Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.03.2015 14:03 - СТРАХУВАМ СЕ, ДА НЕ БИ БОГ ДА СЕ ОТЧАЕ ОТ НАС
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 502 Коментари: 0 Гласове:
0



 http://dveri.bg/943rc
image
   

 

Страхувам се, да не би Бог да се отчае от нас
  • image
  • image
User Rating: imageimageimageimageimage / 8 
PoorBest  Четвъртък, 12 Март 2015 00:04 Автор: Дякон Андрей (Кураев)

imageПротодякон Андрей (Кураев) – за ненавистта и християнина, за Православната църква и политиците в расо.

Православието е обявено за една от ценностите, които защитават проруските сепаратисти в Източна Украйна. Как се отнася Руската църква към това кръвопролитие, когато от двете страни воюват православно вярващи, не винаги може да се разбере. Изказванията на двама свещеници, направени през изминалата седмица, създават съвсем противоположни представи за това, как трябва да се държи Църквата.

Първото изказване е на един от най-известните гласове на РПЦ, прот. Всеволод Чаплин в статията му „Истинското християнство или култ към сълзите на детето?”. Там той твърди, че „хуманизмът и християнството са не просто различни, а противоположни неща. Хуманността, човечността е християнска ценност, докато хуманизмът е идеология, поставяща грешния човек в центъра на вселената. Той е предтеча на религията на антихриста”. Ето още няколко цитата: „Сила са употребявали и православните царе, князе и пълководци, канонизирани за светци, при това техните действия са били в най-висш смисъл оправдани именно, когато те са воювали не само за Отечеството, но и за правата вяра”. „Бог наказва хората и народите. Да, при това страдат и децата, и старците, и грешниците, и светците. Но Господ постъпва именно така... за да съхрани единствено истинската вярва и хората да не отпаднат от нея”.

Другото изказване е на скромен свещеник от град Калач-на-Дон, което получи широк отзвук в интернет. Това е слово на прот. Димитрий Климов на казашко събрание. Той говори за нарастващата агресивност, за ненавистта: „На някой в последно време много му се иска да воюва”. Климов казва, че народът трябва да се обърне към собствените си проблеми и завършва така: „С всички сили помнете, че за християнина е много важен мирът. Христос е казал: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии”. За християнина е важно да се научи да не ненавижда, а да прощава и обича даже своя враг... А да се учи да ненавижда, да се гневи, проклина – това не води към нищо”.

Коя от тези две точки отразява позицията на Руската православна църква? Своето мнение по този повод споделя дякон Андрей (Кураев), който през последните години влезе в конфликт с висшето ръководство на РПЦ:

За първи път в Църквата се появява разномислие за това кое е добро и кое, лошо.

- Работата е в това, че в историята на Православната църква не е имало дискусии по морални въпроси. Всички ереси и разколи в историята на православието са засягали догматически въпроси, т. е. учението за Бога, или обрядови въпроси, като руският разкол от 17 век. А спорове за етиката, свободата на човека, ценността на човека православието не е познавало. В известен смисъл ние сега започваме нашата история в това отношение. За първи път пред очите ни при патриарх Кирил в Църквата се появява разномислие по повод това, кое е добро и кое лошо. Каква трябва да бъде етичната, по съвест реакция на християнина? Какво може да се позволи той и от какво трябва да се въздържа? Каква трябва да бъде църковната позиция на едни или други морални предизвикателства? Тази дискусия започва. Започва при много неравни условия, което всъщност е нормално. Има властоимащи клирици, които узурпират правото да говорят от името на Църквата като този Чаплин. Получава се така, че хората, които казват: „Но извинявайте, в Проповедта на планината друго се казва”... да кажем, че ние с Христос оставаме малцинство в съвременния православен клир и публицистика.

Важно е обаче да се разбере каква е позицията на самия патриарх Кирил. Аз слушах интервюто на петербургския свещеник Николай Савченко. Той каза, например, че на масата пред патриарх Кирил има две знамена – руско и украинско, понеже огромна част от енориите, от паството на МП е в Украйна.

