Първо идват в началото на VIII век през Гибралтарския пролив, пробивайки си път с огън и меч на север през Иберийския полуостров и през Пиренеите, „подобно на опустошителен ураган“, по думите на един тогавашен хронист. Спрени са дълбоко навътре в днешна Франция, при Тур през 732 година. Тук са победни от франкския крал Шарл Мартел в бой с макро-историческо значение. След това следва почти осем вековна реконкиста, упорита борба за връщане на завзетите територии – борба водена под знака на кръста, а не в името на тогава още не създадената испанска нация.

Продължават да нападат Европа през цялото Средновековие, особено в Южна Италия, където дълго време страховито владеят Сицилия и Каларбрия. Следващата решителна атака се случва на болното югоизточно крило на Европа, шест века след Гибралтар. Византия е фатално отслабена от злощастния Четвърти кръстоносен поход, който се превръща в брутална разплата на франкския Запад с православната империя. Превземат Константинопол на 29 май 1453 година – черна дата в световната история. Унищожават и духовно плодотворните наследници на ромеите в България и Сърбия. При Мохач категорично сразяват унгарците, изоставени на собствената им съдба от Европа, раздирана от верски сблъсъци между католици и лютерани. Окончателно са спрени едва пред стените на Виена през 1683 година.

През следващите два века Европа най-накрая е изглежда спокойна от мюсюлманските завоеватели. Започва източната реконкиста, която довежда Русия на Екатерина Велика до бреговете на Черно море, а Австрия до Сава и Дунав. През XIX век, след поражението на Наполеон, последва невиждан демографски, научен, технологичен, културен и геополитически подем в Европа. „Болният на Босфора“ престава да бъде активен играч на историческата сцена, сразен обект на европейските съперничества. Пустините равнини на Арабия са в ирелевантен цивилизационен процес на ранната глобализация на постколумбовата епоха, а ислямът с основание е приеман като ретрограден фосил на една провалена култура основана на фанатизма и насилието.

Тогава започва ефектното самоубийство на Европа – Първата световна война и нейното продължение – Втората световна война. След два рунда на самоунищожение, Старият континент успява да се оправи материално, започвайки с плана Маршал. Това оправяне е привидно, защото Европа вече е изгубила духовната си и културна субстанция. Де Гол, Аденауер, Пол-Анри Спак, са попътни бележки по пътя към пропастта. Дехристиянизирана, сляпо фокусирана върху краткосрочната икономика за придобиване на евтина работна ръка, Европа вкарва милиони имигранти мюсюлмани през 1960-те и 1970-те години – основно турци в Германия, пакистанци във Великобритания, алжирци във Франция и смес в Бенелюкс и Скандинавия…

От началото на новото хилядолетие, мулти-милионната мюсюлманска диаспора масово се разселва по целия континент. На нея дълбоко й се гади от културните и цивилизационни модели на „неверниците“. Тази диаспора решително отхвърля интеграцията в обществото-домакин – колкото и да е прославяна от европейските борци за „включване“ и мултикултурализъм. Из цяла Европа се появяват гетоизирани квартали, а после и цели населени места, където немци, французи, холандци, белгийци, шведи не са добре дошли, нито са в безопасност.

Същевременно от върха, от страна на политическите и медийни елити, е прокарвана постмодерна идеология основана на мулти-култи култа. Тези елити демонизират като „расизъм“ или „ксенофобия“ всяко предупреждение за опасността от милиони неасимилирани неприятелски настроени пришълци или на изтъкването на идентичността на автентичните европейски нации. Зрялата форма на този психопатологичен феномен се видя през януари, когато ислямски фанатици нападнаха парижката редакция на Шарли Ебдо, а европейските елити в същата минута предупредиха – начело с френския президент Оланд – за фалшивото плашило с исямофобията. Възможните негативни реакции на европейците срещу една конкретна, смъртоносна последица от ислямската демографска инвазия по техните земи беше обявена за по-голямо плашило от същата тази инвазия.

Европейската политическа класа отдавна капитулира без борба пред тази инвазия. След джихадисткото убийство на Тео ван Гог на една амстердамска улица посред бял ден, холандският министър на правосъдието Пит Хайн Донер – при това „християн-демократ“! – обяви, че исканията на мюсюлманите в Холандия за ексклузивни зони под собствен контрол са „съвършено легитимни“ и той лично няма нищо против въвеждането на шариатското право в тях. След вълната от изнасилвания на бели жени от страна на мюсюлмански имигранти в Швеция, шведският „министър за интеграцията“ Йенс Орбак обяви, че трябва да има разбиране към насилниците – защото „трябва да сме отворени и толерантни към исляма и мюсюлманите сега, за да може и те да са търпеливи към нас, когато някога станем малцинство“.

