User Rating:  / 16

1 Неделя след Петдесетница – на Всички Светии

Много ми е мъчно, че днес хората рядко четат жития на светии. Те изиграха (а и до днес играят) огромна роля в живота ми, защото са източник на вяра и надежда. Когато човек чете за светците, разбира, че написаното в Евангелието е вярно. Че Евангелската история продължава и Христос наистина е с нас и ще бъде с нас до свършека на света. Че Светият Дух променя човека и го прави великолепен.

Сега не живеем във време, в което е модерно да си православен. Но въпреки това всеки непредубеден „търсач” лесно ще забележи, че никоя религия, философия или идеология не е раждала такива хора, каквито има в Църквата. Не говоря за чудесата, които човек може да направи със себе си. Веднъж ми представиха за аргумент това, че в източните религии хората можели да си пробиват главите от край до край и да остават живи… И други подобни неща, като например да си качват краката зад врата. И досега се чудя, за какво му е на човек да си пробива главата и да си качва краката отгоре й? Определено не искам такъв човек за приятел… Не, не говоря за това!

Православната църква непрекъснато ражда хора, в които има изумителна, потресаваща любов. Любов, в която няма и капчица егоизъм и самоизтъкване. И тази любов наистина върши чудеса. Защото Глава на Църквата е Бог. И защото Той е дивен в Своите светии (Пс. 67:36 – слав. прев.).

И тъкмо затова ми е мъчно. Държим се така, сякаш житията са просто истории за едно отминало време. „Сега нещата стоят по друг начин, – казваме. – Ние живеем във време на малки подвизи”. Веднъж попитали св. Серафим Саровски, защо са намалели светите хора. А той отговорил, че Бог е един и същ по всяко време, но е намаляла решимостта. Решимостта да обичаш Бога и ближния е намаляла за сметка на едно „комфортно християнство”. Сякаш сме открили най-удобния път за Рая. Сякаш преди са стигали до него пеш, а днес има автомобили, автобуси и дори влак-стрела.

А преподобните Паисий Светогорец и Порфирий Кавсокаливит като един човек казват, че когато някой наистина обикне Бога, това заприличва на една божествена лудост. И на мене ми се струва, че няма по-точно определение за житията на светците. Ние не сме като тях, защото сме прекалено нормални. В най-лошия смисъл на тази дума.

Нашата „нормалност” се изразява в това, че винаги помним какво е изгодно за нас. В божествената лудост човекът забравя за себе си от любов. Вижте какво казва св. апостол Павел: „Молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът” (Рим. 9:3). Що за човек? Да иска да размени собственото си спасение за спасението на тези, които желаят смъртта му… Ще кажете: „Ама това е ап. Павел, а сега няма такива хора”. Няма ли? Разказват как старецът Паисий страдал заедно с хората, които идвали при него. Съучаствал в болките им и затова забравял за себе си и за болестите си, постел извънмерно и се молел: “Христе мой, мене ме остави, не ме взимай под внимание. Помогни на хората, които страдат”. Така изпълнявал думите на св. Исаак Сириец, че “Божията любов се намира в отричането на себе си”.

Преподобният Порфирий Кавсокаливит пък в края на живота си бил болен от рак. Изпитвал големи болки, но въпреки това не пиел обезболяващите. Предпочитал да търпи заради Христос. „Някой ще каже, че това е лудост, но аз харесвам тази лудост. Не карам никого да върши същото” – казвал той. Любовта е по-силна от всяка болка.

Но някой пак ще възрази: „Такива хора са единици”. Е, добре, какво да правим тогава? Да стоим със скръстени ръце и да чакаме Христос да свърши всичко. Това любов ли е? Нали Господ казва: „Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене” (Мат. 10:38). А нас ни е страх да не си развалим кефа и затова само философстваме. Но не се стремим нито да угодим на Христос, нито желаем да участваме в болките на ближните.

