Декември 6, 2014 in Външни
Автор : архим. Варнава Янку
Опитваме се да правим много промени в живота си. Например да работим над характера си, за това може да ни помогне някой добър психолог. Съществува обаче и духовна промяна, която води до преобразяване и това е дело на Божията благодат. Но когато човекът не позволява на Бога да извърши това дело в сърцето му, той живее в ада на себезатварянето. Този човек е объркан, потопен е в грях, в изолация, изпълнен е с гняв и със стрес. За такъв човек казваме: „Затворил се е в себе си!” Но какво точно означава да затвориш сърцето си? Съществува и затваряне, при което се опитваш да събереш мислите и чувствата си и да се помириш със себе си – това е благото състояние, което се явява предпоставка да влезеш в процеса на себеоткриването, на свободата, на общението, на здравата връзка. Има обаче и затваряне, което е болно и егоцентрично състояние. Това е симптом за грях, защото грехът е затваряне, а светостта – откриване. В това състояние човек се самоизяжда вътрешно и не позволява на Бог да влезе в душата му.
Затвореният човек се препира със самия себе си, ядат го мрачните му помисли и страсти, объркан е в идеите и целите си – веднъж има една цел, в следващия момент – съвсем друга; всячески се опитва да намира оправдание за себе си. На пръв поглед приема своите неуспехи, но в действителност обвинява всички други, че са виновни за неговите несполуки, това поражда хладност и изпълва в сърцето му с несигурност и самота. Той търси някъде да се облегне, да се залови за нещо, тревожно търси връзки, но ги търси не за да се свърже с човека, а за да получи одобрение и признание от другите. Скоро идват и оплакванията, че животът го е онеправдал. Нека видим кои на практика са белезите на затвореното сърце, откъде се вижда, че сърцето на човека живее в самота?
Един от главните симптоми е негодуванието. Можем да чуем от човека със затворено сърце реплики като: „Живот ли е това, което имам?“; „Баща ли е този, който ме отгледа?“; „Това общество ли е?“; “Това колеги ли са?“; „Църква ли е това? Защо духовният ми наставник не ме слуша, а постоянно се занимава с другите?“; „И това ми били приятели!“; „Аз винаги те слушам! Когато искам да ти кажа моите неща, ти никога не ме слушаш!” И много пъти затвореният човек, за да не покаже истинските си чувства и мисли, които го гнетят отвътре, се прави на социален, създава впечатление, че се интересува от всички и иска на всички да помогне. Защо? За да може върху жертвеника на своето „човеколюбие” да затвърди духовната си изолация от другите.
Друг симптом на затвореното сърце е осъждането. Когато чувстваш пустотата в душата си, когато съзнаваш собствената си вина, тогава, за да я преодолееш, искаш да намериш някого по-лош от теб, за да го посочиш, за да покажеш на себе си и на другите своето превъзходство и така да покриеш вътрешната си голота. Какво още е осъждането? Неспособността да погледнеш на собствения си живот във връзка с другия, чрез неговия живот, чрез неговите преживявания. Да осъждаш означава, че не си способен истински да се свържеш с другия човек, да се откриеш пред него и да го опознаеш. А това е израз на страх и несигурност от превъзходството на другия.
Симптом на затвореното сърце е и многословието. Когато загубим смисъл, многословието често е начин да се опитаме да прикрием отсъствието на смисъла. Многословието е симптом за това, че отсъства словото на живота в нас, и това става, защото сме се затворили за мъдростта на Божия Дух. Човекът, който не е изгубил смисъла, знае да пази мълчание, да му се радва, но знае и да говори и смисълът и словото в неговата връзка с другите хора да бъдат живот. Непрестанните порицания и съвети, които даваме на другите, са потвърждение, че сърцето ни е затворено, защото отвореното сърце не се осмелява да съветва, да порицава, а се вълнува да познае, да разбере, да се постави на мястото на другия. Нашето затруднение е да приемем битието на другия, дори този друг да е нашето дете, съпруг или съпруга, и това поражда в нас нуждата да раздаваме съвети и да контролираме.
