Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.06.2014 20:07 - БОГ ГОВОРИ ДВА ПЪТИ НА ЧОВЕКА
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 638 Коментари: 0 Гласове:
0



 http://dveri.bg/9w6c3 Бог говори два пъти на човека
  • image
  • image
User Rating: imageimageimageimageimage / 4 
PoorBest  Събота, 28 Юни 2014 15:44 Автор: Лимасолски митр. Атанасий

imageБеседа върху Посланието на апостол Павел до ефесяни

„Поради това моля ви, не падайте духом пред моите заради вас скърби, които са ваша слава” (Еф. 3:13)

С тези думи апостол Павел казва, че понася страдания заради своите ученици и тези страдания са тяхна гордост и слава. Той не казва, че ги понася, защото е апостол и е проповядвал Евангелието или поради някакви лични причини. Разбира се, ако не беше Христов апостол, той нямаше да има такива скърби, но тук той открива на християните друга тайна, а именно, че понася скърбите заради вас. Това е тайна, която е част от духовен закон: закона на духовното бащинство. Св. ап. Павел е бил духовен отец на християните, понасял е много скърби, изключително много гонения, премеждия, изгнаничество, тъмница и накрая е бил обезглавен. Това е тайната на духовното възприемство. Духовният отец поема върху себе си недостатъците и духовния път на своите духовни чеда и ги учи чрез своите думи. Длъжен е да ги поучава всеки ден, винаги и навсякъде със своето слово и поучения. Затова на друго място апостолът казва: не спрях нощ и ден да ви поучавам и то с много сълзи, т. е. с плач ги е поучавал на Божието слово. Това обаче не било достатъчно, а е трябвало да ги поучи със своя пример, чрез понасянето на много скърби, изпитания и изкушения, защото хората, неговите духовни чеда и ученици, е трябвало да видят в него приложено на дело Евангелието.

Христос, Който ни учи какъв е пътят на спасението, накрая Сам пострада доброволно, поиска да претърпи Кръст и смърт, за да стане подобострастен на нас и да не можем да кажем: Знаеш ли, Христе, ти си беше добре! Ти си Христос, Бог, Син Божи, дойде, каза ни онези хубави думи, но нищо не ти се случи, понеже си Бог. Докато ние претърпяхме толкова неща – разболяваме се, терзаем се, гонят ни, клеветят ни, накрая умираме! Ако Христос не беше пострадал, нямаше да може да бъде наш пример и образец, а щяхме да кажем: да, хубаво го каза Христос, но ние си знаем какво теглим сега и колко мъки преживяваме! Той какво пострада?!

Виждате обаче, че Христос пострада за нас и то бидейки безгрешен, а ние имаме много грехове и понякога страдаме справедливо за тях. Следователно, сред многото наши премеждия, които ни се случват и непременно ще ни се случват, тъй като няма човек в света, който няма да има изкушения и скърби в живота си, можем да гледаме към Христос. Един благочестив човек, който имаше много изкушения и скърби, казваше:

Много пъти изпадам в затруднение и ми идва да възроптая и да кажа: „Стига! Колко още мъки? Колко злини трябва да понеса?! Едно след друго и все по-зле става!". Но всеки път, когато ми идва да възроптая срещу Бога и да кажа: „Какво е това, защо ми се случва?" и отивах да Му се оплача, Го виждах на Кръста. И какво да Му кажа? Как да Му кажа: „Христе мой, колко мъки, терзания и мъчения да понеса?".

