/ 49 PoorBest Неделя, 21 Септември 2014 20:16 Автор: Архим. Андрей (Конанос)
Ние може би сме хора с добри обноски, можем да бъдем любезни и да изглеждаме смирени. Когато ни попитат: Кои бяха на празника?, ние отговаряме: Яни, Мария, Нико и аз. Поставяме себе си на последно място, защото така пише в книгите – да не изтъкваме най-напред себе си. Въпросът обаче е как да заемем последното място в нашето мислене, как да почувстваме в нашата душа, че сме последни. Там не го правим.
Малките деца в основното училище са спонтанни и казват, какво чувстват. Те винаги пишат: Аз, аз... Аз, мама и татко отидохме на почивка. Аз имам количка!, а учителките поправят с червено: Не пиши постоянно „аз”! От друга страна, майките и бащите са на мнение, че техните деца са най-добрите и казват: Аз имам най-доброто дете. Според тях то е най-доброто и в частните уроци, и в спортната зала, особено ако ходят на пиано, не пропускат да отбележат: Учителката по пиано каза, че дъщеря ми е най-добрата! Откроява се! Всички родители твърдят това. Те предават този дух на детето от детските му години и му внушават, че е най-доброто, защото, ако не е най-доброто, може и да се провали. Така се култивира нашият егоизъм. Когато Казандзакис отишъл на Света Гора, се срещнал с един подвижник – о. Макарий Спилеот, който живеел в пещера. Отец Макарий му казал на края на разговора им:
- Събуди се! Преди да стане късно! Голям е егоизмът ти, твоето его ще те изяде!
Казандзакис е казал:
- Не вини егото, отче! Егото е отделило човека от животните.
А подвижникът отвърнал:
- Грешка правиш, егото е отделило човека от Бога. Когато сме били смирени в рая, сме били заедно с Бога, възлюбени и единни, но когато казахме Аз! се отделихме, избягахме и от рая, и от Бога, и от себе си, и от другите.
Има един случай, в който можем и трябва да казваме Аз! – когато обвиняваме себе си. Тогава можеш да кажеш:Аз съм виновен, аз направих този грях, аз сгреших, аз поисках и аз го направих. Тогава – да, но за съжаление това са единствените случаи, в които не го казваме.
Има едно списание, което се казва Его. В анализ на психоналитици за начина, по който хората се забавляват, пише, че от момента, в който човек започне да се подготвя да отиде да се забавлява някъде, когато се облича, парфюмира, избира дрехи и т. н. подсъзнателно в душата му се изобразява тази дума: Аз. Аз да се покажа, мен да видят, какво ще кажат за мен, за думите ми, за моя външен вид, красота, дрехи, парфюм. Това его се проявява постоянно в съвременните форми на развлечение. Подсъзнателно човек постоянно мисли за своето его, защото го е превърнал в център на своя живот.
Така обаче сме много далеч от истината. Господ ни казва, че дори, когато направите всичко, което ви поучавам, дори тогава казвайте, че сте непотребни слуги. Често пъти ние дори началото в нашия духовен живот не сме поставили, а се смятаме за важни и велики.
Смирението не е меланхолия. Някои така го разбират – че това е нещо депресиращо и означава да се чувстваш безсилен, злочест, интровертен по болезнен и нездрав начин. Не е така. Смирението е истинно, правдиво състояние. Означава да знаеш кой си, кое е твоето място в света, да знаеш своята немощ, да благодариш на Бога, Който ти прави благодеяния, въпреки че си такъв. Смирение означава да живееш в истината и да не живееш сред лъжите, които нашето време създава. Слушах касета, в която старецът Йаков Цаликис четеше заклинателни молитви върху някаква жена и се чуваше гласът на злия дух. Естествено, не трябва да слушаме такива неща, но се случи и така чух нещо, което злият дух му казваше:
- След като си свят, защо не го казваш? Кажи, че си свят! Признай го! След като го знаеш и си ме победил, кажи го!
И се чу как старец Йаков смирено и твърдо каза:
- Лъжи говориш! Аз съм пръст и пепел и се покланям на Отца, Сина и Светия Дух – Бог Троица единосъщна и неразделна!
Ако бяхте чули гласа на беса, как крещеше и виеше... Помислих си това, което всички знаем, а именно, че в крайна сметка основният стремеж на дявола е да ни направи егоисти. Той иска да се чувстваме егоисти и да казваме, че сме важни, докато Господ иска да се чувстваме смирени и да показваме смирение в нашето поведение. Смирението ще рече да приемаш безчестието, което ти се случва, с голяма радост, както и сполетелите те трудности и скърби с отворени ръце, да ги приемаш с мисълта, че така ще се уталожат твоите душевни немощи, болест и големи грехове. Когато настъпят трудни моменти и се смиряваме, това трябва да мислим – че по този начин Бог измива душата ни от това, което сме направили в миналото, в настоящето или ни предпазва от нещо, което ще се случи в бъдещето.
