Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.03.2015 22:56 - По-добре да загори яденето, отколкото да изгориш ти
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 452 Коментари: 0 Гласове:
0



 http://pravoslaven-sviat.org/2014/02/12/po-dobre-hranata-da-izgori/

По-добре да загори яденето, отколкото да изгориш ти

Февруари 12, 2014 in Беседи

Автор : схиархимандрит Йоаким Пар

image

 

 

 

Наскоро прекарах два дни в Оптина. Отците ме поканиха в Йоано-Предтеченския скит. Аз благодарих на настоятеля на скита, о. Тихон, за тази възможност: “От момента на излитането на самолета, само това правя – да говоря. А тук дойдох да ви послушам.” Но стана така, че пак говорих няколко часа, беседвайки и отговаряйки на въпроси, които бяха съвършено същите, както и на другите места, които посещавах – все същите въпроси, които си задава всеки от нас. Аз му казах: “Разликата между вашите и моите монаси не е в поведението. Те се държат по един и същи начин – една и съща борба, същото вътрешно напрежение, защото това е свойствено на всички хора… Разликата между моите монаси, живеещи в Америка, и вашите, е в това, за което Господ е казал: “Блажени, които не са видели и са повярвали”(Ин. 20:29). Вие живеете тук, обкръжени сте от свети места, свети мощи, връщат се зданията на Църквата, но вие както и преди изпитвате съмнения във вярата. Както и ние, и вие продължавате да грешите както преди. Когато Господ живял на земята, хората виждали как той ходил по земята, давал на слепите да виждат, възкресявал мъртви и все пак те се терзаели от съмнения. Причината за това е, че те безумно обичали себе си.

 

Винаги намирам за много печално и странно, когато свещеници се събират заедно на богослужение и започват да се питат един другиго: “Теб кога те ръкоположиха? Какви награди имаш? След кого трябва да застана по старшинство?” Това е просто безумие. Никой няма право да стои в олтара. Даже просто да се намираме в олтара, вече е отвъд пределите на нашето достойнство. Но в олтара ние искаме да знаем кой от нас е първи. Колко сме полудели! Ние влизаме в чертога на живия Бог, където Господ разкрива Себе си в пълнота, където Бог живее с нас, и първата ни мисъл е: “На мен ми е студено! На мен и е топло! Аз съм изморен, боли ме гърбът или краката. Тази е такава, онази е такава…” Но и след такова отношение към светинята се извършва Тайнството на Тайнствата – Бог винаги ни обича. Това е направо потресаващо!

 

- Отче, откъде да започнем да преставаме да обичаме себе си?

 

-Преди всичко трябва да разберем, че любовта към себе си, това е прелъстяване. Това е страх, самомнение, които живи ще ви изядат и ще ви направят безобразни. Хората, които обичат себе си, не могат да живеят с никого. Виждали ли сте човек, който, като види, че влизате в стаята и слагате нещо на масата, ви казва: Не, не го постави както трябва, трябва да го сложиш ето така? Откъде се взехме толкова луди?

 

Един път отидох в женски манастир – не че придирям специално на монахините, монасите правят същото. Но този случай, за който искам да разкажа, се случи в женски манастир. Тогава се лекувах, температурата ми ту се покачваше, ту спадаше, кръвното ми скачаше и поради болежките бях принуден да стоя в църквата до прозореца, защото иначе започвах да се задъхвам. Та, до прозореца, където стоях, имаше малка кръгла масичка, на която имаше лампа. Дойде една монахиня и включи лампата: “Отче, ще включа лампата, за да ви е малко по-светло.” Аз и казах: “Благодаря.” След 5 минути дойде друга монахиня: “Е, отче, навярно светлината ви пречи”, и я изключи. След известно време идва трета монахиня, включи лампата и каза: “Отче, защо седите в тъмното?” Всичко това – по време на службата. Аз попитах настоятелката: “Защо сестрите са толкова неспокойни?” Аз седя в храма, моля се, а те мислят за тази глупава светлина – тъмно ли ми е, или ми е светло. Това е все едно, ако Господ сега влезе в тази стая, някой от вас да каже: “Ой, Господи, позволи ми да ти оправя косата.” Ние ненормални ли сме?! И това го правим всяка секунда.