Той е на Кръста, нас още не са ни разпнали, не са ни убили, но дори да ни убият и разпнат, ние го заслужаваме. Направили сме толкова злини в живота, че понякога със сигурност страданията ни са справедливи. Той обаче е пострадал, без да е направил нищо, и не само не е направил, а е обикнал толкова силно човека, колкото никой никога няма да го обикне. С това ни е затворил устата, защото Сам е пострадал. И не само това, но е оставил и всички светци и Своята Майка да пострадат подобно на Него. Виждате, че Той не е освободил св. Богородица от болката. Спомняте си, че когато тя завела Христос като младенец при Симеон Богоприемец, за да го въведе в храма, както изисквал Моисеевият закон, праведният Симеон Го взел на ръце и казал на св. Богородица: ето, Този лежи за падане и ставане на мнозина в Израил и за предмет на противоречия, – и на самата тебе меч ще прониже душата, – за да се открият мислите на много сърца. Той не й казал нито Поздравления!, нито Браво! Ти си майка на Христос! Поздравления, че роди такова Дете, Което е толкова хубаво и съвършено! Детенцето ти ще има такава благодат от Бога, ти ще си най-щастливата и радостната майка на света! Бог не я е избавил от болката, а я оставил да проследи и преживее Неговите страдания. Да знаете, че в света никога няма да има човек, колкото и злини да го връхлетят, който да изпита по-голяма болка от св. Богородица. Някой може да каже, че има жени, майки, които са загубили не само едно, но и две, три, четири пет и шест и даже седем деца, колкото например имала света Соломония, чиито деца били убили пред нея. Св. Богородица загубила едно, а св. Соломония седем; или има майки, които може да са претърпели още по-големи мъки. Външно, да. Но св. Богородица изпитала по-голяма болка от всички хора, защото имала най-чувствителната и благородна душа. И колкото човек е по-чувствителен и благороден, толкова по-голяма болка изпитва. Виждате, че има хора, които може и един комар да убият, но изпитват болка за това, може да се почувстват зле, а има и други, които убиват животни, убиват, уж ловци, а иначе сме природозащитници; те убиват птици, зайци и какво ли не, и това е хоби. Други убиват хора и това не ги интересува. Единият убива комар и го боли за това, а другият убива какво ли не и не изпитва никаква болка. Това е чувствителността и състрадателността. Св. Богородица имала най-чувствителната, благородна и чиста душа и затова изпитала много по-силна болка, когато видяла Христос да бъде несправедливо разпнат и злобата на хората да достига своя връх в Неговото разпване. Тогава наистина меч пробол душата й. Затова, ако отидете в Йерусалим, ще видите мястото, където според преданието св. Богородица припаднала, виждайки всичко това, от голямата болка, която изпитала тогава.

И не мислете, че понеже Христос е Бог, не е страдал. Не! Той е бил и Човек, бил е съвършен Човек и съвършен Бог и се е оставил доброволно да изпита болка, както би изпитал болка всеки човек. Бидейки съвършен Човек, Той имал съвършена човешка природа и дори най-малкото зло наранявало дълбоко Неговата душа. Христос изпитал болка и оставил Своята Майка да изпита болка, както и всички, които Го последвали, изпитали голяма болка в живота си. Той не ги избавил от болката и скърбите. Скърбите означават смазване, означават изстискване. Светците са стигали до крайния предел на търпението, на болката. Там обаче е Христос, там Бог явява Своята воля, сила, благодат и присъствие.

Светците са изпитвали тези скърби по много причини. Като хора те със сигурност са имали своите човешки недостатъци, както всички нас, но тези неща се очистват чрез покаянието. Това, което обаче ги отличава и с което ни превъзхождат, е начинът по който възприемат страданията и именно с това те стават образци за нас. Виждаме, че днес много хора изпитват болка, страдат от болести и мъки. Естествено, когато човек се разболее, той чувства болка в своята душа и възникват въпросите: Защо ми се случва това? Защо трябваше да се разболея от тази болест? Защо животът ми да е под заплаха, ще умра ли? Защо? Но знаете, че и свети хора минали през това – например, старецът Паисий, старецът Порфирий. Те са били толкова велики светци, а са имали толкова болести. Старецът Паисий почина с рак – изцели целия свят, а остави себе си и умря с рак. Старецът Порфирий имаше такава святост, но умря сред множество болести. Бог не ги изцели, не направи чудо с тях да се излекуват, а починаха от болест. Последната дума на стареца Паисий беше „Мъчение!” – той три пъти произнесе тази дума, т. е. огромна беше болката и терзанието, което изпита, преди да напусне този свят. Бог обаче допусна това.

И тъй, когато ние, немощните хора, виждаме в живота на светците скърбите, гоненията, премеждията, търпението, което проявявали, незлобието, издръжливостта, молитвата, славословието към Бога, тогава и ние получаваме дръзновение и казваме, че ще проявим търпение. И много повече се утвърждаваме в това намерение, когато виждаме Първомъченика Христос, Който пръв е минал по този път.