Една жена беше направила аборт и се изповяда, но изповедта не е достатъчна, т. е. само да го кажеш, а трябва да се смириш и да се покаеш за това, което си направил. Смирението не означава думи, а дело. Думите са сладки. Душата ни може да се трогне и умили от думите, да почувстваме сладост, но докато слушането е сладко, вкусът на смирението е много горчив, стрипчив на дело; в проповедта е хубав, но на практика е много горчив. Отец Георги Карслидис, известен духовник от Северна Гърция, казал на тази жена, която направила аборт. А тя била хубава, богата и аристократка:
- Слушай какво ще правиш! Ще се облечеш в дрипи, на никой няма да кажеш коя си, и ще отидеш в еди-кое си село, което ще ти кажа. И за една седмица ще просиш милостиня и няма да казваш на никого за твоето минало, настояще, дори името си. Това унижение ще помогне на душата ти истински да се смири и да се очисти злото, което си причинила на тази душа, която си тръгна от този свят, преди да успее да живее, на твоето детенце.
Тази жена наистина постъпила така и почувствала това, което не почувствала дори в часа на изповедта, т.е. облекчение. И така се поправила.
Когато тръгнем по пътя на смирението, ще видим, че в нас се появява първото изкушение – то се нарича тщеславие. Когато искаш да станеш смирен, ще ти дойдат тщеславни мисли. Какво ще рече тщеславието? Да направиш нещо добро и скришно в теб да се гордееш за това. Например, постиш и ти идва помисъл и казваш: Браво! След като постиш, не си като другите! Открояваш се! Различаваш се! Например, обличаш се скромно, което е добро, но идва тщеславието и за това добро, което правиш, те кара да изпитваш високомерие и самохвалство, казвайки ти: Виждаш ли как са другите? Светът погива, всички се обличат ексцентрично, а ти се различаваш. Браво! Това браво, което слушаме в себе си за всяко добро дело, което сме направили, се нарича тщеславие. То е изкушение, което винаги ще срещаме, когато решаваме да направим добро, защото нещо в нас се надува и ни кара да мислим: Браво на мен! Направих го скришно! Но все пак си казахме браво и се възгордяхме. Това най-малкото означава, че сме тръгнали да се подвизаваме.
Смиреният има порив да се научи. Когато имаш смирение, не казваш всичко знам!, а питаш твоя съпруг, съпруга, дори детето си, а не казваш всичко зная! Това направило впечатление на св. Йоан Лествичник, когато в един манастир видял белобради старци да питат своя духовен изповедник, който бил 40-годишен. Те били дядовци, монаси, които се стопили в борбата и молитвата, а смирено питали по-младия. И днес става това. На Света Гора има игумени, които са по-млади от много монаси. Но въпреки това той отива и пита по-възрастните, за да не прави това, което той иска, а да се смири. Това е добро за нашата душа. Нека не казваме всичко знам! Няма ти да ми кажеш, какво ще правя!, защото това се пренася върху семейството и върху всички, с които общуваме.
Съществува обаче възможност, когато християнинът има право да се отнесе с възмущение към случващото се и своего рода „егоистично”, но без реално в душата си да има егоизъм. Кой е този случай? Когато трябва да защитим нашата вяра, можем и трябва да сме по-категорични и строги, но това няма да бъде реален егоизъм, а нещо, което правим, за да изповядаме нашата вяра. Когато обвинявали св. Агатон и го клеветили за разни неща, той приемал всичко – нарекли го порочен, несправедлив, егоист – такива неща. Когато обаче някой го нарекъл еретик, той казал:
- Виж сега, за всичко друго, което каза, имам надежда да се поправя, но ако ме наречеш еретик и го приема, нямам надежда за спасение! Ако съм еретик, не мога да се спася. Не приемам това, което казваш.
Светците така обясняват поведението на Господа в Храма. Когато взел бич и изгонил продавачите и купувачите, Господ не се разгневил дълбоко в Своята душа. Той не изпитвал злоба към никого, в онзи миг Той имал пълен контрол над Своето поведение и движения. Затова, когато преобърнал пейките, монетите и стигнал до гълъбите, които били в кафези и служили за принасяне в жертва, Той казал: Вземете това оттук! Ако беше загубил контрол над Своето състояние и движения, щеше да захвърли всичко на земята. Затова тълкувателите казват, че тъй като гълъбите с нищо не били заслужили да ги удари, Той ги опазил. Следователно, Христос не нервничел, нямал егоизъм, а направил това от истинска любов към Божия закон и желание да защити Храма. Християнинът, който иска да има смирение, не се гневи, нито възразява.
