Февруари 10, 2015 in Беседи, Начална страница

Автор : митр. Атанасий Лимасолски

Великите светци имали своеобразен „бутон” . И нашият приснопаметен старец Йосиф имаше такова „копче”: той беше силен, непоколебим, непоклатим, категоричен, но имаше един бутон – казваше се „една сълза”. Ако те обземе плач, неговото сърце се разтапяше. Като кажеше: „Няма да отстъпя!”, и ние си викахме: „Малее, край с нас, изгоряхме!” Една сълза беше достатъчна, за да го промени веднага. Казваше: „Добре, добре…” Така и Бог има своя „бутон”. Това е молитвата на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешния.” Така победил Бога, а другият – фарисеят, отишъл  ”на кино”, защото казал: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци – грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар.” (Лука 18:11) Аз съм толкова добър – постя, давам милостиня, давам моите стари дрехи…. Правя всичко! И блудният син е спечелил Бога по този начин. Сякаш имаш една голяма желязна, тежка врата – като в банките, и виждаш едно малко ключе, което отваря огромната врата. Бомба може и да не я отвори, дори с картечница да я стреляш, не постигаш нищо, а я отваряш с едно мъничко ключе.

Какво казал малкият син: „Татко, съгреших против небето и пред тебе.” (Лк. 15:18) Веднага баща му го приел. Другият син се оправдавал, въпреки че говорел истината. Баща му не му е казал – ти си лъжец, ти ме разстрои, ти престъпи моите заповеди. Наистина, по човешки, големият син като че ли е имал право, но не познавал баща си. Той му  бил чужд и затова останал отвън. На Разпети Петък се казва, че неговият ключ бил: „Помени ме, Господи, когато дойдеш в Царството Си.” (Лк. 23:42) Вратата на рая се отворила! В крайна сметка Евангелието е едновременно много лесно и изключително трудно, трябва само да се намери ключът. Който не го намери, си чупи главата във вратата. Някои се опитват да отварят вратата направо с главата си – удрят, удрят, но разбира се на вратата нищо няма да й стане. На главата – със сигурност. Ако си строшиш главата и ти дойде акълът, пак добре, но да я строшиш и да паднеш разбит на земята, е наистина жалко. Трябва да намерим ключа към тайната на Бога. В периода на поста той постоянно ни бива показван – това са смирението и покаянието, които ни правят подобни на Бога. Как ще подражаваме на Бога? Защо Бог е станал човек – за да Го видим и Го познаем и да Му подражаваме. Тези, които го следват, навсякъде Му подражават – в страданията, в кръста, след което виждаме и нашето възкресение. Факт е, че е достойно за оплакване човек да бъде в църквата, да е израснал в нея, да се храни в нея чрез тайнствата, молитвата, всички тези неща и сърцето му да остава чуждо на Бога. Това е обичайно явление, което е много трагично. Направо е сърцераздирателно. Съществува голяма вероятност сърцето ни да остане чуждо на Бог Отец.

Как можем да разберем това? Да се вгледаме в нашето ежедневно държание спрямо другите. Имаме си лош характер, не можем да се вразумим и точка. Изразяваме се негативно за другите, със самохвалство… Но имаме ли поне покаяние? Съкрушаваме ли се за тези неща? Плачем ли пред Бога за всичко, което ни отделя от Него? Сещам се за нашия старец, който, като виждаше такива хора, си казваше: „Питам се дали този човек въобще е чел някога Евангелието?” Когато кажехме тежки и жестоки думи, той ни казваше: „Добре, детето ми, в кой Бог вярваш? В Кронос ли, който изяждал децата си?”

Веднъж пред стареца възникна една ситуация и той реагира по определен начин – с голямо снизхождение и милосърдие. Тогава му казах: „Не, не трябваше да постъпвате така! Трябваше тези да бъдат наказани, за да се отрезвят и съвземат!” И други подобни неща… Тогава бях млад. На другия ден имаше св. Литургия – бях дякон и бях под полилея, църквата беше пълна с хора и аз четях Евангелието. Бог със Своя Промисъл устрои така, че се четеше Евангелското четиво, в което се говореше за апостолите Иаков и Иоан – как искали да слезе огън от небето, за да изтреби самаряните, които не ги приели. Христос им казал: „Не знаете, от какъв дух сте вие… Син Човеческий дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси.” (Лк. 9:55-56) Веднага, щом прочетох Евангелието, старецът каза: „Стоп! Моля те, прочети го отново.” Представете си – пред всички хора в храма! Викам си – сега ще стана за резил. Не можех да откажа и го прочетох отново. „Кажи го още веднъж!” Прочетох го трети път… „Разбра ли какво се има предвид? За какво се говори? Можеш ли да го кажеш с твои думи?” Казах го с мои думи. „И? Каква връзка има с това, което вчера ми казваше? Отговори!” Какво да отговориш…

В Евангелието се говори за друг път. То създава други хора, с други сърца. И наистина, когато видиш свят човек, или когато нашето „аз” реагира според своя истински образ, наистина не съществува нещо по-красиво от човека. Когато функционира по образ Божий, той е толкова красив и хубав, хармоничен, балансиран и сияещ. Дори отците казват, че има опасност човек да се диви сам на себе си, а не на Бога, защото Господ наистина е създал човека по Свой образ. Къде да видим Бог – виждаме човека, себе си… Следователно, когато видим тази дивна, чудесна хармония на Божието творение, тогава вече съществува една духовна опасност – самолюбуването, дивенето от себе си. Човек трябва да внимава и да го подмине и да се диви на Твореца, а не на творението.