Друга грешка (която има педагогическо и психологическо измерение), която също е симптом на затвореност, е това, че много пъти в Църквата се обръщаме общо към хората, без да вземаме предвид кой точно е другият и какво е неговото състояние. Защото ние, членовете на Църквата, сме затворени хора в нашата (не)сигурност и малоценност. Когато човек преодолее своята несигурност, комплекси и противоборство, когато се освободи от параноята, че другият иска да му навреди по някакъв начин, той навлиза в процеса на истинското общение с другия човек. Порицанията и съветите са пречки за това да припознаем другия човек, защото те са акт, чрез който обезличаваме и обективираме личността и се разпореждаме с нея сякаш е наш подчинен. Предпоставката, за да дадеш съвет на някого, е да се свържеш и да живееш неговия живот, живота на грешния човек, което обаче не се осмеляваме да направим. Ако искаме да съветваме другия, трябва да отключим вратата на нашата душа за Бога и за нашия ближен.
Чувството, което имаме, че всички са ни изоставили – и Бога, и хората – несъмнено е мъчително преживяване, но е преживяване, което всъщност искаме и ни харесва. Когато не намерим оправдание в сърцето си – защото царството Божие е в нас – тогава се опитваме да намерим алиби за вътрешния си хал и обикновено започваме да се оплакваме, че всички ни онеправдават и са ни изоставили. В това усещане, в тази нагласа се опитваме да се самооправдаем и да получим душевна наслада. В хленченето има наслада. Когато се почувстваш наранен, объркан и си кажеш: „Какво да правя сега?“, лесно стигаш до заключението: „Другият е виновен! Той ми стори това!“, и след това правиш и друго заключение: „А аз пък съм толкова добър човек и помогнах на толкова много хора!” Знаете ли, с Бога се разбираме по-лесно, отколкото с хората… По-удобно е. Защо? Защото не можем да влезем в устно пререкание с Бога, с хората обаче можем. И уста имат, и са готови да се изправят срещу нас. Затова, когато нямаме успех с хората, тичаме при Бога и се отдаваме на молитви, но никоя молитва не те оправдава, ако се чувстваш изоставен и онеправдан от всички. Когато човек мисли, че е изоставен от всички, той не може да напредне в духовния живот.
Ако живееш с мисълта, че си онеправдан и другите са ти длъжни, ако все се оплакваш, това е своеобразен израз на себелюбие и егоизъм. По-лесно се спасява човекът, който казва: „Аз ще успя! Аз съм важен и съм някой!”, и действа и работи, отколкото един хленчещ човек, който казва: „Аз съм неуспял, всички ме изоставиха!“, и се прави на смирен: „Ах, аз съм най-лошият в света! А, Боже мой, аз Те обичам, а днес Ти защо не ме обичаш?” Трябва да спрем да негодуваме за нашето минало; не са виновни нито баща ти, нито майка ти, нито мъжът ти, нито жена ти. Когато все търсим алиби, преставаме да виждаме личната си отговорност, тогава не можем да придобием смел дух, който е необходим, за да тръгнем по нашия духовен път. Все някога трябва да застанем пред Бога и да кажем: „Прости ми, Господи, това е моят хал, пропаднал съм!“, само тогава ще можем да придобием етос, прошка, снизхождение и разбиране. В противен случай, колкото повече се опитваме да се окопаем зад фиксидеи и самооправдания, толкова повече смаляваме възможността да намерим покой и смирение, а оттук – любов и снизхождение. Този наш стремеж да отдаваме нашите отрицателни състояния и беди на друг фактор, който е извън нас, се дължи на някакъв инат. Инатливостта на затвореното сърце, което се страхува да приеме истината за своето окаяно духовно положение, защото не вярва в любовта на Бога.
Случва се на изповед някой да започне много дълъг и обстоятелствен разказ какво е станало през 1985 година в 16 ч., защото някоя конкретна случка от този ден е станала повод той да съгреши и т. н. За да се оправдае. И ако след чутите оправдания, ако, като духовник, не направиш анализ на всички негови помисли, човекът ти казва: „Какъв духовник си?” Цялата работа не е в разнищването на греховете, а в разположението на душата. Търсим всякакви доводи, за да се оправдаем, вместо да се осмелим да признаем, че сме окаяни и да кажем: „Искам да се изцеля, отче, помогни ми да намеря Бога!“. Ние превръщаме себекритиката в осъждане. Доколкото не искаме да видим реалното си духовно състояние, осъждаме другите.
