Втора Неделя на Великия пост – на свети Григорий Палама – Марк 2:1-12

Наистина велик светилник е свети Григорий Палама. И Църквата премъдро, освен в деня на успението му (14 ноември), празнува паметта му и във Втората Неделя на Великия пост. За да ни подтикне към подвиг и да ни покаже чрез него още едно Тържество на Православието, победа на живота над смъртта.

Има една случка от живота на свети Григорий от времето, когато пребивавал в безмълвие на Света гора. Веднъж, по време на молитва, той почувствал, че сякаш изпаднал в сън и видял, че в ръцете си държи съд с чисто мляко, толкова пълен, че то преливало. След това млякото станало на ароматно вино, което също така преливало, намокрило ръцете и дрехите му, а след това се разливало навсякъде и изпълвало всичко с дивен аромат. Чувствайки сладостта на този аромат, свети Григорий се изпълнил с радост. Тогава му се явил светъл ангел и му казал: „Защо не дадеш и на другите от това чудно питие, което разливаш така, без да обръщаш внимание? Или не знаеш, че това е непресъхващ дар на Божията благодат?” „Но ако в този момент няма жадни за това питие, на кого да дам?” – отвърнал свети Григорий. Ангелът възразил: „Макар сега действително да няма жадни, ти все пак си длъжен да изпълняваш своя дълг и да не пренебрегваш Божия дар”. При тези думи видението свършило. Свети Григорий обяснявал значението му така: млякото е образ на нравственото учение за простите по сърце, а преобразуването му във вино означава, че от него ще се поиска по-високо догматическо слово. В свое време това се изпълнило.

Този въпрос на свети Григорий от видението, разбира се, стои и пред нас. Има ли жадни за питието, което той предлага? Има ли на кого да го даде? Тук е мястото да споделя, че изпитвам голяма боязън да пиша за този свети отец. Учението му е високо и когато човек пристъпва към него подобава смирено да мълчи и да изследва себе си. Но все пак има нещо, което ме учудва. На пръв поглед изглежда, че е пълно с хора, които искат да пият. Съвременните богослови обичат да четат и пишат статии за свети Григорий Палама. И на мен ми се е искало да напиша. А ето, сега стоя пред компютъра и се боя. И се питам: Иска ли някой да пие? Защото тук не е въпросът само да разкажеш какво говори свети Григорий за нетварната Божествена благодат, а как отекват думите му самите в нас. Дали стават част от живота ни. Дали ги превръщаме в дела.

Думите на свети Григорий Палама са думи на подвижник. Съвсем простичко казано, той учи, че когато човек очисти себе си чрез молитва и покайни сълзи, става съзерцател на нетварната Божествена светлина, и бидейки съзерцател, започва да богословства. Тоест, разказва за това, което е видял. Изглежда ние, съвременните хора, сме разбрали само част от учението на светия отец. Чули сме думите за Божествената светлина, но все се разсейваме на думите за подвиг, на думите за смирение. Високото богословие някак си е започнало мирно да съжителства с най-низките човешки страсти. Станало е естествено да срещнеш някой теолог на улицата и той да се направи, че не те вижда, за да не ти каже „Добър ден”, защото е учен човек и не казва „Добър ден” на кого да е. Или пък да го чуеш да казва след теб: „Този за нищо не става” и накрая ще спомене нещо за нетварните Божии енергии. Нали разбирате колко несериозно е това? Не може каруцата да се слага преди магарето. Най-напред човек трябва да се научи възпитано да казва „Добър ден” и на тези, за които смята, че са под него в интелектуален и богословски план. После да се научи да не осъжда и да вижда своите грешки. След това да плаче за тях. Пък накрая, ако иска, да говори за съзерцание. Дори да повтаряме думите на свети Григорий, каква полза, ако не ги живеем? И как се преподава богословието, основано на смирение от високоумни хора с голямо мнение за себе си?