Когато св. Антоний бил млад, той чул думите на Христос: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене” (Мат. 19:21). Вижте тези думи: „Ако искаш да бъдеш съвършен”. Преподобният повярвал, изпълнил ги и бил наречен велик пред Господа. А ние? Ние живеем в едно време оскъдно на духовна амбиция… Какво да отговорим: „Е,… чак съвършен - не… Може би искам да съм добър, свестен… Но не, съвършен звучи прекалено ангажиращо.”

Веднъж, когато бях все още ученик, един приятел ме попита защо, когато момчетата се върнат от казармата, вече не са същите, сякаш че нямат вече мечти. Сега мога да му отговоря: защото там порастват, отново в лошия смисъл на думата (научават се да се „скатават” – на казармен език). Разбират, че човек може да живее и без мечти, без съвършенство. Някак си се примирява. Успява да намери удобен път в живота, който не е съвършен, но е по-малко болезнен. Точно това не са правели светците. Свети Мина отишъл посред един езически празник и го разобличил като бесовско сборище. Докато го измъчвали и му предлагали да се откаже от Христос, той отговарял: „Не търсен, сам дойдох”. И победил мъчителите. Същото е и с всички Христови страдалци.  

Свети Нектарий Егински, който през голямата част от живота си страдал от съвременните мъчители – интригантите и клеветниците, въпреки всичко предпочитал да се моли за тях. Считал, че е по-добре той да страда несправедливо, отколкото те да си получат заслуженото. Или пък нашият съвременник – старецът Ефрем от Катунакя, който много години се покорявал на един старец с тежък характер. Знаете ли какво мъченичество е това? Как стене душата при всяка несправедливост, докато се очисти? Но папа-Ефрем не сменил стареца си и така получил венеца на светостта от Господ.   

На света съществуват много обиди. Според мене една от най-тежките от тях е да кажат на някого, че е компромисен човек, т. е. такъв, който прави компромиси с вярата си заради удобства. Светиите именно затова са велики, защото не са правили компромиси със себе си. Имали са желание да стигнат далеч. Не е нужно да се връщаме много назад, за да видим смайващи примери в тази посока. Старецът Йосиф Исихаст имал такова видение: ликове монаси, свещеници, миряни приготвени за битка с огромно множество бесове. Старецът разказвал, че в предните редици имало много малко хора. А той изпитал голяма омраза към бесовете и му се приискало да застане на първия ред. Подвизите, които старецът извършил, доказват, че той наистина е бил сред тези „на първия ред”. Кой го е карал? Никой! Направил всичко от любов, но така променил цялата Света гора. А в началото някои го мислели за опрелестен. Чак по-късно всички разбрали какъв светец е. Плътската „разумност” често критикува божествената лудост.

Ние сами избираме да сме малки съдове. Защото малкото любов е удобна. Чрез нея можеш да съчетаеш несъвместимото – Иисусовата молитва и смартфона, изтънчените гозби и поста, надутото държание и богословието, удобния живот и подвизите. Някой ще каже: „Аз нямам тяхната сила.” Да, и аз я нямам, и аз съм кекав представител на 21 век. Но голямата победа на светците не е заради техните телесни подвизи, а заради огромните души и способността им да се жертват, да се каят и да се понизяват.

Нарочно дадох примери със съвременни праведници. Защото съм убеден, че и те сега ликуват със събора на всички светии в Царството небесно. И защото примерът им показва, че стремежът към съвършенство е достъпен и сега. Просто трябва да си спомним какви сме били преди казармата (каквото и да означава това). Трябва да си спомним за детската амбиция, която се ражда от чистата любов. Съчетана със зрялото познаване на Господните заповеди, тя и за нас може да даде чудни резултати. Стига да имаме решимост да оставим себе си и да се „разболеем” от божествената лудост на светиите.

Свещеник Владимир Дойчев, храм „Св. преп. Наум Охридски”, София