Май 19, 2015 in Беседи, Начална страница

Автор : монах Моисей Светогорец

Говорим не толкова за криза на времената и на институциите, колкото за кризата на хората. Объркването, безредието, безпокойствието, агонията, безбожието измъчват силно човека. Той крачи бързо в едно поле без видимост. Облаците и мъглата не го оставят да различи пътя, който води надолу. Светът бърза да стигне до своя край. Един живот без смисъл, в това може да завърши. Мъчителното е, че човечеството върви към самоунищожение. Завистта, злопаметието, разпрата, жестокостта доминират. Популизмът работи в ущърб на хуманизма. Равенството на социализма създаде  концентрационните лагери за инакомислещите. Варварството на капитализма стъпка по-слабите. Хуманизмът без Бога е опасен.

Упадък настъпва с разнообразни фалшификации. Мисълта става лукава, а не блага, нравът – безнравствен, вярата – оръдие, благочестието – маска. Последици от това са дисбалансът, комплексът за малоценност, разните фобии разстройства. Днес религиозността става прицел на ирония и презрение. Но да не би и ние да даваме поводи за това? Да не би реално ние да не сме автентични християни и фалшиви елементи да са изпълнили нашия живот?  Да не би, както казва мъдрецът Ганди, да не приличаме на Христос и затова той обича Христос, а не християните? Факт е, че живеем в една трудна и съдбоносна епоха. Честността често бива осмивана, великите ценности като чест, себежертва, родолюбие стават предмет на ирония.  Мъжеството, героизмът, изповеданието, традиционността се смятат за отминали форми на консерватизъм. Разбира се, ние не приемаме фанатизма, манията за религиозност, национализма и расизма. Модернизъм и секуларизацията искат да проникнат и зад вратите на Църквата чрез преводите на свещени текстове,  неооригенистични възгледи за спасението на всички,  отхвърлянето на автентичния аскетически дух,  всеереста на икуменизма и недопустимия синкретизъм.

В това тъжно състояние човек може ли да се надява на нещо? Всичко се позволява освен безнадеждността. Отчаянието определено е демонско изкушение. Не можем да не търпим, да не настояваме, да не се надяваме и да не бъдем оптимисти. В пепелта съществуват искри. И днес съществува скрита добродетел. Светостта винаги е била  постигана от малцина. Честността не е умряла. Истинските Божии хора съществуват. Една баба в Крит казваше:„86 години не срещнах лош човек!” Тя беше добра и смяташе всички за добри. Съществуват скрити светлини в мрака. От гнилата почва процъфтяват райски растения. Хладнокръвно трябва да посрещнем  личбите на времената.  Нека не се паникьосваме лесно и да си „плюем на петите”. Тогава това ще бъде победа на злото над нас. И най-малкото съпротивление е полезно. Нито едно „Господи помилуй!”  не остава напразно. Няма грях, който да не се прощава от великата Божия любов. Покаянието е за всички, за всички нас. Никой не е безгрешен на тази земя.  Ние сме съ-грешници, нека бъдем състрадателни, търпеливи и снизходителни към ближния.

Противоречиво и безрезултатно е човек да говори красиво за нещо, което живее в своя живот по противоположен начин.  Не казвам, че никога не е съществувала криза през цялата история на човечеството. Днес обаче съществува изморително безразличие, лекомислено нечестие, ужасяваща неразкаяност. Стигнахме до там да осмиваме  честността, смиреността, въздържанието.  Изпаднахме в страшен нихилизъм, който отхвърля всяка ценност. Нашите младежи  се омаяха от „интернет”, „fast-food”, вечерните сериали, Кока кола, рок музиката, евтините списания, ефимерните връзки, наркотиците и пълните кафенета.

Какъв пример даваме на нашите деца днес? Когато и християни се нервират, стресират, страхуват и  изпадат в меланхолия? Не е необходимо сега да търсим предложение.  То съществува и е живо и мощно в дълговековната гръко-православна традиция, в нашия красив език и свещена вяра, във великите добродетели на свободата и любовта.

Модернизмът поиска да освободи съвременния грък от оковите на всичко свещено. В тази насока мнозина си сътрудничиха настоятелно и обмислено, за да унищожат всичко право. С отмъстителна ярост и гордост те се наговориха да осакатят народа и да направят гражданите самотни, изолирани, разочаровани и хладни.  Много е актуално богословието на свободата, сакралността и уникалността на човешката личност. Нашият свят е отношения между личности, общение, общуване, а не отношения между вещи. Преминаването от „аз” към „ти”, истинското доближаване на ближния като брат, без предпоставки и резерви, подозрения и лицемерие, ще достави благодат и радост, истински уют. В нашата страна основата на съществуването винаги е бил етосът. Реално свободен е този, който обича истински, несебично и жертвоготовно.