 

- Сестрите просто са искали да ви угодят…

 

- Не, сестрите искаха да угодят на себе си. В дадения случай важно беше не да направят добро, а да получат от мен желаната реакция. Като монах от какво се нуждая аз? Не ми е нужна храна, нужни са ми вашите молитви, вашето свидетелство за вярата, нужно ми е да ми покажете как обичате Бога. Всичко останало мога да направя и сам. Не искам да кажа, че не съм благодарен за тези неща, но те не са ми нужни и вие не трябва да се затормозявате с тях.

 

- Отче, по въпроса за външния порядък. В една книга за атонски старци се описва как при стареца ходили новоначални послушници, а той много държал на установения порядък. Предупреждавал новоначалните да не променят нищо: “Ще ви предупредя два пъти и на третия ще излезете от килията.” В манастирите с големи традиции има неща, установени от столетия. Там действително държат на тях. Например в един манастир сестрите показват тенджера, която са ползвали няколко поколения монаси от тази обител. А в манастирите, които са създадени наскоро (като нашия), това отчасти изглежда смешно. Например, някой казва: “Месец и половина при нас е прието вече така, това е традиция на манастира.” Някой е напуснал дадено послушание и на него са поставили друга сестра, и казват: “Ето вече минаха три дена и това е традиция на нашия манастир…” Но по-лошо е, когато идват нови хора и започват да разрушават даже и този малък порядък. Не е ли нужно да подчертаваме, че дори и в такива външни неща хората все пак трябва да проявяват послушание? Това все пак е по-добре, отколкото никой да не съблюдава никакви традиции и да се възцарява анархия и хаос.

 

Проблемът не е в това КАКВО правим, а какво изпълва нашия живот със святост, или го лишава от святост. Проблемът е ЗАЩО правим едно или друго. Ако в манастира има определена традиция за извършването на дадено нещо, не е важно какво се прави, а защо ние не искаме да следваме дадената традиция. Двадесет или тридесет години стои тенджерата на това място, не е важно – важното е ти да правиш това, което ти е поръчано, от послушание. Уредбата на манастира съществува за това, да възпитава нашето послушание. Послушанието е повече от това каква работа се изпълнява. Ние имаме закон. Бог ни го е дал. Нашата Църква ни е дала закони. Всички те са дадени, за да укрепят взаимоотношенията на човека с Бога. Законът не е повече от нашите взаимоотношения с Бога, те го превъзхождат. Давам ви най-простия и очевиден пример: Църквата казва, че всеки православен християнин трябва да съблюдава пост. Има обаче едно изключение: тези, които не грешат, не се нуждаят от пост. Защо ние постим? Защото сме грешници. Постим затова – да победим греха и да се научим да обичаме Бога. Не постим просто за да постим. Постим, за да сме свободни от страстите.

 

Ако не възразявате, ще ви кажа няколко думи за нашия манастир. Ние сме събрание на паднали грешници. Ние всички умеем да грешим повече, отколкото да правим каквото и да е друго. Но се опитваме да се изправим. Постоянно говоря на монасите: “Вие сте дошли в манастира, за да откриете и да възлюбите Бога. Послушанието е път, следвайки който ще достигнете тази цел. Молитвата е най-главното дело, което може да прави монахът. Вие не сте дошли в манастира да работите. Да се работи, може и в света. Вие не сте дошли в манастира, за да учите някого на нещо. Вие сте дошли да се учите. На някои им е трудно да се съгласят с това. Аз им казвам: “Ако вечерята изгаря, нека въобще да изгори, но никой няма позволение да не присъства на вечерното богослужение”. Ако ми кажат: “Какво да се прави, защото яденето ще загори!” “Нека по-добре да загори яденето, отколкото да изгориш ти. Ще изядем загорялата храна, но ще се помолим.” Изпадам в ужас, когато посещавам манастири и виждам, че населници не ходят на служба поради това, че например готвят трапеза за посетителите. Вижте се сами – не ви е нужно да ядете! Нито един от вас няма да умре от глад! Бъдете в църквата и се молете, хранете преди всичко своята душа, не се вълнувайте за тялото – то ще умре във всички случаи. Някои от нас са по-близо до края на живота от други, но нашите души, както и преди, са гладни. Те са изгладнели за Бога, а ние все още ги морим с глад, докато тъпчем телата си.