Когато всеки ден слушаме толкова неща срещу нас, ни обхваща разочарование и казваме: ама, защо той да каже това нещо? И защо да прави така? Защо да ме предаде? и т. н., тогава обръщаме ума си към Христос и казваме): добре, на Христос не се ли случиха тези неща? Не Го ли обвиняваха? Не Го ли гониха? Не Го ли предадоха? Не Му ли направиха всичко това и накрая Го разпнаха? Тогава ти защо протестираш? По-добър ли си от Христос? По-горе от Христос? По-съвършен, по-безгрешен от Него? Не. Затова прояви търпение. Св. ап. Павел казва на друго място: нека с търпение изминем предстоящото нам поприще, имайки пред очи началника и завършителя на вярата – Иисуса (Евр. 12:2) Той ни усъвършенства и довежда всичко до край, нашият Господ Иисус Христос, Който извървял този път. Така и ние вървим по същия път с търпение, черпейки сила за търпение от Христос. Търпението, което се ражда от вярата в Христос и Неговото присъствие, е пълно с духовни плодове.

Ще ви разкажа една забавна история: една старица, която беше много добра и благочестива, с много болести, живееше сама, но през целия си живот проявяваше голямо търпение. Тя преживя големи премеждия и скърби. Един ден, наред с всички други болести, тя паднала и си счупила крака. Изпитвайки болка и нямайки сила да се изправи, тя видяла Христос пред себе си, Който й казал: Виждаш ли как се грижа за тези, които Ме обичат? А тя Му отговорила: затова и толкова малко хора Те следват!

Тя била готова с отговора. Защото, кой е луд да Те следва, бихме казали ние, ако трябва така да страдаме? Но така ли е наистина? Само благочестивите хора ли страдат? Не. Всички хора страдат. Няма човек в света, който да няма кръст. Дори привилегия на вярващите хора е, че понасят своите изпитания с надежда в Христос, докато човекът, който няма надежда, се отчайва, защото няма на кого да се уповава, не вярва във вечния живот и царство Божие, живее 70-80 години и като свършат, какво ще прави след това? Той не иска да свършат и прави хиляди неща, за да отложи края. Виждате, че не казваме годините си, а ги крием. На колко години си? Не казваме.  Не ги казваме и не искаме да ги слушаме.

Щем-не щем обаче, земният живот свършва; човекът обаче е създаден да не желае тлението и смъртта. Може да нямаме никакви трудности в живота, но пак ще дойде часът на смъртта, и какъвто и да е, колкото и да е силен, богат, известен човек, какво ще прави в онзи час? Как ще посрещне смъртта, как ще се изправи пред това събитие, където всичко се срива? Наистина, там си проличава ценността на вярата. Вярващият човек има противотежест на кантара – знае, че не всичко свършва тук и ако в този живот биваме онеправдани и изтерзани, и ако животът ни свърши бързо, безславно и болезнено, ние имаме вечното царство Божие. Вечността е отговорът спрямо неправдата в настоящия живот. Ако не вярваш във вечността, какво ще правиш? Нашият живот е трагедия без вечността. Всички ние имаме разни мъки – и грешни и свети, и богати и бедни, и млади и стари. Св. отци обаче, отците, пастирите, духовните отци имат още един кръст, а именно, че стават пример на търпение за своите чеда и Бог позволява те да минават през много изкушения, скърби, изпитания и терзания, за да бъдат пример за тези, които ги следват.

Сещам се за един духовен отец, който загуби своето дете, което внезапно се разболя и почина. Знаете ли колко страдащи хора намериха утеха до него? Защото знаеха, че, ето, и той, добродетелният човек, свещеникът, духовникът – и той загуби детето си, мина през изпитание и цялата онази болка, която е непоносима за родителя, той я измина с търпение, издържа и стои на нозете си. Така другият човек се окуражава; докато ние отиваме при болния, но на нас нищо ни няма, здрави сме си и започваме да се правим на учители. За съжаление, отиваме при страдащия и вместо да замълчим и да му кажем само две думи, започваме с проповедите и философиите. Знаете ли страдащият какво си казва в онзи миг? Ти си добре, имаш си  децата, имаш си дома, добре си! Сякаш казваш на един човек, който е потопен в глад, дългове и нищета: Е, парите нямат стойност!  Нищо не са! Да – ще ти каже – като не са нищо, дай ми гиДай ми твоите! И аз да се издължа!