За да стане съществена промяна и париране на кризата, Църквата трябва да отхвърли излишните неща, да се занимае с важните и съществените, семейството да се съгради повторно, отечеството да се обикне, обществото да стъпи отново върху най-здравите основи.  Тройният съюз отечество, религия и семейство, който за съжаление до скоро бе експлоатиран  от мнозина, трябва да открие своето място, ценност и чест, без фикс-идеи и крайности. Ние сме призвани към борба, бдение, бодърстване и правостоене. Истината означава  пренебрегване на забравата.  Не можем лесно  да отхвърлим нашата живоносна традиция, която говори за комунализъм, солидарност, взаимопомощ, съвместно съществуване и взаимно разбиране. Дружбата, братството, подкрепата разкрасяват живота. Те дават кураж и надежда, не оставят да се наложи хладната самота– една самота, която създава мъгла от помисли, скръб, депресия, меланхолия, самоосъждане и  жестока изолация. Да даваш пространство за другия, да му помагаш с удоволствие, да утешаваш своя брат, да се отречеш от твоето самоугодие  е красиво премеждие, което ще достави голяма радост на душата. Малки всекидневни отстъпки могат да разкрасят нашия живот по удивителен начин.

Глобализацията води до своеобразно смесване и претопяване на идеи. Мирът ще настъпи само с политики на съвместно съществуване и сътрудничество. Гръмките слова за абстрактна любов към човечеството, а не към конкретния ближен, са лъжливи и напразни.  В известния роман „Братя Карамазови” бележитият Достоевски пише, че една архонтиса (княгиня) отишла при стареца Зосима и му казала „обичам всички хора, но моята слугиня не я обичам!” Старецът й отговорил „Никого не обичаш”! Християнската любов никога не е неопределена. Съвременните космополити имат безболезнена любов към всички, но не и към ближния. Те са индивидуалисти – а не човеколюбиви –  цинични и аморалисти. Обичайки отечеството си, ние обичаме всички хора. Нашите предци, родители, семейство, отечество, вяра, предание и цивилизация са елементи от нашата идентичност. За съжаление, днес не съществува обща визия и нашата национална идентичност бива подправена.

Нещата, които казвам, са прости и самопонятни, но някои може да не ме разберат правилно и да ме похулят. Разбира се, това не ме плаши. Те знаят, че са правилни, но въпреки това не ги следват. Знаем закона на свободата и справедливостта, но продължаваме да съгрешаваме, да следваме най-лошите неща, а не най-добрите. Това раздвоение е катастрофално. Така днес постоянно се увеличават ловките авантюристи, налагат се недостойните, забогатяват  спекулантите, беззаконниците се радват на търпимост, свръхконсуматорите гуляят, хората се дивят на рекламиращите себе си, а смирените отново и отново биват осмивани.

Посредствеността нараства. Плиткостта, посредствеността, подлостта, сервилността и ласкателството доминират. Положението е излязло извън контрол и  не може лесно да се обясни. Какво точно става и как може да се изясни? Ние мислим отговора за труден сред противоречията, в които живеем. Налице е обожествяването на миналото: някои искат да върнат древните дванадесет гръцки богове. И чуждопоклонство: не можеш да намериш магазин с гръцки надписи.  Спешно е необходимо навеждане и копаене в нашето непознато аз. Мислим, че знаем много, а не знаем какво става в нас. Смятаме, че сме напълно свободни, а не можем да правим каквото си искаме с нашето аз, което се изплъзва от ръцете ни като змиорка. Без етика, благолепие и благородство се отклоняваме в себеизтъкване, себеоправдание, утвърждаване и себедостатъчност. Страхуваме се от замърсяването на околната среда и хранителните продукти, но не и от оскверняването на сърцето ни чрез неистината и лицемерието.  Смятаме нашето телесно здраве за нещо много повече от душевното.