Именно това се случило и със сатаната. Той се удивил на себе си и веднага се сринал. И духовни хора могат да пострадат от това. Защото, когато стигнат до едно определено духовно състояние, тяхното „аз” започва да функционира по толкова красив начин, че могат да започнат да му се любуват и дивят. Но това води до самоунищожение. Ще претърпят същото, което се случило със сатаната. Ще се търкулнат в други страсти, трудно различими. Човекът наистина е много красив и може да стане съвършен.

Ние и всички останали хора имаме своите добри моменти. Когато човек действа правилно, той чувства радостта на Бога и чувства как Бог живее в Него. Веднага щом погледът ни се отклони и започнем да действаме по друг начин, благодатта ни напуска. Бог не иска да обитава в такива човеци. Затова трябва да внимаваме. Защото нашето състояние наистина е достойно за оплакване – да живеем в Църквата и да сме чужди на Бога. Наистина е за оплакване, че никога не сме усетили Бога. Както казваше един проповедник – ние приличаме на камбана. Тя звъни, бие и всички отиват на църква, а тя, бедната, остава отвън и не влиза вътре. На нея приличаме ние поповете, проповедниците, всички ние, „добрите” християни. Докарахме другите вътре, а за себе си забравихме, че сме останали отвън. Ще си изпатим като камбаната – други ще влязат и ще се спасят.

Признавам, че видях такива хора, които имаха такова смирение и съвършена липса на някаква представа за себе си. Те дойдоха да се изповядат и веднага щом сядаха, започваха да плачат. Питаха ме – какво да кажа, не намирам едно здраво нещо в себе си, нищо добро… Това са млади хора – като ги видиш, разбираш, че това е раждането в Христос. Докато виждаш и други – такива, които от години са в църквата, на изповед говорят, говорят, но без следа от реално покаяние. За какво да плачат? Това ни липсва – този ключ. Имаме другите неща: сега ще постим, ще питаме кога ядем с олио, кога без олио, дали можем да ядем олио, оцет и т. н. Но резултатът от всичко това, който в действителност трябва да е Христос и нашето обновяване в Него, си остава под въпрос, съмнителен. Нашето „аз” може да ни подскаже – ако просто го наблюдаваме, ако го оставим, да видим какво ще каже, как ще действа, без егоистични и себелюбиви предразсъдъци. Нека осъдим себе си, преди да бъдем осъдени от Бога. Всеки път на светата Литургия, когато сме готови да пристъпим към Евхаристията, да бъде за нас Божий съд. Там ще разберем какво означава, че Христос е умрял за всички хора, че Той е Божият агнец, който взима греха на света. Когато разберем в себе си, че Господ и за мен е отдал целия си живот и Кръв, и Тяло, тогава можем да почувстваме Неговата милост и присъствие в нашето сърце.

Накрая ще кажа, че всички тези благословени дни от Триода са възможности, които Бог ни дава. Те са съд на Бога, не за осъждане, а за да ни събуди. Който иска, може да остави Бог да говори в него. Да поставим това огледало и да съдим себе си. Така може да дойдем и до осъзнаване и да кажем: Боже, бъди милостив към мене грешния! Или да се помолим на баща си както блудният син и да станем истински негови деца.  Когато виждаме поведение като това на по-големия син, тогава да хванем своето „аз” и да го подложим на духовно лечение – под съвета и надзора на духовни лекари, за да видим как ще се съвземем и разберем, че Бог всъщност е далеч от нашата представа. Когато човек действа според своя образ, е най-красивото нещо в живота. Един такъв човек, според моето убеждение, беше старецът Софроний. Този човек излъчваше християнското съвършенство. Не знам, може да греша…

Другите светци, които съм виждал, нямаха недостатък, но в този човек беше много силно изразено това съвършенство – от горе до долу! Ако Евангелието прави човека такъв, тогава си струва да последваме Христос с целия си живот. Старецът Емилиан Симонопетритски казваше на монасите си: „Отци, след като не можем да бъдем свети към настоящия момент, нека станем благородни, любезни хора. Нека започнем от тези простите неща и от тях ще напреднем към следващите. От многото прости неща ще отидем нататък.”

Веднъж посрещнахме един монах свещеник – германец, беше Страстната седмица.  Искаше да разбере повече за Православието и аз се съгласих да го взема с мен, да проследи службата през тази седмица. Заведох го в една енория в града, за щастие той не виждаше какво става в църквата. Аз обаче виждах от владишкия трон: пред мен две дами с разгърнати книжки със службата в ръцете си. Всеки момент щяха да изнасят иконата на Жениха. Едната отвори прозореца, другата казва: „Затвори го!” Първата не обърна внимание, а си пееше: „Ето Женихът идва…” Втората отиде и затвори прозореца. След две минути първата отново отиде и го отвори. Пак с книгата в ръка. Два-три пъти, на четвъртия път направо се удариха по няколко пъти. Казвам си: „Добре, че не ни видя латинецът, да разбере как ние, православните, празнуваме посрещането на Жениха!” Преди да се счепкат, едната постави лентичката в книгата, която беше отворила, за да не пропусне продължението, когато се върне от боя.

Искам да кажа, че човек се развива духовно от малките неща. Те ни култивират. Няма да дойде Нерон или Диоклетиан, за да ни накара да се отречем от Христос. Какво ще дойде? Нашето всекидневие, нещата, които срещаме, като отидем на работа, вкъщи, в съпружеския живот, във всичко, което отивам днес да свърша. Там ще се види какво се случва в мене. Променило ли се е това сърце, научило ли се е да познава своя Баща?  Разбрало ли е чие дете е, постъпвайки по съответния начин? Толкова е просто, че дори само това може да доведе човек до святост, до Божествената мяра.

превод от гръцки