Свети Паисий Светогорец, един истински исихаст и достоен наследник на свети Григорий, пише следното: „Богословието, което се преподава като наука, обикновено изследва нещата исторически и следователно ги разбира външно. И тъй като му липсва светоотческия подвиг, вътрешния духовен опит, то е пълно със съмнения и въпросителни, защото човек не може да разбере с разсъдъка си Божествените действия, ако преди това не се подвизава да ги преживее опитно, за да започне да действа у него Божията благодат. Който мисли, че може да познае Божиите тайни чрез външна научна теория, прилича на безумец, който иска да види Рая с телескоп. Онези, които се подвизават по светоотчески, стават действени богослови, когато бъдат посетени от благодатта на Светия Дух. Които от тях, освен вътрешното образование на душата, имат и външно образование, могат да разказват за Божествените тайнства и да ги тълкуват правилно, както са правели мнозина свети отци”.

Не казвам, че не трябва да изучаваме творенията на свети Григорий Палама или на някой от другите свети отци. Не казвам и че е лошо да имаш богословско образование. А че трябва да се погрижим за нашия вътрешен опит. Например, казвам на един богослов: „Да четеш Канона на Пресвета Богородица”. А той ми отвръща: „Няма нужда. Аз се моля с Иисусовата молитва”. „Как ще се молиш с Иисусовата молитва? Това не е за теб”. А той пак: „Светите отци са казали да се молим с Иисусовата молитва, а ти само ми пречиш”. Сигурно си мислите, че за един свещеник най-трудно е да се оправи с бабите в храма. Не е вярно. Най-трудно е с „богословите”.  Някога Хемингуей беше писал, че в България под думата „интелектуалец” не се разбира това, което в останалите страни по света, а всъщност това е човек, който е погълнал достатъчно знания, за да не бъде вече честен. Можем да направим сравнение с неговите думи и да кажем, че в България най-често „богослов” е човек, прочел достатъчно светоотческа литература, за да не бъде вече смирен. Обикновено дума не можеш да му кажеш. Или по-точно, ако кажеш дума, той ти отговаря с десет. Никакво покаяние не може да има такъв човек. Той живее в постоянна разправия. Постоянно доказва на някого колко е умен и колко е просветен.

Изглежда това е направило впечатление и на отец Серафим Роуз, затова той пише: „Тъй като преводните православни книги за духовния живот стават все по-достъпни и все по-често чуваме думи от речника на православната аскетика, нараства броят на хората, които говорят за исихазъм, за Иисусова молитва, за аскетически живот, за високи молитвени състояния и за най-възвишени свети отци - като св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Палама и св. Григорий Синаит. Да се знае за тази наистина възвишена страна на православния духовен живот и да се почитат великите светци, които на практика са го водели, е много хубаво. Но ако ние нямаме много реалистично и много смирено съзнание за това, колко далеч сме всички днес от живота на исихастите и колко сме неподготвени дори да се приближим към него, то интересът ни ще е само поредната изява на нашия вътрешен егоцентричен „пластмасов” свят. „Поколението „всичко на мен” става исихастко!” - ето какво някои се опитват да направят днес, но всъщност те само добавят към атракциите на Дисниленд своя нова игра, която наричат „исихазъм”.”

И така, нужен е трезвен подход към това кои сме и къде се намираме. Проблемът на нашето време е, че или не знаем, или отказваме да приемем факта, че сме грешни. Чрез почитта към свети Григорий Палама Църквата ни показва каква перспектива има в каещия се човек. В човека, който иска да очисти себе си за Бога. Това е началото на пиенето от съда на свети Григорий. Когато не просто искаме да говорим за това, което е казал, но реално започнем да се молим и да се каем. Самият свети отец ни показва как да стане това чрез своя живот. Още от младостта си той никак не се доверявал на своя ум, въпреки, че бил много интелигентен. Не бил горделив, а преди да пристъпи към учение имал правило да прави по три земни поклона с молитва пред иконата на Пресвета Богородица, тъй като разчитал на Нейната помощ. Така и ние трябва да осъзнаем немощта си и да просим от Божията Майка помощ, та да ни просвещава в учението на Своя Син.

И още нещо направил свети Григорий. Той имал благоволението на императора и перспектива за голямо светско признание, но вместо това заменил блестящите дрехи с груба власеница и изоставил всички условности на светския етикет. Обявили го за луд. Но това никак не го притеснявало. А и свети Паисий Светогорец казва, че да обикнеш Христос с цялото си сърце все пак е някаква Божествена лудост. Не бива да ни е страх от тази „лудост”. Тя единствена може да доведе човека до освещение.

