Март 20, 2015 in Беседи, Начална страница

Автор : митр. Атанасий Лимасолски

- Благодаря, владико! Днес в руската църква върви активна дискусия за това, колко често трябва да се причастяваме. Ние знаем, че в продължение на дълго време като руска традиция е било прието да се причастява по-рядко и едва в последно време тази традиция се променя. И при всички очевидни положителни страни на честото причастяване много благочестиви духовници се опасяват, че ще бъде изгубено благоговението при приемане на това главно тайнство на Църквата. Според вас, има ли такъв проблем или той е измислен?

- Ние разбираме, че според буквата и духа на Свещените канони хората трябва да се причастяват често. Но разбира се, най-важното не е в това, колко често се причастяваме, а в това – как се причастяваме. Тоест, не колко често, а как именно. Дали ще се причастявам всяка седмица или всеки месец – духовникът ще поговори с мен и ще ми каже: „ти можеш да се причастяваш всяка неделя, всеки три седмици, всеки месец”, но той трябва да ме научи да се причастявам правилно. Ако се причастявам неправилно, то дали се причастявам веднъж годишно или всяка седмица – това поражда трудности и нанася вреда.

Но от друга страна, духовните отци трябва да имат предвид, че е правилно да се стремим към често причастяване. Ние не можем да лишаваме човек от Божествено Причастие без причина. Свещените канони посочват, кога човек не може да се причастява, а не кога да се причастява. Ако си направил това, не можеш да се причастяваш една година; ако си направил друго, не се причастяваш толкова време… Тоест Свещените канони посочват, в кои случаи не подобава човек да се причастява, защото е било очевидно, че когато хората са присъствали, те са се причастявали. Няма причина да се извършва Божествена Литургия, ако няма някой, който ще се причастява. Гръцката дума „литургия” означава „дело на народа”. Литургията се извършва за народа, а не за свещеника. Затова ние, православните свещенослужители, не можем да служим сами, без да има поне един човек, който да пее и да присъства като народ. Това е дело на народа. Духовниците трябва да знаят, че нашата цел не е да лишим човека от Причастие, а да го съединим с Божественото Причастие. С разсъждение, разбира се, за да го научим едновременно с това да се причастява правилно. Това е нашата задача.

- Владико, а какво означава „правилна подготовка” към свето Причастие от вашия опит като архиерей и духовник?

- Има две страни. Формалната – човек трябва да се изповяда. Вие в Русия се изповядвате преди свето Причастие. При нас не е така. Ние се изповядваме няколко пъти годишно и ако няма някаква канонична пречка, се причастяваме. Ако има канонична пречка, ние се изповядваме. Човек трябва да се изповяда, съвестта му трябва да е чиста. Той трябва да спазва църковните пости – сряда, петък, Велик пост, Успенски пост – всички пости на църквата. И разбира се, преди да отиде да се причасти, той трябва да прочете правилото преди свето Причастие. Това е от гледна точка на формата.

А от гледна точка на същността, човек трябва да подхожда към свето Причастие с велико смирение, осъзнавайки, че тук е Христос, Той е всесвят, а аз съм грешник.  Христос от любов ми дава Своето Тяло и Кръв. Това, което приемам, е Тялото и Кръвта Христови за прошка на греховете и вечен живот. Аз трябва да отивам на свето Причастие със страх Божий, както казва църквата, за да разбирам, какво смятам да направя, да вярвам, че това е Христовото тяло и да имам любов. Виждате, когато Църквата призовава всички нас към Причастие, тя не се обръща към нас с проповед, но говори за тези три неща: страх Божий, вяра и любов. Това е необходимо, за да се причастяваме със смирение, като митар, повтаряйки: „спомни си за мен Господи, помилуй ме, Христе”.

Ако това не го разберем и си мислим, че щом сме постили, щом сме се изповядали и сме прочели правилото преди Причастие, вече можем да се причастим, значи нищо не сме направили. Преди всичко, човек трябва да прости на всички и да получи прошка от всички хора. За да нямаме нещо против другия и той, от своя страна, да няма нищо против нас. За това ни говори Христос в Евангелието.

- Последен въпрос, Владико, но той ще бъде провокационен. Понякога човек идва в Църквата не за да стане част от Църквата, а да се спаси лично. Също както когато човек идва в магазин, за да купи определени неща за себе си. Не го интересува животът на хората, които стоят до него в храма, които се причастяват заедно с него с Един и Същ Христос. Има ли го това наистина в съвременния църковен живот или това е субективна оценка?

- Аз самият съм такъв човек. В Църквата има много различни хора. И както казва Христос в Евангелието от Матей, добрият земеделец Христос засадил на полето на Църквата добро семе. Но после дошъл врагът и засял своята трева. И когато пораснали, те се смесили в едно. И когато учениците дошли и казали: „Искаш ли да очистим пшеницата от плевелите?”, Той казал: „Не. Оставете ги. Нека пораснат заедно, а когато дойде времето на жътвата, ние ще ги разделим.”

Много е опасно да съдим хората. Не можем да съдим никого. В нашия живот сме виждали много неща, които са ни карали да замълчим. Виждали сме хора, които са дошли в храма да извършат кражба, но това е станало причина за тяхното спасение. Виждали сме хора, които са дошли да извършат зло, но те са се променили. Виждали сме равнодушни хора, но те са се поправили. Затова не ни е лесно да съдим другите хора и да ги лишаваме от Църквата. Остави го, научи го на Божието слово. Помоли се за твоя брат, а Христос има Свой промисъл. Днес човекът е равнодушен, но ти не знаеш, какво ще се случи утре. Господ ще го посети. Той се грижи за неговата душа. Както е казвал нашият старец, Господ не пренебрегва никой човек. И ако този човек има в сърцето си дори малко добро разположение, ще дойде време, когато Господ ще намери подходящ начин. Много е опасно да се гонят и да се изхвърлят хора от Църквата. Както е казвал старецът Паисий, много е лесно да изгониш човек от Църквата. Борбата се води за това да го доведеш в Църквата. Затова нека бъдем снизходителни. Преди всичко, нима самите ние сме такива, каквито иска да ни вижда Бог? Аз не съм. А кой е такъв? Ако аз не съм такъв, как ще съдя другия? Как мога да кажа, че този човек е дошъл заради изгода, заради това, че иска нещо да получи? Няма да ми е лесно да го направя. Не ми е лесно да съдя брата си. Разбира се, като духовници ние носим отговорност, ако се нанася вреда на други братя, но всичко това трябва да се прави с голям страх, с голяма разсъдителност, с голямо снизхождение, без резки движения – да се изгони и да се изхвърли. Но това е много трудно за духовника.