- Не е прав. Всъщност, не на масата, а в залата за приеми на патриарха има знамена на всички постсъветски република. Украйна тук не се отличава от другите. Това първо. Второ, мисля, че вече е късно да се интересуваме от позицията на патриарх Кирил по такъв актуално-етичен въпрос, който има политически подтекст, защото неговата позиция видимо е производна не от Евангелието, а от позицията на Външно министерство. Макар че това не е най-лошото. Слава Богу, че не е от Лубянка.

​- Значи не е прав този свещеник, който каза, че според него Църквата, може би не много гласно, но взема страната на мира или поне не подкрепя войната?

- Аз също бих искал да говоря така, ако не беше известният случай през есента, когато патриархът награди с най-високите църковни ордени главните богатири на информационната антиукраинска война и преди всичко г-н Киселов. Нито една дума на упрек на произнесе по негов адрес. А това е наистина една школа на ненавистта, школа на злословието – руската съвременна телевизия. Украинската не е по-добра – това е истина. Това означава още повече, че не бива да се поощряват. Нормалният баща, като излезе на двора и види, че децата се бият, ще им удари по един и ще ги разгони, а няма да започне да им говори – ето ти значка за хубавия удар, забележително го препъна, хайде още веднъж и ще ти дам бонбон.

​- Значи висшето църковно ръководство изцяло се намира в руслото на позицията на руските власти?

- Мисля, че има съвсем разбираема и негласна уговорка за разпределяне на ролите. Ние уж ще помълчим, няма да аплодираме бурно, но ще дадем да се разбере, че сме с вас. Вижте тези награди, както и факта, че патриархът прие в московския клир няколко крайно политизирани украински свещеници и ги направи предстоятели в хубави московски храмове. Русия е голяма до Владивосток, но той ги сложи точно в Москва. Дава им карт-бланш да говорят в пресата. Например отец Андрей Новиков или Андрей Ткачов – единият от Одеса, другият от Киев. Те постоянно работят с руските медии, изказват крайни антиукраински позиции. И обратно, когато в Петербург отец Савченко започна да говори миротворчески, той веднага получи забрана да общува с пресата. Аз разбирам, че на патриарха много му се иска да покаже, че е над конфликта. Но внимателният поглед, освен неговото мълчание, което също е ценно в минутата на всеобщ озлобен лай, съществува и втори ешалон на патриаршеското обкръжение, чиито действия и изказвания правят картината не така неясна.

​- А каква всъщност трябва да бъде позицията на РПЦ? Как би следвало да се държи Църквата в тази ситуация?

- Струва ми се, че първото, което трябва да се направи, е да се съберат историци, при това не само руски и не само украински, а международна църковно-историческа конференция на тема „Единната църква в междуособните княжества”. Конфликтът на православните князе помежду им е константа в средновековната история и във времената на Киевска Русия, и Владимиро-Суздалска, и Московска. А Църквата е била една. И е добре да се види – успявала ли е някога Църквата да излезе в ролята на миротворец, примиряващ князете? Помня един случай с преп. Сергий Радонежки. Той е още по-парадоксален, понеже преп. Сергий не е бил епископ, не е бил митрополит, глава на Църквата. А е идвал и е принуждавал цели градове да сключат мир. Очевидно, защото на никой не е дошло наум, че този монах обслужва политическия интерес на някой княз. Той е бил очевидно „не от този свят”. И това се е виждало на лицето му. Докато на нашите лица не се вижда, че сме служители Христови, затова и към нас ще се отнасят като към политици в расо, нищо повече.

​- Но каква би могла да бъде ролята на Църквата – да си представим, че не е така свързана с политиката. Може ли да играе ролята на помирител?

- Тя би могла, само ако много неща в нея самата бяха различни. Да кажем, ако по начало имаше по-голямо доверие към църковния народ – не към богатите областни спонсори, а към обикновените хора. И тогава Църквата, която реално съществува от пожертвуванията на десятъка, от енориашите, ще бъде икономически независима от държавните привилегии. А сега не е така. В Църквата се изграждат вертикали на властта. Ефективно работещият епископ, който умее ефективно да се ползва от държавния бюджет, получава от там някакви грантове и т. н. Естествено, всичко това прави църковния живот много зависим от държавния живот, в това число и бюджетно. За каква свобода може да става дума тук?!