 

Казвам на моите монаси: “Ако трябва да отидеш някъде, отивай, но за службата си длъжен да се върнеш в манастира. Ако времето те завари на половината работа, остави я и се върни. Иначе защо сме тук, ако не се молим?” Например, днес съм закъснял за църква и мога да назова множество причини защо е станало така. Но в действителност причината се заключава в това, че съм ленив, че съм искал да спя, за което моля вашата прошка. Ако ние поставяме Бога преди всички, а след Него нашите братя и сестри, ще открием съвършен сърдечен мир. Нищо няма да ни безпокои. Няма да се притесняваме за нищо. На никого няма да се сърдим освен на самите себе си!

 

Искам да ви разкажа една история за един равин. Имало мъжки манастир, много голям и много богат. Някога в него живеели много монаси, но постепенно братята започнали да остаряват, да боледуват, затова в църква много от тях вземали пейки, на които да седят. На някой му бил нужен килим под краката, друг искал да се увие в шал -получавала се следната глупост: “Трябва да ми е удобно по време на служба.” Така и се молили, без любов и плам. Повече ги интересувало положението им в манастира, отколкото това, че се намират в присъствието на Бога. Постепенно манастирът започнал да запада. Нови монаси не идвали, а старите постепенно умирали, подобно на листа, които капят от дърво. Монасите виждали случващото се и пребивавали в униние. Веднъж на вратите на манастира почукал равин, който казал на отворилия му монах:

- Искам да поговоря с настоятеля.

- Изчакай тук – отвърнал монахът и отишъл при настоятеля.

- Какво иска този? Аз не познавам никакви равини – удивил се настоятелят, когато монахът му казал кой го търси.

- Не знам какво иска.

- Иди и го питай.

Монахът се върнал при равина и му задал въпроса. Равинът отвърнал:

- Аз съм вече стар и скоро ще умра. Нямам къде да живея, а вие имате голям манастир. Видях, че в гората имате изоставена килия. Ако разрешите, ще живея в нея и ще се моля, докато не дойде смъртта.

Игуменът преценил, че тази запусната колиба не е нужна на манастира и позволил равинът да се нанесе.

Цялата есен равинът прекарал в своя нов дом в молитва. Дошла зимата, след това пролетта и игуменът изпратил братя в гората за дърва. Връщайки се от послушанието, братята с удивление разказали на настоятеля, че в своята малка килийка равинът всеки ден се моли. Игуменът се заинтересувал и решил сам да отиде. Когато приближил къщурката, равинът излязъл да го посрещне, прегърнал го и казал:

- Аз съм ви много благодарен! Молех се през цялото време и Бог ми каза, че във вашия манастир живее Месия.

Настоятелят изумено попитал:

- Кой живее при нас?!

Равинът повторил:

- Сред вас живее Месия!

Игуменът го погледнал и решил, че равинът просто е полудял. Върнал се в манастира и братята започнали да го разпитват:

- Ти видя ли го?

- Да, видях го.

- И какво каза?

- Каза, че сред нас живее Месия.

Всички започнали да махат с ръце и да се разотиват. Но през нощта настоятелят никак не можел да заспи и все си мислел – а ако Месия наистина живее сред нас? Започнал да размишлява – може да е този или онзи, или пък другият, а може и да съм аз… На следващото утро, когато дошъл в храма, започнал да наблюдава своите монаси – може Месия да е този, а може да е ето този?… А и монасите, срещайки се един другиго в храма, не можели да не се питат: А какво, ако този човек е действително Месия? Ами какво, ако е този? И ако действително е той, то как да се държа в негово присъствие?…  И постепенно всеки започнал да се отнасят към другия така, като че ли сред тях действително бил Месия. Започнали да се молят повече, да пеят с радост, започнали да се отнасят един към друг с любов, търпение и нежност. Към тях започнали да се присъединяват нови монаси, а манастирът започнал да расте все повече и повече. Но с годините монасите започнали да забравят за какво се намират в манастира, той отново започнал да запада и в края на краищата окончателно бил затворен.

Аз ви питам, сестри: Може би Месия живее сред вас? Ако живее сред вас, отнасяте ли се към Него така, както трябва? Господ казва: Който е видял Мене, е видял Отца (Ин 14:9). Също е казал: Доколкото сте направили това на едного от тия най-малки мои братя, на Мене сте го сторили (Мт. 25:40). Повярвайте ми – сред вас живее Спасителят, Той е във вашата сестра, но вие не се отнасяте към Него така, както трябва да се отнасяте към Месия. И когато отидем на Страшния съд, Господ ще ни каже:

- Върви си, Аз не те познавам. Бях гладен и ти не Ме нахрани, Бях тъжен, ти не Ме успокои, когато замръзвах, ти не Ме стопли.

