Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.02.2015 20:50 - ЗА ШАМАРИТЕ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 482 Коментари: 0 Гласове:
0



 http://dveri.bg/9df8y
За шамарите
  • image
  • image
User Rating: imageimageimageimageimage / 19 
PoorBest  Вторник, 10 Февруари 2015 12:13 Автор: Свещ. Ангел Величков

imageИли какво ни разкри папата

През димната и кървава завеса на парижките събития от 7 януари от устата на римския папа прозвуча едно от най-нелепите изказвания от името на християнството. С присъщия си латиноамерикански популизъм папа Францискзаяви пред целия свят, че заклеймява тероризма по принцип, но същевременно намери оправдание на насилието в „оскърбените религиозни чувства” на терористите. И подкрепи абсурдната си позиция с личен пример, цитирам: „Ако някой мой приятел обиди майка ми, той трябва да очаква удар от менe. Това трябва да очаква и това е нормално, с религията шега не бива”, заяви и подчерта с жест св. отец. Може би това изказване би събудило възторг у аржентинските футболни запалянковци, много от които вероятно са и запалени католици. Но е сигурно, че всеки древен църковен събор – вселенски или поместен – би наложил тежко църковно наказание, а може би и отлъчване на римския епископ за подобна „етика”.

Подложено на духовна критика, папското изявление разкрива старозаветни, ако не и езически остатъци в християнското мислене – основа на неочакван християнски екстремизъм, потискан, но жив и днес. Око за око, а дори и две... Може би това е същата закваска, която подбужда някога кръстоносците да петнят с насилие св. Кръст. Но трябва да признаем, че в нашенски съвременен православен вид този екстремизъм по пошлост, агресия и арогантност не само не отстъпва, но още повече се доближава до ислямисткия! Всъщност, природата им е обща: ветхият Адам, тлеещ в повреденото от греха човечество.

Както и да е, именно папата поради своята популярност зададе едни по-глобални размери на проблема. Всъщност, станали ли сме всички докрай християни?...

От една страна, днес се прави прекален реверанс на една стара, закоравяла ерес, каквато ислямът по своята същност е. Като такава той е описан още при неговата поява от съвременника св. Йоан Дамаскин.

Трябва да се каже, че ние нямаме основание да уважаваме ислямските „светини”, защото ние не можем да приемем, че те са светини. За нас не може да бъде светиня онова, което отрича основата на всеобщото спасение: въплъщението на Словото. Всъщност ислямът на практика ни показва как би изглеждало християнството при евентуалното утвърждаване на най-радикалното негово лъжеучение – това на Арий. В същото време в изпълнение на евангелския закон за любовта дължим уважение на всеки човек като личност. Доктриналната и етическата позиция стоят на две различни платформи.

Догматическата яснота днес е повече от необходима и нейното замъгляване по „дипломатични» причини" не е нищо друго, освен страх и човекоугодие. Затова ставаме свидетели на една безплодна, политизирана полемика, обречена непрекъснато да отклонява вниманието от същността. Оттук и обратният ефект от тази полемика: конформистки се налага задължително зачитане на ислямските светини, което преминава в натиск срещу всички останали, несподелящи истинността им. Започва да действа правото на по-опасния, което е лош симптом. Но конформизмът, популизмът и лицемерието в обществения дискурс, които днес са заразили почти всички официални пространства на т. нар. мултикултурално общество, не се оказват ефикасно средство за примирение. На практика именно те са в основата на двойния морал, размитите ценности и на онази таена ненавист, която социолозите определят като „ислямофобия”!

Казано с ирония, всичко това прилича на нещо като социална „психоанализа” на мрачното масово подсъзнание.

Единственият изход се оказва откритостта на словесния дебат, стига той да се запази словесен. Само при открито и свободно разискване по същността на доктрините е възможно да съхраним в дълбочина мира и любовта с опонентите си. Тук трябва да направим и уговорката, че свободата на словото, в това число и „графичното” слово, в никакъв случай не може да бъде сравнявано, а още по-малко отъждествявано с каквото и да е физическо насилие, към което се числят също и заплахата, крясъкът, личната обида, неприличният жест. На слово може да се отговори само със слово, на карикатура – само с карикатура.

Но прозвучаха опити да ни се внуши обратното. Стана ясно, че и сред християните е жива изцяло нехристиянската идея за мъст, възмездие и саморазправа, битуваща под оправданието, че това е просто „човешко” и „естествено”!

