_multiline&action_object_map Икономика на слугините
31 Август 2011
Vida Von Piron, блог
Как български робини гурбетчийки издържат цели семейства в България
Българки на възраст от 18 г. до пенсионерки работят в чужбина като чистачки, дете- и бабогледачки, слугини и издържат в България цели семейства. Снимка: Фотолай
Чета редовно повечето от българските вестници и причината е световната икономическа криза. Искам да знам как стоят нещата по този въпрос в Родината ми.
Тъй като съм повече от 15 г. на заточение в Гърция, нормално и човешко е да искам вече да си отида в Родината при близките си, но както разбирам от вестниците ”взорът надежда не види”.
Та какво разбирам аз: инфлационни процеси, ниски доходи, безработица, нулева покупателна способност – това пишат вестниците и същевременно, като си ходя в България, виждам друго. Кафетериите пълни от сутрин до вечер с добре облечени хора, засмяни и безгрижни. Един път се престраших и попитах моя близка, с риск да ме вземе за ненормална или най-малкото паднала от Марс, а тя безгрижно ми отговори: ”Какво се чудиш, много е просто, от три семейства, поне в двете жената е някъде в чужбина и праща”.
Топла вълна ме обля, но като, че ли и мозък допълнително ми се наля, та взех да мисля малко по-логично. Значи така било то, наш`та Българийка има” слугинска икономика”, но министрите не искат да си го признаят, че пак да са техни заслугите, а не наши, на нещастните “бели робини”. Замислих се по въпроса и колкото повече мислех, толкова по страшно ми ставаше. Във всяко трето българско семейство майката и жената липсва, на гурбет или в Гърция, или в Италия, или в Испания. Чак пък толкоз…
Да така е… и то за съжаление. Грабваш си куфарчето с парцалките, навеждаш си главата и ставаш, и заминаваш където ти виждат очите, за да храниш мъжа и децата. Е, стига де, чак пък толкова трагично – ще кажат някои. Няма стига, трагично е, но това е суровата истина, отворете си очите. Ние ги храним, ние ги обличаме, ние купуваме къщи и апартаменти – трагично, но и парадоксално.
Коляно на чистачка - типично възпаление за тази професия. Снимка от лондонската болница “Сейнт Бартоломю”. Снимка: Сайънс фото лайбръри
Уж никъде по света няма богата слугиня, но в България слугините поддържат икономиката. Гордата българка, смачкаха й самочувствието, но не се прекланя. Рискува, жертва се, излага се на опасности. Повечето от жениците тръгват без да знаят език, без да знаят къде отиват и така стават лесна мишена за измами, злоупотреби, тормоз, страдания.
Най ме боли за пенсионерките. Вместо да си стоят в България и да си гледат болежките, куцук-куцук , на стари години, тръгнали други старици да гледат, та да припечелват и да не ровят в кофите за боклук в България.
А какво става с разделените семейства в България? Мътна и кървава става. Докато жената превива гръб и слугува, мъжът си е мъж, с биологични и духовни нужди, най-често я заменя с друга, дори без тя да знае. Научава като се прибере вече. Ако случайно е заделяла някой лев и за себе си – добре, ако не - пак навежда главата и се връща да слугува.
Завършвайки, да направим една статистика: Във всяко трето семейство съпругата и майката е на гурбет в чужбина. Повечето заминават без да знаят съответния език, излагайки се на измами, мошеничества и най-различни други опасности. Почти всички работят повече от 12 часа дневно, обикновено по две работи. Поне 95% от тях са слугини и болногледачки. Почти всички живеят мизерно и изпращат спестяванията си в България, или ги държат за “черни дни” и са прави, черните дни ще са много, може би всички – само черни. Те дори не могат да запеят “Облаче ле бяло” – “много мина, мъничко остана”, защото не знаят до кога – може би ще робуват до гроб.
Въпреки това – предани на род и родина, героични и невинни – те са много по достойни за уважение от всеки един министър, преуспял бизнесмен и всеки един търговец-тарикат. Техните подвизи трябва да се увековечат и са достойни в тяхна чест българското правителство да издигне паметник-мемориал на българската жена- робиня.
Вместо жезъл – да изваят метла, вместо ореол – онази светлина, породена от смирението, с което носи кръста си, вместо лавров венец – собствената й коса, побеляла от тегло и мъка. Всеки, който има сърце и достойнство, трябва да коленичи пред нея, че години наред спасява държавата от фалит със” слугинската си икономика”.
Това, засега, стига съм се превъзнасяла, никой няма да ми обърне внимание и тук важи “Като си пееш Пенке ле, кой ли те слуша”, но поне ми олеква на душата. Връщам се вече в действителността, права-крива, утре основно почистване ще правя, тежко ми, ще издам багажа - 10 часа.
Мога да разказвам такива зловещи истории до безкрай, но се опасявам, че ще спрат да се четат романите на Стивън Кинг, защото ще бъдат ведри и оптимистични, в сравнение с това, което имам аз да разкажа. Когато остарея, надявам се до тогава нещо да се е променило и да не работя до гроб като слугиня, ще напиша книга за живота на гурбетчийките. Тогава ще конкурирам Стивън Кинг, сега смирено ще си чистя къщите – нямам избор….