Подобни примери за цивилизационна немощ са много повече от гореизброените. Много представители на европейските нации виждат накъде ги водят предателските елити, но опитите за защита на собствената идентичност (Марин Льо Пен, Щрахе и т.н. ) са сатанизирани от същите тези елити, които контролират институции, медии и държавните образователни системи.

Сцената е подготвена за третата мюсюлманска инвазия в Европа, която вече е в ход и която – както и предходните две – идва през Средиземно море. Има три съществени разлики: 1. Нахлуващите маси не са въоръжени джихадисти, а по-скоро „бежанци“; 2. Прииждащите могат да разчитат на вече огромна изградена инфраструктура на ислямски центрове и анклави из цяла Европа; и 3. В самата Европа вече няма политическа воля влизащите да бъдат спрени.

Средиземноморските брегове на Европа вече десетилетия наред са толкова порести колкото американската южна граница на река Рио Гранде. Кораби и паянтови лодки докарващи африканци и араби отдавна акостират на Родос, Лампедуза, Малта, Сицилия… През последните месеци това придоби характер на истинска инвазия. Само през 2014 година повече от 200 000 хиляди от тях се докопаха до северните брегове на Средиземно море. Според оценка на агенцията за „защита на границите“ на ЕС, само за тази година ще са повече от половин милион. Тази инвазия стана възможна заради агресията на НАТО против Либия на Кадафи през 2011 година. Кадафи не допускаше Триполи и Бенгази да са отправна точка за имигрантските флотилии, но НАТО го свали и уби. Европа днес плаща цената за своето глупаво късогледство.

Мотивите на мнозинството емигранти, разбира се, са икономически – паразитен живот за сметка на европейските данъкоплатци – но се вижда, че инвазията е все по-джихадистка: африканските християни биват изхвърляни в морето от страна на правоверните си спътници, които не желаят неверници в своя поход към Европа.

Неподготвеността и слабостта на Европа да се опре на третата ислямска инвазия отдавна се вижда. Още преди 12 години, тогавашният италиански министър на вътрешните работи, Джузепе Пизану, обяви, че високата смъртност сред африканските емигранти по пътя им към Сицилия е „страшна трагедия, която тежи на съвестта на Европа“. Неговата реакция днес прерасна в общоприета позиция за европейските елити. „Как въобще е възможно да допускаме такива всекидневни трагедии?“, попита италианският премиер Матео Ренци, след като в края на април 2015, повече от сто емигранта се удавиха по пътя от Либия за Сицилия. „Европа може да направи повече и трябва да направи повече“, заяви председателят на Европейския парламент Мартин Шулц. Трябва веднага да ангажираме повече кораби и самолети за спасяване, каза Франсоа Оланд. „Думите вече не са достатъчни“, добави испанският премиер Мариано Рахой. Пред вярващи на площад „Св.Петър“ папа Франциск поръча на политиците „незабавно да действат, за да спрат подобни трагедии“.

Никой от тях не спомена, дори и теоретично, възможността след спасяването им емигрантите да бъдат връщани оттам, откъдето са дошли. Никой не говори за съвършено реалната опция да спиране на инвазионната флотилия да преминава Средиземно море. Премиерът Ренци изрично отхвърли предложението на опозиционните депутати да въведе морска блокада, а после открито каза, че спасителите няма да връщат никого в „хаоса и насилието, което властва в Либия“.

Хаос и насилие властват не само в Либия, а почти навсякъде в нефункционалния ислямски свят, а за Субсахарна Африка и да не говорим. Ако положението на страните по произход е някакъв критерий, тогава буквално милиард и повече емигранти имат „право“ на европейски подслон. При това става въпрос за хора, които цивилизационно са неспособни и културно нежелаещи да дадат какъвто и да е положителен принос към европейските страни от които искат убежище. Икономическата цена на техния наплив е неизчислима. Културната и демографската е смъртоносна.

Можем да предвидим с математическа прецизност, че посрещането на емигрантите по море и гаранциите, че няма да бъдат връщани, ще накарат още няколкостотин хиляди от тях, а на края и милиони, да тръгнат към Европа. Дистопията на френския писател Жан Распай „Лагерът на светците“ (1974) се превръща в реалност по-бързо, отколкото сме си мислели.

Автор: Сърджа Трифкович

Сърджа Трифкович (1954) е сръбско-американски консерватор. Главен редактор на консервативното списание Chronicles. Специалист по международна политика. Завършва международни отношения в Съсекс (1977), политология в Загреб и защитава докторат в Саутхямптън.  Работил е BBC, Гласът на Америка. Преподава в Тексас и Южна Каролина. Съветник на много от видните сръбски политически фигури. Автор е на книгата „Мечът на Пророка“. Статията е публикувана в сръбското сп. Геополитика (със съкращения). Превод: Общество.нет

Общество.нет