Юни 23, 2015 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница
Автор : игумен Нектарий Морозов
С настъпването на лятото, след празника на Св. Дух, храмовете обикновено запустяват. Често може да се види тъжната картина: свещеникът излиза на солея със св. Чаша, а на Литургията няма нито един причастник. Какво се случва с нас? Какво става? До вчера горяхме с искрено желание да бъдем с Бога всяка неделя, а сега сме без редовни служби, изповед, Причастие. Може ли да ни омръзне Църквата? И до какво води лятното разслабване?
Това, за което говорим е „лятната ваканция“ на много вярващи хора. Това явление е съвършено абсурдно. Има случаи, при които човек отива някъде и не може да е в своя храм, но не за това става дума сега.
Когато човек заминава за определено време от Църквата, просто защото е решил да си отдъхне от църковния живот можем да кажем, че това е не в реда на нещата и такова „изгубване“ не остава без пагубни последствия.
Работата е там, че във всяка деятелна област изключително важно се явява постоянството. Ако човек се занимава със спорт и ако отначало хвърлиш огромни усилия, а след това прекъснеш за половин година, ефектът ще бъде нулев, а може би и отрицателен. Ако човек пристъпи към овладяването на каквото и да е изкуство, отново е необходимо постоянство. Получава се това, че започваш нещо, после го захвърляш, след това пак започваш, и пак го прекъсваш… След това се формира нереалното убеждение, че си овладял това изкуство, докато се е изисквало постоянство. При това е много важно човек да има някаква постоянна мярка в това, което прави. Защо говорим, че е необходимо молитвено правило? Защото това е някакъв необходим минимум за човешката душа, която да поддържа общение с Бога. Някой чувства, че не винаги всичко му е по силите, друг, че може и повече, но трябва да има постоянство.
Ако говорим за посещението на богослужението, без което църковния живот е невъзможен, то това не е просто необходимо, като залог за правилен християнски живот. То е нещо повече.
От най-древни времена християните са се събирали често, в краен случай ежеседмично, за извършването на св. Евхаристия. И ако човек без уважителни причини не е бил в храма и съответно не се е причастявал, то той се е отлъчвал от Църквата. Отлъчвал се е не като наказание, а по такъв начин, че той самият е напускал от нерадение пределите на Църквата, с нежелание да се намира в Нея и да живее в Нея.
Какво виждаме сега? Преминава Страстната седмица, когато много хора се стараят да бъдат в храма. Идва Пасха, Светлата седмица, след което енорията може да намалее два, три или четири пъти. Особено това е забележимо на вечерните богослужения. На Литургията така или иначе идват повече хора, тъй като на Литургията човек нещо „взема“ – причастява се, дават му нафора, а на вечернята трябва само да се моли.
Но когато храмовете пустеят практически цели три месеца, то безусловно тук има нещо не просто печално, не просто неправилно, тук има нещо недобро по отношение на Бога. Нямам в предвид как това се отразява на енорийския живот, на служещите свещеници, на председателя на храма. Това е много тъжно – да видиш хората да са престанали да се нуждаят от това, което и за теб се явява цел на твоя живот и на тях би трябвало да се явява най-главното в живота им.
Когато човек се завръща на есен, виждаш колко, макар и той сам да не го осъзнава, се е изменил. Дългото отдалечаване от църковния живот не може да не изстуди, да не ожесточи, да не доведе до състояние на подивяване. Усилват се страстите, човек започва да мисли, да чувства, да постъпва, да говори съвсем не като християнин. Т. е. той не просто се е „разцърковил“ за известно време от своя живот, а през това време с него се е случило нещо по-дълбоко.
Ако човек е попаднал при такива обстоятелства, където няма храм , то той би трябвало да се погрижи да компенсира донякъде това отсъствие от църквата. Молитвеното правило може да се увеличи, обезателно трябва да се чете псалтир, да знае кой светия се чества и т. н.
Св. Амвросий Оптински сравнявал човека, който живее християнски живот с тези хора, които дърпали с въжета корабите по реките. В даден момент виждаш, че ти свършват силите, но да отпуснеш въжето е невъзможно. Тогава, ако си упорит, намираш още сили. Така е и в духовния живот: в него трябва да присъства винаги някакво напрежение – минимално, защото голямото не може да се издържи. Когато чувстваме, че не издържаме и минималното, трябва да отпуснем толкова, че да не ни натоварва пряко силите. След време отново да се мобилизираме. Но да не се усеща напрежение не значи, че трябва да минем към пълно отпускане.
Що се касае за Богородичния пост, то той е доста кратък, макар и по-строг. Този пост ни е даден, за да можем да се подготвим за празника Успение на Пресвета Богородица. Празник, изключително важен, защото в него виждаме образ на правилно отношение на човека към смъртта. В живота на Божията Майка виждаме пример на най-съвършеното отношение на човека към смъртта. Нейната смърт се явява в пълния смисъл на думата придобиване. Придобиване на това, което Тя цял живот е копняла – да се съедини със своя възлюбен Син и Бог.
Постът държи човека в някакъв ритъм, макар и не подвижнически, но християнския му живот е съпроводен с някакъв труд. А трудът ни напомня кои сме.
Понякога някой казва, че през лятото му е прекалено топло и не може да диша, камо ли да се моли. Погледнете свещеника. Той носи поне три пъти повече дрехи от енориашите. Подрасник, расо, богослужебно облачение. Това въобще не охлажда през топлите дни. И все пак търпят, нещастните отци. Понякога питат: Как издържате? – Просто свикваш и преставаш да забелязваш. Навикът в църковния живот значи много.
Веднъж един студент от Духовната Академия в Петербург попитал св. Йоан Кронщадски как е станал такъв, какъвто е. Той отвърнал: „Просто целия си живот живея в Църквата.“ И даже тези, които го попитали, не разбрали какво има в предвид. А той им казал това, че целия си живот е прекарал в Църквата. И няма значение дали се е намирал в този момент в храма, вървял е по улиците на Кронщад, лежал е болен у дома, някъде е обикалял или е плавал на параход – през цялото време неразривно е бил свързан с Църквата. Ето този е примерът, към който човек трябва да се стреми.
Превод от руски: — Православие и современность. Информационно-аналитический портал Саратовской и Вольской Епархии
Информационно-аналитический портал Саратовской и Вольской Епархии
По благословению Митрополита Саратовского и Вольского Лонгина
