Морализмът е тумор на етиката. „Буквата” на морализма умъртвява „духа” на живота. Морализмът убива етоса, защото вкаменява живота. В крайна сметка морализмът анулира етиката. Едно е етичното, а напълно друго моралистичното. За съжаление, в лоното на Църквата се наблюдават такива явления, където хората бъркат християнския живот с „моралния” живот, както сами го разбират. Хора, които смятат себе си за християни и следовници на Христовия етос, но без дори да се доближат леко до Него, без никога да Го познават.

Моралисти с погледи, които са готови да изобличат останалите, хора в които напълно отсъства смирението и себеукоряването, които търсят следващите си „жертви”, за да могат чрез присъдата на тях да утвърдят своята непорочен морал. Моралът бива обожествен. Начинът на обличане играе по-важна роля от това дали говориш и казваш „Добър ден!” на твоя ближен. С каква прическа ще бъдеш е по-важно от съзнанието за твоите грехове. Какъв ще бъде твоят външен вид се оказва по-важно от твоето вътрешно състояние. Говори се за „скромни” дрехи, но почти нищо не се казва за молитвата, покаянието, духовното трезвение. Обръща се внимание на обноските, на витрината, на междуличностните отношения без никаква дълбочина и същност.

Моралността на моралистите е много по-безморална от безморалността  на т. нар. безморални хора. Те говорят за „Трябва” и „Недей”, защото (казват) „какво ще кажат хората?”. Те говорят усилено за грехове. Виждат грехове навсякъде, както и дела, които водят към ада. Те осъждат другите поради нарушаването на някакви техни ненарушими морални правила, както твърдят и учат младите. Говорене за добродетели? Почти го няма. За моралистите добродетелите стигат до дължината на полата (за жените) и изгладеното сако (за мъжете). Вярата на моралистите в Бога се крепи главно върху страха от смъртта, а не върху любовта към Бога... а и (в същото време) да казваш, че вярваш в нещо или в някой понеже се страхуваш от най-лошото, не е морално.

Прекалявам ли? Може би.

Във всеки случай, едно е сигурно, че доброто качество на хората – на християните – не се вижда  от това дали са девствени по тяло, защото в душата си може да са блудници.  Не се вижда от това дали в техните обноски са любезни, защото тяхното сърце може да диша злоба. Не се вижда от негримираното лице, а от насълзените очи, които търсят милост и прошка.

Прекалявам ли? Може би.

Във всеки случай е сигурно, че Бог няма морал. Той има любов... по-скоро е Любов.

Християнинът не е някой, който просто чете св. Писание и го знае наизуст, блестейки със знания при първа възможност пред другите, защото  и дяволът го знае наизуст.

Християнинът не е човекът, който се комплексира от другия пол.

Християнинът не е човекът, който мисионерства в далечни страни, а не прощава на брата си за някое негово прегрешение.

Християнинът е влюбеният в Бога, а не безрадостният, който е залепнал във форми и схеми.

Християнин е цъфтящата роза, която се напоява и храни от любовта и свободата, която Бог му дава. Християнка е „неморалната блудница”, която измила нозете на Господ с мирото и сълзите на своето покаяние.

Християнин е „неморалният разбойник”, който  „ограбил” Рая на кръста с думите „Спомни си за мене, Господи...”.

Християнин е грешникът, който живее в покаяние и смирение и се движи в сигурността на послушанието към своя духовен отец. Християнинът живее в Църквата Христова като член на Тялото Христово. Като член, който се нуждае от изцеление и той намира изцеление не извън него, а в него. В съработничество с цялото Тяло, с помощта на благодатта на Утешителя, която „немощното изцелява и недостигащото възпълва”.

Етиката на християнина е свободата на любовта и на прошката, а не фалшивият морал на неморалния морализъм.

превод: Константин Константинов