- Много интересни са изказванията на отделни свещеници. Споменахте за Савченко, има още един свещеник от градчето Калач-на-Дон Димитрий Климов, който се обърна към казаците с призив да се обърнат към себе си, с пламенна проповед за мира, а при това казаците са тези, които сега най-активно излизат в „защита на православието” в това число и „от украинците”. Означава ли това, че на нисше ниво в РПЦ има свещеници, които продължават да проповядват така, както им диктува съвестта?

В записа, който аз гледах, ме порази това, как казаците викаха „Любо!” (казашки възглас за одобрение и съгласие, бел. прев.) на така открито миролюбивото изказване на този свещеник. Едно от двете ще е вярно – или са проспали неговата реч и по навик са извикали „Любо!”, или и на тях вече им е омръзнало от разпалването на междуособици. Защото казаците в този смисъл са обединяващ елемент между Русия и Украйна – казашката култура, традиции, история. За тях този разрив е по-болезнен, отколкото за останалите. А що се отнася до наличието на такива свещеници, разбира се, такива има, но те са маргинали. Мейнстриймът не се определя от тях, нито от мен.

​- Но това означава, че в крайна сметка Църквата допуска подобни разсъждения. В края на краищата и вие отправяте критика към църковното ръководство. Навярно има още хора, които споделят вашата гледна точка.

Аз мога да правя това, понеже съм уволнен отвсякъде. Нямам какво да губя. Мисля даже, че моят пример по-скоро затваря устата на много хора, мислещи по подобен на мен начин. Ако Кураев не пожалиха, то какво ще направят с мен...

​- Но такива хора има и въпреки това вие смятате, че в Църквата независимият глас е практически невъзможен?

- Практически не. Единствената форма на възможно опониране са висшите философски сфери, т. е. въпросът за етиката. Чаплин сега се зае със „сълзата на детето” – добре, прекрасно, нека обсъдим този въпрос – християнска ли е неговата теза или не. Въпросът за отношението към хуманизма. Израснал съм с убеждението, че в християнството трябва да има етика на християнския хуманизъм, а сега ми казват, че такава няма. Струва ми се, че по тези сюжети може да се говори, кое е добро и кое лошо, правейки се, че не засягаме актуалната политика.

​- Но от друга страна отец Димитрий Климов говори. Може би и други свещеници говорят по този начин?

Първо, епархията, към която принадлежи, е една от най-здравите в нашата църква. Оглавява я митрополит, който дълги години е служил в Западна Европа, човек вече възрастен, който сам по себе си не е с деспотичен характер. Затова не е случайно, че именно от онзи край дойде гласът на такъв свещеник. Второ, трябва да помним, че този свещеник съвсем не е очаквал, че неговото изказване ще излезе от рамките на неголямото му аудитория. Той не е възнамерявал да стане Мартин Лутер, окачващ своите тезиси по вратите на църквата, за да ги види целият свят.

- Какво ще бъде бъдещето на РПЦ вследствие на нейната позиция?  

- Всичко има своите последствия – и казаното, и неказаното, както заявената позиция, така и скритата, премълчаната. Всичко това се отразява на бъдещето на нашата Църква. Не казвам, че имам дар на прозорливост. Но все пак имам усещането, че Бог специално ни дава да преминем през такива времена, в известен смисъл даже позорни, за да видим себе си в някое чаплинско огледало и да се ужасим. Всички тези призиви, че доброто е с кулаците, че ние трябва да се защитаваме по въоръжен път... Изумен съм, че това го говорят хора от името на Църквата, която преживя най-тежките гонения през 20 век. И внезапно се оказва, че на нищо не сме се научили. Това ме хвърля почти в отчаяние. Защото едно е, когато човек без всякакъв опит и рефлекция, по хлапашки говори: „Аз ще ударя пръв, иначе ще загубя този бой, и непременно трябва да отвърна, за да не загубя уважението на момчетата”, но съвсем друго е, когато хора, които се наричат християнски пастири и богослови, хора, принадлежащи към Църквата, минала през опита на изпитанието, опита на Божието наказание за това, че веднъж вече сме давали тези отговори и нищо не сме научили – това ме изумява. Страхувам се, да не би Господ внезапно да се отчае от нас? Ако страшният, тежък урок от 20 век още не е осъзнат и до нищо не е довел, то какви педагогически средства остават още на Бога?

Източник: Радио „Свобода”




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10767922
Постинги: 14686
Коментари: 2326
Гласове: 9002
Архив
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031