Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.10.2014 06:30 - НЕСПОКОЙНОТО СПОКОЙСТВИЕ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 467 Коментари: 0 Гласове:
0



 http://pravoslaven-sviat.org/2014/10/20/неспокойното-спокойствие/?utm_source=dlvr.it&utm_medium=facebook&utm_campaign=%25d0%25bd%
25d0%25b5%25d1%2581%25d0%25bf%25d0%25be%25d0%25ba%25d0%
25be%25d0%25b9%25d0%25bd%25d0%25be%25d1%2582%25d0%25be-%25d1%2581%25d0%25bf%25d0%25be%25d0%25ba%25d0%25be%25d0%
25b9%25d1%2581%25d1%2582%25d0%25b2%25d0%25b8%25d0%25b5

Неспокойното спокойствие

Октомври 20, 2014 in БеседиНачална страница

Автор : Йоан Корнаракис

image

 

Ако някой реши да проникне в същността на екзистенциалната борба на човека, основаваща се на стремежа към единение, то той би разбрал, че този стремеж разкрива душевната потребност на човека от спокойствие. Очевидно е, че вътрешно раздробения и разединен човек, във всеки случай този, който се стреми към цялост като главна жизнена цел, в действителност търси спокойствие. Ако човек, разкъсван от вътрешни конфликти, достигне до душевно единство и събраност, то първото благо, което той ще вкуси, ще бъде спокойствието като резултат на вътрешната хармония на неговата душа. Поради това аскетическият начин на живот, отиването в пустинята дават на човека, имащ вътрешно единство, възможност да получи, благодарение на уединението, опита на аскетическото спокойствие и отказа от всички светски грижи.

 

Съгласно всеобщата представа, в това число и на тези, които искат да се посветят на монашество, исихията на монашеския живот представлява бягство от действителността, отричане от социалния живот. Наистина, често човек тръгва по пътя на монашеството от вътрешното желание да избяга, да се скрие, за да открие телесно и душевно спокойствие в отсъствие на светския шум и грижи. В този случай умореният, разочарован от илюзии, от фалшиви човешки отношения човек се стреми да се защити, да се успокои и да отдъхне в рамките на монашеския институт. Но в това се състои и главният мит, който Исаак Сирин развенчава в своите мощни и образни писания.

 

Според Исаак Сирин, аскетическата и монашеска безстрастност (исихия) не са душевна отмора, гарантираща удоволствие, отпускане на нервната система и духа. Това не е безгрижие, не е хедонистична източна безметежност. Монашеството – това е душевен труд, който на първо време е свързан с мъчителни изпитания и скръб. Но постоянната съсредоточеност във вътрешния свят унищожава всички отрицателни страни на душата и прави възможна трезвата оценка на самия себе си. В това именно се състои парадоксът на монашеската и аскетическата безметежност. Това спокойствие в никакъв случай не е бягство от светските грижи, не е безсъзнателен стремеж да „дезертираш“, а е динамичен живот, пълен с аскеза и изпитания. Това е някакво неспокойно спокойствие.

 

Съгласно Исаак Сирин, „спокойствието на чувствата умъртвява външното и пробужда вътрешното. При обръщането към светското, ситуацията е обратната – външните чувства се пробуждат, вътрешните умират“. С други думи, безметежността пробужда вътрешните сили на личността и въвлича човека в тежка борба. Затова само този, който правилно разбира същността на безметежността (исихията), знае на какъв труд обрича себе си. Това знание го съпровожда във вътрешната му борба и му помага с търпение да преживее всички безпокойства на аскетическото спокойствие. Както кормчията на кораба наблюдава звездите, за да държи правилния курс, така и монахът е длъжен „вътрешно да съзерцава своя път с цел да получи знание за самия себе си; от първия ден той запраща себе си в бурното море на спокойствието, за да намери бисера на неизследваното дъно на това море“.

 

Преживяването на аскетическото спокойствие – това, може да се каже, са постоянни опасни опити за потапяне на „неизследваното дъно“ на вътрешния свят. Това е изтощаващ опит да се намери в морето на вътрешния свят бисера на самопознанието и правилната самооценка.

 

Цялата сложност на това вътрешно усилие ясно показва, че към „входа“ към манастирската тишина е нужно да се отнасяме като към призив от Бога. „Да посветиш себе си на Бога – това е велик дар“, но „влизането в тишината е нужно да се извършва с разум. Вникни в същността на това служение, не се ръководи само от неговото название“. Стремежът към монашески живот е нужно да се разбира от нас като Божи призив, като небесен дар, като път на душата, предопределен за всеки истински борец, още преди той да го поеме. Този, който е призван „към тайно свидетелство, за да се удостои с венец на святост“, е обречен на великия труд да води непрекъсната борба за самопознание и вътрешно очистване. Той застава на път не на спокойствие, а на борба. Но сражавайки се, той може да постигне спокойствие…!