Вие ще отговорите:

- Господи, кога съм се отнесла така с Тебе?

И Той ще назове по име всяка от вашите сестри и ще попита:

- Помниш ли? Помниш ли?…

 

Сестри, още веднъж искам да ви задам въпрос: Вие вярвате ли в Бога, или мислите, че Той е лъжец? Ако ние не правим това, което Той казва, или сме глупави, или действително считаме, че Той е лъжец.

Защо този манастир не е свят? Не е такъв, защото вие обичате себе си повече отколкото Бога. И ако ми отговорите на това с “не”, ще ви кажа: “Покажете ми сред вас поне една сестра, която обичате повече от себе си.” Ще ми отвърнете: “Е, аз не мога да обичам всекиго еднакво!” Ето това означава, че обичате преди всичко себе си. А ако обичате себе си, не обичате Бога. Защо тогава заемате място тук? Както казват при нас в Америка, човек може да е или част от решението на проблема, или част от самия проблем. Така че, кои сме ние? Или давате принос за това, манастирът да стане свято място, или убивате себе си и сестрите наоколо.

 

- В Древния Патерик се описва такъв случай: упреквали старец за това, че обича единия послушник повече от останалите. Старецът казал: “Добре, аз ще ви покажа поради какво го обичам повече.” Той почукал на килията на един послушник и го помолил да излезе, а той отвърнал, че сега не може. Почукал на втори, той също имал някакви дела. Почукал на този, когото обичал повече – а той в това време преписвал Свещеното Писание, но не дописвайки буквата, веднага излязъл. Ето затова, казал старецът, го обичам повече. В живота така се получава, че тези хора, които са по-жертвени, по-отзивчиви, ги обичаш повече.

 

- Ще ви разкажа нещо, което си спомних, докато ви слушах. Една от сестрите ми се казва Катрин. Тя е рижава и темпераментът й е точно такъв огнен, както и косите. Когато беше на 17 г., в нещо се беше провинила и майка я извика и започна да й се кара. Но Катрин каза:

-Мамо, понякога предпочитам да ме удариш, отколкото да ти слушам твоите тиради.

Още недовършила фразата, майка й зашлеви една плесница и казва:

- Катрин, аз те обичам и затова и ще те ошамаря, и ще ти прочета конско.

 

Мъдростта при възприемането на отците на Църквата не се състои задължително в това, когато ги четем, обезателно да правим съвсем същото, което са правили те. Житието на св. Антоний Велики не ни е дадено за това веднага след като го прочетем, да избягаме в пустинята. Това няма да ни превърне в светци. Когато четем тези страници, със сърцето си трябва да разберем коя е била причината св. Антоний да обича Бога толкова силно. Не сме длъжни да се учим на постъпките, аналогични на неговите, а да обичаме толкова силно, колкото обичал той. Благодарение на тази любов, ние бихме били готови да направим всичко, към което ни призовава тя. Представете си – на площада стоят милиони хора и за всички тях е останал само един комат хляб, в цялата планета. Как ще се борят за този хляб? Именно това са правели светците, отхвърляйки абсолютно всичко, което стояло на пътя им към Христос – каквото и да им струвало това. Ние не постъпваме така, защото обичаме себе си и винаги се вълнуваме само за себе си.

Някога имах навика да закачам в килията си малки бележки, докато монасите, които идваха на изповед, не почнаха да ги четат, вместо да мислят за своите грехове. На вратата ми беше написано: “Всичко за Тебе, Господи. Нищо за мене”. И когато излизах от килията си, всичко, което правех, беше за Бога, а не за мене. И във всеки, когото срещах, виждах Бога, а не себе си.

 

Никой от нас няма да се озове в рая, ако не се промени. Няма съмнение в това, че Господ ни обича повече, отколкото можем да осъзнаем. Обаче въпросът за това – обичаме ли ние някого повече от самите себе си, предизвиква големи съмнения.

 

И ето сега, когато ви нарисувах тази много негативна картина на това кои сме ние, можете да попитате: Какво да правим? Отговорът е прост – обичайте ближния. Не просто го търпете, не бягайте, не се отегчавайте, не бъдете саркастични – обичайте, грижете се за благата на тези, които са до вас, търсете тяхното спасение, молете се за тях. Правете всичко така, че на ближния да му е добре, желайте спасението му.

 

превод от руски

 

източник: православие ру

 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11417239
Постинги: 14712
Коментари: 2340
Гласове: 9270
Архив
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31