Онези, които посочиха интелектуалните прегрешения на „Шарли ебдо” като главна причина за насилието над група невъоръжени и беззащитни журналисти, всъщност подкрепиха терора, разкривайки мрачни помисли в сърцата си! Същите съдници изведнъж подхванаха и ненавременна проповед за ограничения на словото, за цензура и автоцензура, за „преразглеждане” на интелектуалната свобода, за „коректност” на карикатурата. Внезапно се сетиха, че, „видите ли, и нас са ни обиждали тия, дето заслужено ги разстреляха ония, ама хак им е, като богохулстват”. Съжалявам, но такива разсъждения са много по-голямо богохулство от която и да било рисунка, защото те са изказани отгоре на всичкото и сериозно, хвърляйки мръсно петно върху примера и учението на Разпнатия Господ. Свещеник-каратист, батюшка с автомат, защитник на вярата чрез псувни, това са най-страшните карикатури. И само осмиването им може да посмекчи вложеното в тях богохулство...

Освен това забраната на словото е опасна клопка, в която един ден може да попадне този, който я е наложил. Ще дам пример: ако днес ние „дипломатично” защитаваме Мохамед като светиня, за да си нямаме неприятности с ислямистите, утре ще се окаже, че тях всъщност ги скандализира и Кръстът, и иконите, и тамянът. Кой ще защити християнството тогава?

И още един пример: след почти един век агресивен атеизъм в Русия неотдавна беше приет суров закон срещу богохулството, който беше изкован от православни ревнители, но и широко поддържан от мюсюлманските организации. Интересно е, че в Руската империя преди революцията е действал подобен закон, който обаче е визирал само християнските светини. Хули срещу Буда и Мохамед не се били считани за углавно престъпление. В днешния закон се включват всички религии, въпреки че засега се прилага главно относно християнските светини, понеже властта в момента се ползва от православието в свой итерес. Но ако утре политическата конюнктура рязко се промени, което не е без прецедент, то в „богохулство” лесно може да бъде обвинено самото православие. И кого ще вкарват в затвора тогава, ако някой реши, че Разпятието е оскърбление на Бога и религиозните му чувства или че иконите са богохулство, понеже са опит за „изобразяване на Неизобразимия”? Понятията лесно се извъртат, а рамката на законите трудно се променя...

Затова свободата на словото е онази важна част от общия дар на свободата, в която човешката воля съзрява и се самоопределя, принасяйки свой личен плод – добър или лош – според човека. Няма основание словото да бъде отъждествявано с физическото действие. Интелектуален терор не може да съществува, ако не премине във физически. „Словесният куршум” никога не удря на месо. Никаква вербална обида не може да се овъзмезди с телесно наказание, нито да оправдае насилствени действия. Цивилизована „война” може да се води на словесното поле и само там. Но налице ли е достатъчно висока култура у всички? Виждаме, че понятието „джихад” въпреки претенциите за „свещеност” има изключително ограничен вербален и изключително широк природно-телесен израз... А свещеното и словесното по своята същност би трябвало да са в най-тясна взаимовръзка, която не само улемите, но и папата не успяха убедително да потвърдят, поддържани от пригласящите им православни и други религиозни екстремисти...

Любим аргумент на всеки зилот с талибански уклон е шамарът, който архибогохулникът Арий получава през 325 г. от св. Николай Мирликийски. Мнозина мечтаят тайно днес да зашлевят този шамар на различни хора, които те припознават твърде свободно като „врагове на Църквата”. Но романтизмът им пречи да разберат, че този шамар безкомпромисно се обръща срещу светителя, не срещу еретика. По канона св. Николай бива незабавно поставен под запрещение от отците на Първия събор и чак по-късно помилван. Логиката е тази: ереста си е ерес и тя трябва да бъде разисквана и осъдена вербално, но не и с насилие. Орос и шамар не могат да са съвместими. С шамари и наказания се занимава светската власт, допусната от Бога поради човешката немощ, за да не се преумножава злото в света в още по-големи мащаби. Но Църквата и църковният народ споделят по-възвишени ценности. Затова напразно съвременните екстремисти търсят богословско или църковно оправдание в св. Николаевия шамар, та бил потърпевшият и самият Арий!

Карикатура: Благо Мегалов




Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13709020
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031