Октомври 1, 2014 in Беседи, Начална страница

Автор : Старецът Йосиф Ватопедски

За вярващия човек всичко е възможно. Тези от нас, на които е нужно мъжество за предстоящата борба, трябва по-дълбоко да се утвърждават във вярата. Тя е източник на мъжество, който я укрепява на свой ред.

Има смисъл подробно да разгледаме какво е мъжество, тъй като то е нашата сила за действие. Вярвайки в бъдещото си възстановяване и безсмъртие, ние освен това със самия си подвиг трябва да изповядаме тази своя вяра.

В трудните житейски моменти, когато страдаме от собственото си безсилие или изпитваме смущения, или сме подложени на нападките на сатаната, който воюва с нас непрестанно, единственото оръжие и помощ, което ни остава, е мъжеството. Като резултат от нашите лични усилия, то ни подтиква към битка и бодърстване.

Ние вярваме, че не сме сами, а с Бога, Който ни е призвал във войнството Си. По собствена воля ние сме взели решение да Му се подчиняваме, считайки подчинението за свое задължение и осъществявайки го на практика. Оръжие на волята и нейна движеща сила са ревността по Бога и мъжеството.

Знаейки това, дяволът се опитва да ги парализира, изваждайки на преден план нашите простъпки и прегрешения. Той изобличава престъпленията на човека и го плаши, като „съдия”: „Ето! Ти си престъпник! Отново стана предател! Ти за нищо не си способен! За какво ти е да предприемаш всички тези усилия, щом нищо не можеш да постигнеш?”

С целият този омагьосан кръг дяволското коварство предизвиква, особено у неопитните, упадък на силите и води до бездействие. Поради това християнинът трябва да бъде много внимателен, за да не попадне в мрежата на сатаната – „обвинител” и да не погуби целия си труд, съгласявайки се с вероломните предложения на дявола.

По силата на това, че подвигът на покаянието е разнообразен и препятствията са многобройни, е напълно естествено християнинът да пада, тъй като и страстите, и привичките все още живеят в него и напомнят за себе си. В тази ситуация дяволът представя Бога като страшен съдия, призоваващ пристъпилия заповедта към отговор. И в последния, като на отстъпник, в когото вече няма предишното дръзновение, ръцете се отпускат и той губи своето мъжество и ревност по Бога.

Нашите богоносни отци, които добре са се подвизавали и са се увенчавали, ни учат на опита, с който са съкрушавали коварството на сатаната и са отбивали неговите нападения. Ние вече не мислим за Бога като за страшен съдия, какъвто навярно се опитва да ни го представи врагът, но виждаме в Него своя Отец и отговаряме на лъжеца така: „Махни се от мен, сатана! Аз нямам нужда от съдия! Пред Бога съм съгрешил и на Бога, Който заради мен стана човек и мен осинови, а теб отхвърли, ще дам отговор. Никога няма да се побоя от моя Отец, няма да се отрека от Него и да Го предам. Моята неопитност и твоето коварство ми слагат препятствие. Но твоето коварство Бог обезсилил с благодатта Си, а мен ще награди, тъй като за това ме е и предназначил.”

С тези думи ние показваме как трябва християнинът да воюва и да не се предава, дори и да му се случи да падне или да се отклони от пътя.

Краят на покаянието е по благодат, а не по нашите заслуги. То е единение с Бог Отец и обожение, както го описва нашият Господ: Както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно (Йоан 17:21) желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз (Йоан 17:24).

Първата, най-ниска степен на покаянието е, когато каещият се колкото и да се е предавал на нерадение, пази правата вяра в Бога и не се отрича от християнското изповедание. Това, че той пази и не се отрича от изповядването на Христа, означава, че пребивава в състояние на покаяние и е сред каещите се. Бог, по Своята благодат пребивава в него, очаквайки неговото пробуждане от тъмата на отчаянието.

Това състояние се счита от Божието милосърдие за изповедание на вярата и по такъв начин Бог, Който изисква обръщането на болните и немощните, ще го издигне, тъй като той до края не е предал покаянието.

Нашето спасение не е сделка, а въпрос на вяра и на изповядване на Този, Който даром спасява ония, които вярват в Него и очакват Неговото неизречено състрадание и човеколюбие.

Източник: “Атонски беседи” -Зографски манастир