Когато човек наистина обикне Христа, той се старае да премахне всичко, което пречи на истинската близост с Него. Плаче, заради това, че е оскърбил Любимия. Защото е отговорил със сквернота на Този, Който го е възлюбил до Кръст и до смърт. И колкото повече плаче, колкото повече се кае, толкова по-близък става с Него. Такава любов ни е необходима. И трябва да сме наясно имаме ли я в сърцата си или не. Тогава и Иисусовата молитва става наистина разговор с Бога, а не мантра, която повтаряме, за да подражаваме на светите отци. Тоест, трябва предварителна покайна подготовка. Трябва в съдружие с опитен духовник да се научиш да познаваш Господа Иисуса Христа, да Го обичаш така, че постоянно да казваш името Му. А едновременно с това да познаваш и себе си така, че да шепнеш „Помилуй ме, грешния”. И това да е вътрешна необходимост.

Веднъж, докато свети Григорий бил в молитва, внезапно пред него се явил апостол Йоан Богослов, който го гледал весело и го попитал: „Каква е причината всеки път, когато зовеш към Бога, да повтаряш: „Просвети моя мрак, просвети моята тъмнина”?” Свети Григорий отговорил: „Какво друго да искам, освен това: да се просветя и да зная как да върша Неговата света воля!” Тогава евангелистът му казал: „По волята на Владичицата Богородица от този момент аз ще бъда неразделен с теб!”

Да си кажем честно, обаче, какво става с нас. Понякога не просто покайните молитви, но дори и вечерното или сутрешното правило ни натежава или отегчава. Или пък като го казваме, мислим едновременно с молитвата за какво ли не – за хладилника, пералнята, какво е станало през деня, в работата и т.н. Дяволът ни разсейва, защото в нас няма достатъчно внимание. Затова някои предпочитат да казват Иисусовата молитва само, защото е кратка. Но това, разбира се, не значи, че не се разсейват. Тази молитва е висшият пилотаж. Как ще казваш Иисусовата молитва, като дори и правилото си не си се научил да четеш с внимание? Всичко това ни се случва от недостиг на любов. Не ме разбирайте неправилно. Не съм противник на непрестанната Иисусова молитва. Нещо повече, свети Григорий Палама казва, че тя е необходима, както на монасите, така и на миряните. А казвам само, че трябва да имаме духовна трезвеност за това къде се намираме в духовния живот. И със смирение да търсим духовно ръководство. И най-важно, да изпитаме себе си имаме ли истинска любов.

Свети Порфирий Кавсокаливит казва следното: „Тук дойде една девойка. Тя беше в предпоследния клас на лицея. И каза: „Отче, обикнах един младеж. И не мога да го забравя. Умът ми е постоянно там – с Никос. Като че Никос е тук (и посочи с пръст челото си). Отивам да чета – Никос е тук. Отивам да ям, да спя – Никос пак е тук. Какво да правя, отче?” „Чедо – казах аз – ти си още млада. Потърпи, завърши училище и след това Никос пак ще бъде тук. А сега прилежно се занимавай с уроците”. Мина една седмица и тя пак дойде: „Отче, не мога да се съсредоточа в уроците. През целия ден умът и сърцето ми са с Никос. Никос се е прилепил към мен и не се отлепва”. Тази девойка сядала ли е на ниско столче, принуждавала ли е ума си да се прилепи към Никос? – Не! Това е станало от самосебе си, без усилие, от любов”. Така и ние. Когато възлюбим Христа с божествено желание, ще произнасяме молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме, грешния”.

Великият пост е най-подходящото време, в което човек да пие от Божественото питие, приготвено ни чрез учението на светите отци. Това учение ни призовава към промяна, към покаяние, към борба с греховете, към умилни сълзи. И ни посочва, че накрая на този път стои Разпъналият се за нас и Възкръснал Христос, за да ни удостои с неизказаните блага на Своята Божествена благодат. Нека се възползваме от това питие и да не губим предоставената ни възможност. Казвам това колкото на този, който би пожелал да прочете този текст, толкова и на себе си, защото говорих и за неща, които надвишават моите възможности. Затова – простете!

Още статии от отец Владимир Дойчев: тук