Мнозина казаха много неща за кризата на нашите времена. Без ценности, идеали, вяра, добродетел, честност не може да има  целокупен, безопасен, достоен и отговорен живот.  Кризата предполага болест, болестта носи неверие, а неверието отчаяние. С носталгия за свещеното и красивото ние настоятелно ще се съпротивляваме срещу всеобщото падение и разочарованието дори там, откъде не го очакваме. Това е така, за да се свържем по-силно с Бога. Нека не се уповаваме на хора, от които няма да се спасим.  Нека не докосваме с ръце греховни и беззаконни богатства. Ние сме призвани отново да преживеем една различна, друга, свята самота. Един древен преподобни авва казва, че ако човек не каже „аз и Бог”, той не може да се спаси.

Кой е виновен за по-горната криза, която описахме? Мисля, че всички имаме някаква отговорност. Несъмнено някои имат много повече. Нашата цел обаче не е да въздадем отговорности,  изключвайки себе си.  Светците казват, че всички заедно сме отговорни за съществуващото зло.  Вече споменахме изходи от кризата. Истината е, че много е отслабнал борбеният дух на всички нас. Ние се увличаме от лесното, от хитрата телевизионна журналистика, от модата, новините, тенденцията, средата, общото мнение.   Телевизионната диктатура е нещо много опасно. Гражданските войни по телевизионните дебати ги има, за да минава времето и да се увеличава гледаемостта, да се галят страстите, да се ласкаят инстинктите,  да се заглушават истините. Разбира се, всеки може да си каже своето мнение, но не може всички мнения да са правилни и да ги излагаш  с лъжи и обиди.

Не може да няма обективни ценности. Съществува сериозно опорочаване на общото благо и всичко свещено. Вечните истини бяха релативизирани, удобството и комфортът бяха покровителствани, семейството беше минирано,  Църквата бе торпилирана и се създаде духовна празнота, която опитват да покрият с бързо и  хаотично забавление, а не с истинско духовно развлечение. Свръхконсумацията е изход за много хора. Но съвременният човек се заблуждава, че сменяйки дом, кола, работа, съпруга и град ще промени съществено своя живот. Рекламата се подиграва с потребителя, когато му обещава по-добър живот с помощта на един по-скъп уред.

Днес висши позиции не винаги заемат достойните, образованите, опитните и добродетелните, а „наши хора”, щастливци, ласкатели, ловки и мошеници. Поетът Андреас Калвос казва „Свободата иска добродетел и дръзновение”. Свободата се опазва чрез жертви и доблест. Свободата върви заедно с братския дух и дарява духовно единство. Свободата е щедър Божий дар. Нашата връзка с Бога е свободна. Разстроената връзка с Бога води до грях. Резултат от греха е поробването на греха. Страстният човек не е свободен дори да каже, че е такъв.  Нечестието владее неговата душа.  Оттеглянето на човека от дълбоката нужда на неговата душа за избавление и спасение представлява неговата трагедия. Една трагедия с много вътрешни празноти, която рано или късно води до безизходица и нихилизъм. На съвременния човек не се позволява да има друга визия, освен личното щастие  и непрекъснатия комфорт.

За съжаление, Европа е обединена най-вече заради тази визия. Единият да живее за другия звучи като проповед от далечни времена. Европа не иска да говори за християнски корени и Гърция за Православие. Секуларността на папската църква накарва Ницше да каже, че Бог умря. И тук доста хора говорят за смъртта на Бога.  Неправилно се казва, че религиозността е частно постижение, а не събитие на целия народ, което представлява мощна основа на цивилизацията. Със сигурност никой не бива насилван да вярва в Бога, но едно общество не може да няма религиозни принципи. Погрешни са разделенията отсега на овце и кози. Църквата няма врагове. Мнозина обаче са настроени враждебно към Църквата.  Сам Христос е поучавал на търпимост към другия. Евангелието отново трябва да се прочете добре.

Без Христос животът ще бъде безрадостен, лишен от светлина и пълен със страх. Не мога да кажа, че християнският живот не включва борба и тревога. Ние не сме християни, за да си прекарваме добре. Да си християнин днес означава постоянно рискуване и хубаво премеждие. Ако ходим на църква само и само да благодарим на Бога, че си прекарваме добре, тогава превръщаме Православието в религия. Целта на нашия живот не е материалният  прогрес и светското щастие. Светостта най-често процъфтява в бедността, лишението, болестта, обвинението, клеветата, изгнанието.  Светците не са били особено прогресивни и щастливи. Нека не забравяме това. Говорим постоянно за политика на доходите.  Кога обаче ще говорим за духовна политика? И за социален духовен принос? Човекът живее дотолкова, доколкото обича.