 

В дълбок смисъл, стремежът към безметежност предполага безпрепятствена среща и причастие с Бога. Монахът не се предава на отдих, за да удовлетвори човешката потребност от душевно спокойствие. Той пребивава в тишина, за да прокара свой собствен път, който да го приближи към Бога, да го възсъедини с „небесния жених Христос“. Монасите и аскетите застават на пътя на очистването и познаването на вътрешния свят, диалога и единението с Бога.

 

Безусловно, духовно неопитният човек ще се удиви от това самопознание, пълно с борба, като необходима предпоставка за единение с Господ. Трезво мислещият „воин“ избира особена и непроста „пътека“, за да получи възможност да „стъпи“ на Небесата. Светският човек не може с лекота да се освободи от критическия начин на мислене, когато се сблъска с дълбоко потопения в себе си аскет, търсещ бисера – преживяването на мистическата Божествена любов.

 

Но, въпреки това, опитът на аскетическата потопеност в себе си в атмосферата на духовна безметежност потрисат и изумяват нашият придобил тленност светски дух. Затова, когато ние наблюдаваме картината на духовната аскетическа безметежност (исихия), ние се наслаждаваме на това мистическо зрелище, дори и ако не можем да го разберем. „Достойното извършване на исихията, това е пристанище на тайни“. Ние се възхищаваме от това тайнствено пристанище, от аскетическата тишина, в която, наистина, се заключават Небесата.

 

Нека се вслушаме с благочестие в гласа на стареца:

 

„Научи се да влизаш в съкровищницата на своя вътрешен свят и там ти ще намериш Небесата. Влизайки в един свят, постигаш изведнъж два. Лествицата към Царството Небесно се крие в твоята душа. Остави греха и се кръсти в това Царство и ще намериш вътре в себе си стъпала, по които ще се издигнеш до там“.

 

Този образ, скриващ се вътре в Царството Божие, е свързан с дълъг опит на пребиваване в аскетическата тишина. Това са духовно ценните самопознание и самосъзерцание, които са били достигани с невъобразим душевен труд и аскетически практики.

 

Освен това, самосъзерцанието, това е вход в глъбините на вътрешния свят и личността – това е посещение на борещия се в безметежност аскет в храма, където обитава сам Светия Дух. „Този, който посещава своята душа, всеки път се радва на откриването на своето сърце. Но този, който се вглежда вътре в себе си с разум, вижда сиянието на Духа. Това е и именно нашето вътрешно небе, и нека то да бъде чисто, и тук ти ще видиш сияещи ангели“.

 

Преживяването на това удивително потапяне в своя вътрешен свят означава абсолютно самосъзерцание и абсолютно единение със самия себе си. Едновременно това се явява удовлетворение на стремежа на човека към висшето. Това преживяване, по себе си представляващо противоположност на това душевно успокоение, за което говорил Камю, е и отговор на съвременния човек, желаещ да постигне самия себе си.

 

Човек, отивайки далеч от своята същност, удвоява своите вътрешни конфликти и довежда себе си до изтощителна безизходност. В същото време както този, който желае да се вгледа вътре в себе си и да се върне към своята същност, намира тайнствената пътека на душевното единство и хармония. Освен това, той става свидетел на невъобразими и неописуеми тайни, така защото „ пред този, който е познал себе си, се открива знание за другите. Позналият себе си е съкровищница на всички знания“. Именно затова „този, който се удостои да лицезре самия себе си, превъзхожда тези, които са се удостоили да видят ангели“. По този начин, познанието на света се изгражда на познанието на личността. Посредством духовния живот човек може да достигне единство със самия себе си. В това аскетическо разбиране на тишината и спокойствието човекът намира отговор на въпросите, поставени от Камю.

 

Камю потриса и води в задънената улица на така нареченото „мълчание на света“. Светът не разговаря с него, тъй като на него или нищо не може да му се каже, или той не може да говори по собствена воля. Мълчанието на света удвоява вътрешната изпотрошеност на личността и буквално я разпръсква на вятъра, тъй като търсенето на единение и смисъла на битието – това е непрекъснат труд, изискващ колосални душевни сили, труда на Сизиф. Митът за Сизиф олицетворява за Камю мистическия парадокс, който се ражда от пропастта между стремежите на човека и мълчанието на света.

 

Внимателното наблюдение на човека от технологичната епоха и неговите неудовлетворени стремежи към прогрес и техническо развитие разкриват в него многострадалния Сизиф. Той се труди над прогресиращия разпад на собствената си личност и достига до парадокс. Тишината и безметежността – за него те са забравен опит, по който той тъгува в моментите на озарение и самокритика. Как би могъл този човек да спре своя „сизифов“ бяг и да се вслуша в това, което учи аскетическата безметежност?

 

Това е още един потресаващо „неспокоен“ проблем.




Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13711493
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031