни е готова още трапезарията и кръщелната и още няколко малки стаи. Вземете едно от тези помещения и го направете с ваши средства и ще ни помогнете да се придвижим малко напред.“  Но по правило ми е неудобно да кажа на този човек всичко това, без да ме е попитал. Може би да не съм прав. А  самият човек не се сеща за тези неща.

В живота на храма може да се участва не само с материални средства или личен труд. Понякога този, който няма средства или не умее нищо да прави, може да помоли някого, от широкия си кръг познати,  да свърши дадена работа. Друг може по телефона да набави строителни материали.

Освен това, много е важно, свещеникът да може да разчита на хора, които са във вярата и могат да споделят и с други своя опит.  В случаите, когато дойде някой новоначален,  могат да обяснят как да се подготви за изповед и причастие, какви книги да чете, и просто да му се обърне внимание. Безспорно това е задължение на свещеника, но самия той разполага с ограничено време.  Всеки знае, че времето за общуване не само със свещеника, но и с другите енориаши е ограничено.  Понякога е необходима и обикновена помощ. Ето например тази старица да се закара до тях, или да се повика свещеник, за да бъде причастена у дома и т. н. Това е истинска християнска грижа един за друг.

Можем ли да останем безпричастни, когато нашият общ  дом се нуждае от помощ?  Тези неща, които изброих, в нашия църковен живот, в частност в нашата епархия, са на катастрофално ниво.

Много се надявам, че тези, които четат тези редове, ще открият в себе си желание да помагат на своите храмове и това ще е нашата малка лепта в събуждането на съзнанието на съвременния християнин.  На мен ми е много трудно да говоря тези неща от амвона, не ми е по сърце някого да принуждавам. Да се възпитава може, но да се заставя – не бива.

Превод от руски: Православие ру