Някой се мисли за свръхчувствителен. Свръхчувствителният човек толкова много мисли, но въпреки това не може се открие за другите. И ако го убеждаваш да се открие, ти казва: „Ех, отче, ще го направя, след като го казваш, но хората пак ще ме използват!” Зная, че въпросът на много хора е: „Добре, но ако ме използват?” Този страх граби толкова енергия от живота ни! Ако си умник, няма да се страхуваш, ще се откриеш и ще накараш другите да не те използват. Това е решението, а не да се затваряш в черупката си. Умният човек опитва в живота, рискува, за да придобие знание чрез личната си връзка с Бога и с хората. А когато търсиш истинско общение, ти вдъхваш такъв дух, че другите не се осмеляват да те използват. В теб се ражда етос, чрез който истински общуваш с другия и знаеш как да не се превръщаш в негова жертва. Онези, които те използват, не са виновни. Виновен си ти, който си заспал. Събудете се най-сетне!
За да се открием пред някого, сме свикнали да поставяме условия. Казваме: „Ако е еди-какъв си, ще го приема!” Нека спрем с усещането, че другият е чужд. Тогава сърцето ни ще е отворено. Да имам отворено сърце не означава с наивност и унес да разказвам всичките си мисли и преживявания на когото и да е, а да осъзнавам, че другият не е друг, а с него сме едно цяло. Другият, който и да е, и най-лошият да е, ни помага да доближим Бога. Не съществува аз и ти, моята и твоята любов, не съществува моята и твоята воля. И да кажем и още нещо много важно – не съществува моят рай и твоят рай! А съществува нашият Христос, нашият рай! Защо съществува Църквата? Именно за да осъзнаем, че се доближаваме към Бога във връзката си с другия човек. Рай само за тебе не съществува!
Както в една затворена стая от някой процеп прониква светлина, така в началото, след като решим да открием сърцето си за някого, в нас започва да прониква лъч светлина и постепенно да нараства. Понякога може да направим и грешка – ще разберем и ще се поучим от нея. По-малкото зло е да дръзнем да направим нещо в живота си и да допуснем грешки, отколкото да избягваме отговорността на решението, за да можем да се чувстваме сигурно и безопасно. Самотата е състояние, с което сме свикнали, нагаждаме се към него и то започва да ни харесва. Дразним се от присъствието на другия. Както домакинът, свикнал да живее сам, приел гост в дома си, след няколко вечери с него, си казва: „Кога ще си тръгне, за да почувствам най-сетне малко уют в собствената си къща?!”
И така, Господ казва: „Ето, стоя пред вратата и хлопам…”
Той хлопа трайно, търси начин, очаква удобен случай, за да Му дадем възможност да влезе в сърцето ни. Въпросът е доколко сме решили да спрем да се занимаваме със себе си. Вътрешният живот, който изобилства от идеология, схоластика, свръханализиране, граби от енергията и динамиката на молитвата, на откриването ни за Христос. Такъв живот е духовна заблуда. Духовният живот не е абстрактна идея или система от нравствени правила, а е път към личността, той е връзка с Христос.
Но кое е страшното? Търсим Христос, Той хлопа на вратата, отваряме я и какво виждаме? Не е Христос, а жена ми! „Ти отново си тук! Избягах, тръгнах да търся Христос, а ти пак си пред мен?!” Христос хлопа, отварям вратата и какво виждам? Моя враг! Този, който ме използва! Отивам на църква, изповядвам се, откривам се за Христос и ето… врагът ми пак е пред мене. Защо се случва така? Защото тук биваме съдени. Тук е личността, чрез която ще бъдем съдени дали искаме Христос или не. Тук е нашият проблем. Наистина откриваме Христос, ако можем да Го видим в грешника, в най-лошия ни враг…
И така, Христос, Този, Който хлопа на вратата, взема образа на бедния, на болния, на грешника, на човека в трудно положение, на врага ни, за да можем в неговото лице да се почувстваме приятели с Христос и съвестта ни да бъде спокойна, виждайки пред себе си всеки човек…
Превод: Константин Константинов
източник: http://www.pravoslavie.bg/