Един послушник на старец Паисий на Света Гора ни казваше:
- Какъвто и грях да казвахме на стареца Паисий, той го приемаше с много смирение, любов и човеколюбие и ни казваше: Е, и ти си човек! Ще го поправим! и никога не ни се караше. Имаше само един случай, който го огорчаваше изключително много, а именно, когато виждаше горделиво да възразяваме и да имаме егоизъм. Само тогава ни казваше: Сега, чедо, не мога да ти помогна! Когато постъпвахме така, той чувстваше, че душата му силно се наранява. Защото това носеше егоизъм. Да съгрешиш е човешко, но да имаш егоизъм не е човешко, а демонично.
Лесно може да се поправи смирения човек. Лесно е и да му се помогне да се промени. Не знам дали сте се замисляли, защо в изповедта не се променяме. За съжаление го виждам в себе си, а и в други хора – отиваме да се изповядаме, връщаме се, но не се поправяме толкова много, че да кажем, че през последните пет години сме се променили значително. Защо не се променяме? Защото не сме смирени. Не оставяме другия да оформи характера ни. Когато кажеш на някой: Оттук нататък ще постиш!, той трябва да има смирение, за да каже: Ще постя и няма да ям месо. Той обаче казва: Я чакай, той ли ще ми каже дали ще постя?! В колко часа ще ходя на църква, дали да правя едно или друго? Егоистът не приема другите да го управляват, но пак някой го управлява – неговите страсти. Той просто не приема ръководството и възпитанието на Църквата.
В един псалом се казва, че Господ си спомни за нас в нашето смирение и ни избави от нашите врагове, а светците допълват – и от нашите страсти, скверноти и немощи. Когато Бог види смирен човек, Той го избавя от всяко изкушение и немощ. Смиреният не изследва неизказаните Божии тайни, а ги живее в простота. Той има проста мисъл, мисли просто като децата. Когато видите човек, чиято мисъл и разсъжденията са много объркани, да знаете, че неговата душа трудно ще се смири. Някои хора отиват и питат старците странни въпроси, което показва равнището и степента на нашето духовно развитие. Отивали при старец Порфирий и смиреният пита смирени въпроси за своето спасение, а другият, чиято душа е объркана поради неговия егоизъм, пита дали да си купи мотор, дали дъщеря му ще се ожени скоро. Някой искал старецът да се помоли да спечели от лотарията, т. е. неща, които не са съществени за нашето спасение.
Вместо да погледне в себе си, егоистът се занимава с другите, занимава се през цялото време кога ще дойде Антихристът, кое е неговото число и т. н., а не гледа какво става в него. Какво обаче питали древните старци? В Патерика постоянно се разказва, как някой си човек отишъл при някой старец и му казал:
- Геронда, кажи ни как да се спасим! Кажи ни какво да правим, за да се спасим, за да обикнем Христос, за да поправим нашите немощи и страсти!
Това са въпросите, които трябва да задаваме и на себе си, и на нашия духовник, и на който и да е богоозарен човек, когато ни се отдаде възможност. Но не любопитни въпроси, защото те крият егоистична нагласа да се занимаваме с другите, а не със себе си. Това, което казвам, не е абстрактно. Когато учениците попитали Христос:Господи, малцина ли се спасяват? Колко ще се спасят? Ще се спасят ли? Той не отговорил на въпроса, а помните ли какво казал? Подвизавайте се да влезете през тясната врата. Едно питали, а друго отговорил. Попитали колко ще се спасят, а Той казал: вие гледайте да се подвизавате, това ви засяга, а колко ще се спасят, не засяга вас. Господ ни приземява в смирението.
Христос е казал същото и на св. апостол Петър. След Възкресението Христос му казал: Следвай Ме. А той Го попитал за св. Йоан Богослов, какво ще стане с него, ще дойде ли и той с тях? Какво отвърнал Господ: Тебе що ти е? Теб какво те интересува това? Ти Ме следвай! Какво ще правя със св. Йоан и какъв ще е неговият жизнен път е Мой и негов въпрос. А ти гледай твоята душа, да си помогнеш, за да помогнеш и на други. Това не е егоистично, а единствената отговорност, която имаме за развитието на нашата душа, т. е. да я обработим в покаяние и смирение. Няма да бъдем съдени от Бога, казва св. Йоан Лествичник, за това, че не сме богословствали, че не сме вършили чудеса, че не сме били мисионери да променяме цели племена и народи, а за това, че не сме имали смирение, покаяние и плач за нашия душевен свят, за нашето състояние.
(следва продължение)
Превод: Константин Константинов
За ленността,нежеланието да полагаме уси...
да застанеш на страната на истината