Поражда се и един друг въпрос: струва ли си още да говориш или да мълчиш? Какво да говориш, когато не се не се чуваш? Какво да говориш, когато мислиш, че съществуваш, само когато говориш?  Говориш, за да бъдеш признат, почитан, удивляван, налаган. Тогава по-добре да мълчиш. Защо обаче мълчиш? Защото нямаш нещо ценно да кажеш или защото те е страх? И словото и мълчанието имат своето време, те искат мъдрост, знание, внимание, подготовка. По-горните слова са плод на дълго мълчание.  Едно мълчание, което прекъснах, за да събеседвам с добрите посетители на нашата смирена калива, посветена на св. Йоан Златоуст, който действително знаел да говори. Поклонниците на Света Гора често търсят слово от старците. Не им е достатъчно древното и значимо слово на богослужението.  Опасявам се, че определени пъти търсят някого, който да потвърди техните идеи, предпочитания и избори. Те не са открити за диалог, да чуят нещо друго от това, което искат.  Въпреки това имаме трогателни истории на млади хора, когато някое тяхно поклонение на Света Гора се  превърнало в повратен момент от техния живот.

Също така трябва да се научим да чуваме Божието мълчание.  Когато Бог се забавя да ни отговори, нещо важно става, нещо очаква от нас, съществува някаква причина. Св. Николай Велимирович пише „тръгни по твоя път със страх Божий и с пълно доверие в Бога. Но знай, че този най-лесен път без Бога няма да го издържиш. . .”.

По-горните горчиви констатации относно кризата на нашето време не бяха изречени, за да изпаднем в меланхолия и разочарование. Не мисля, че бях краен в описанието. Навярно вие в света чувствате по-дълбоко тези пукнатини на кризата. Не исках да ви изморя с известни състояния. Бих искал, макар и малко да помогна, водейки към някакъв изход. Нека не ни сломяват ирониите. Нека не се страхуваме, че не сме мнозинство.  Нека не чувстваме комплекс за малоценност и срам.  Нека битката ни направи по-доблестни. Нека превърнем нашата болка  и горчивина от това, което чуваме, виждаме и преживяваме, в пламенна и сърцеточива молитва.  Осмивателите на всичко свещено се самонаказват, живеейки един нелюбовен живот.  Нека не отговаряме винаги на предизвикателствата.  Нека не влизаме в остро противопоставяне с изкушението. Старецът Паисий казваше, че и изкушението се оказва за добро, защото го кара да се подвизава още по-силно.  Нека не се страхуваме от бурите на времената.  Нека не се увличаме от помисли на неверие.  Да благодарим на Бога, че имаме Неговата дружба, подкрепа, утеха и благословение.  Щастливи сме, че имаме такъв Преблаг Бог. Нека обикнем и нашите врагове като наши благодетели и ще намерим изключителен покой в нашите сърца. Нека помним често Христовия Кръст, преходността на живота, вечния живот и ще постигнем равновесие и ще придобием невъобразим мир.  Всяко отчаяние нека бъде далеч от нас. Имало е и по-лоши епохи от нашата. Христос не спи. Църквата никога не потъва. Нека кризата ни направи зрели и ни вразуми. Съществува обилна добродетел, скрита и днес в манастирите и в света.

Съжаляваме искрено за неверието на мнозина. Изпитваме болка с любов и състрадание и се молим за тяхното просветление и повторна евангелизация. Но не се ли оказахме ние причина за тяхното отрицание? Нека не празнословим и да не повтаряме все едно и също. Нашата участ е в Божиите ръце. Нека Му се доверим. Нека Му съдействаме напълно. Кризата е за наше вразумяване. Нека си припомним всички сериозни неща, които сме забравили. Да се извисим от материята към духа. Да разберем, че човек „няма да живее само с хляб”.  Кризата е за наше пробуждане.  Кризата е за наша себекритика. Тя е за да се покаем, да заплачем, да се помолим. Кризата е за да придобием здраво и искрено смирение. Кризата е за да оставим упорития анти-аскетичен дух и да възприемем автентичното аскетическо съзнание на нашата свята майка – Православната Църква чрез молитвите на всички светци и на Пресвета Богородица, на покровителката на Света Гора  и на цяла Гърция.  Кризата я има, за да се смирим повече и ние, светогорците, както и всички хора. Кризата ни съди. Кризата ни осъжда. Кризата провокира автентичността, приемането на необходимото и отхвърлянето на излишното. Кризата я има, за да се поклоним на единствения, истински, троичен Бог, на Когото подобава чест и поклонение от всички нас сега, винаги и в безкрайни векове. Амин!

превод от гръцки