User Rating:  / 14

Мисля си напоследък, че онова, от което най се нуждаем, е чудо. Застъпничество свише ни е потребно, дето да ни разтърси и освести. Да ни покаже що вършим, та току-виж проумеем, че още малко гняв, ненавист и злост и напълно ще погубим душите си. Просто няма да има какво да спасяваме.

Замислете се: всекидневно израстват все нови и нови стени между нас; вместо стъпки към другите, ние градим поредното препятствие, те – също. Щото не вярваме вече на никого и на нищо. Така светът ни – личен, душевен, че и политически – отеснява тъй, че е страшно за разказване. Досущ като споделеното от св. ап. Павел за онова, дето заварил в Македония (където и да е тя): „Отвред утеснение, отвън – нападение, отвътре – страхове” (2 Кор. 7:5).

А утеснението изобщо не е метафора; тъкмо в междата между нападения и страхове заживяваме трайно. Там се мъчим и взаимно си причиняваме болка; там зачеркваме свободата си, която ни е изконно дадена; там преставаме да бъдем самите себе си; там личното и общото се обезсмислят дотам, че напълно забравяме какво означава да разговаряме помежду си, камо ли да преговаряме и да се разберем.

Забравяме и сме се забравили напълно. Нуждаем се някой да ни помогне да се освестим, колкото и строго да е, но с разбиране.

На 19 октомври, неделя, Православната църква почита паметта на преп. Йоан Рилски Чудотворец. Небесният покровител на България.

Много хора на този ден ще се стекат в Рилската обител. Ще запалят свещи. Ще се помолят. Дано, освен за себе си и най-близките си, се помолят и за България. Тя, а пък и всички ние, се нуждаем от тази молитва.

Питал съм се, щом видя политици да влизат в „Св. Александър Невски”, за да запалят свещ (лично или с полиция – както по времето на Орешарски), дали забелязват иконите в притвора? Защото тогава няма как да избегнат погледа на Рилския пустинник, на светеца на България, чийто изпит лик строго пронизва пристъпящите в храма. Питал съм се срещат ли очите му или успяват да ги загърбят, докато палят свещи, обременени от други тегоби.

Няма как да узнаем. Ала все си мисля, че ще дойде миг, в който този лик може и да им се присъни. Случвало се е неведнъж в българската история. Списъкът с тези чудеса и знамения на Рилския светец е отдавна известен, някои от тях са записани в чудесната книга на проф. Иван Дуйчев.

И тук, в тази връзка, тъкмо в седмицата, в която тачим паметта на Рилски пустинник, ми се иска да разкажа историята на едно негово чудо.

На някои то може да се стори сантиментално, други навярно с лекота ще потърсят психологическото му обяснение.

Предавам дума по дума тази история, която чух от устата на днешен висш духовник. Струва ми се, че тя носи особен смисъл за дните ни, щом заговорим за „25-те години свобода” и времето преди тях.

*   *   *

Трябва да е било в началото на 50-те, в най-тежките години на сталинизма.

Както на всеки 19-и октомври, хиляди хора се стекли в Рилската обител. На дълга процесия, в молитвено мълчание, за да се поклонят пред ковчега с мощите на Рилския светец. Духовникът, от когото чух тази история, бил тогава малко момче. Заедно с майка си търпеливо чакали ред в манастирската църква. Изведнъж в храма изкънтели стъпки, различни от тихия ход на поклонниците. В центъра застанал майор от Държавна сигурност, от ония, които наричали „сините фуражки”, загдето околожките им съчетавали синевата с неописуемия страх от репресиите. Колко се бояли от „сините фуражки” в онези години!

Майорът нервно търсел някого на опашката. Внезапно разпознал търсения обект в лицето на някаква жена, която пребрадена и със сведена глава, кротко чакала реда си да се поклони на светеца.

- Тук ли си, ма! – викнал ядосано той и лицето му се наляло с кръв.

- Мъжът ти майор, а ти си тръгнала по бабини-деветинини…

Измъкнал я сред уплашените хора, разкопчал кобура си за респект и тръгнал с още по-тежки стъпки към ковчега на Рилския пустиножител, край който монашеското братство мълком се молело.

Явно бесът го бил сграбчил в лапите си, щом даже зарязал жена си. Доближил се до ковчега на св. Иван и с все сила го ритнал.

Хората изтръпнали. Жени изплакали, че това и по турско не е било. Безсилие сковало мъжете, никой не смеел открито да се опълчи на „синята фуражка”. Всеки знаел какво го чака тогава – Белене или изселване, мъки и унижения на семейството. Хората мълчали, молейки се св. Иван да вразуми тези бесове.

Игуменът на манастира се втурнал да го възпре, а майорът, ухилен, го отблъснал с думите:

– Махай се, старче…

Сетне сграбчил жена си за ръката и на тръгване треснал вратата на храма.

Минали час-два. Ненадейно в двора на манастира се чули силни гласове, разнесъл се женски плач.

Не след дълго жената на майора, гузна, забила поглед в земята, отишла до монашеското братство и рекла нещо на игумена дядо Варлаам.

Всички затаили дъх.

– Аз що да сторя? – рекъл старецът. Той не мен обиди, а св. Йоан. Той да му прости.

Понесъл се шепот, че на майора му призляло в двора. Опитали се да го свестят на чешмата, нищо не помагало. Лежал на земята и се гърчел в болки.

Мненията, както обикновено, са разделили. Едни смятали, че негодникът си е получил заслуженото. Други казвали, че чудото е само знак от св. Иван.

Минало още време. Наближила вечернята. Майорът бил внесен в храма от някакви хора, сред тях имало и милиционери.

Дядо Варлаам дал знак до го приближат до ковчега на Рилския светец. Положили го по гръб, доскоро арогантният майор стенел от болка.

Внезапно се случило нещо, което никой не очаквал: той заплакал.

Очевидецът на случилото ми каза, че никога не ще забрави тези сълзи: смесени с болката, те оросявали пода на храма.

Хората, вцепенени, не помръдвали. Само се кръстели от време на време. В един миг, майорът се сгънал и седнал. С невиждащи очи погледнал наоколо. Станал, с помощта на жена си, сетне едва-едвам напуснал храма. Оттогава никой не го видял.

В заключение, духовникът ми каза, че тази история, разбира се, е само едно от чудесата на св. Иван.

Важното за него било, че го е видял с очите си.

Чудото с унижението на хората, последвано от сълзите на разкаяние.

И най-вече със сълзите, за които сподели, че няма да забрави до сетния си час.

Защото никога повече не бил виждал и едва ли някога щял да види човек така да плаче, осъзнавайки що е грях.

Все се сещам за неговата история и си мисля, че тези сълзи днес ни липсват.

А те са чудото на св. Иван.

Източник: Култура.bg

Снимка: Стефка Борисова