И на мен се случи нещо подобно с едни младежи през лятото. Имах един мобилен телефон и дойдоха две момчета от тези, които обикалят около митрополията. Едното поиска телефона ми и аз му го подарих. Е, ама другото? И то искаше. То дойде тихомълком и ми каза:

- Отче, каква марка ти е телефонът?

Казах му каква е.  

- Цветен ли е?

- Знам ли, на, виж го! Цветен ли е?

- Цветен е.

- А моят е черно-бял.

Аз му казах:

- Е, не прйчи, същото е!

- След като е същото, дай ми твоя!

Да ги сменим... Така се чувства човек, когото утешаваш, без да си изпитал болка: след като е същото, ти вземи черно-белия и дай на мен цветния! Няма да загубиш, след като е същото. Ако е същото, защо не ми го даваш? Така отиваш при друг човек, който изпитва финансова нужда и започваш да го поучаваш: Вижпарите нямат знаение и това са неща, които нямат стойност... Да, но твоят джоб е пълен с пари и лесно го казваш! Другият обаче има проблеми, заеми, задължения. Съмва се и не знае дали ще може да напазарува нещо за вкъщи. Затова не можеш да казваш на болния: "Е, нищо не е! Не пречи да сме малко болни!" Да, ама, него го боли. Когато обаче и ти изпитваш болка и си минал по този път, тогава знаеш какво говориш, знаеш как мисли другият човек, внимаваш в думите. Тогава другият ще каже: Виж, и той изпита болка, и той мина по същия път като мене, познава болката, скръбта и терзанията.

Това има значение и затова св. ап. Павел казва в своето послание до Ефесяни: моите заради вас скърби – защото трябвало да бъде пример за вяра и търпение. Той им казва да имат търпение, да не негодуват, когато го виждат да се терзае в тези скърби. 

Спомняте си за св. ап. Петър, който, когато отишли да заловят Христос, възнегодувал, извадил нож и отрязал ухото на слугата. И ние негодуваме някой път, когато виждаме открито да хулят, ругаят и клеветят Църквата. Четох някакви вестници, в които осмиваха и унижаваха чудесата, станали при идването на св. глава на св. Йоан Златоуст в Кипър. За момент ти идва да се ядосаш, да кажеш: Как могат да пишат така!, след като знаят, че не е така, както го представят. Когато обаче знаем, че Бог допуска всичко това и го оставя да се случи, за да могат духовните отци да се усъвършенстват в своя духовен живот, но и ние да имаме пример на търпение, тогава разбираме, че такъв е ходът на нещата. Ние няма да го променим. Пътят на всеки човек, който иска да е ученик на Христос, ще бъде същият като пътя, който Христос извървя.

Нашият старец ни казваше, че Бог говори два пъти на човека. Най-малко два пъти. Първият път е, когато Той среща всеки човек в даден етап от живота му чрез разни събития или хора и ни казва "Следвай Ме!", както е в Евангелието, и ние започваме да Го следваме. Той върви отпред, а ние отзад, вървим по същия път, който Той извървя. Когато стигнем до края, казваше старецът, Христос ще се обърне назад и ще попита дали сме останали на пътя? Извървяхме ли своя път? Не останахме ли по средата? Не се ли качихме на автобуса, не минахме ли в насрещното платно, не се ли отбихме от пътя? Когато се обърне и види, че сме тук и кажем: Последвахме Те и заради любовта към Теб Ти  останахме верни! Тогава Той ще ни каже: Хубаво, добри и верни рабе! Влез в радостта на господаря си. Това е пътят на нашия живот. Този, който иска други неща в живота си, да знае, че това не е Христовият път. Ако иска друг начин, друг път, той е свободен, но това няма да бъде Христовият път и не може да носи името на Христос върху себе си. Ако искаш да си Христов ученик, ще вървиш по същия път с Него.

И както казахме в началото, нека не мислим, че хората, които са далеч от Бога, си прекарват добре, а ние, християните, сме изтерзани. Напротивкогато християните имат скърби, те имат надежда и голяма радост, защото знаят, че всичко това има смисъл. Докато човекът далеч от Бога наистина е трагично същество и няма нищо, което да очаква. Колко пъти сме срещали хора с големи проблеми... Сещам се на Света Гора за старци, които починаха и аз присъствах там. Знаете ли как отминаваха от този свят? Както този, който бяга, взема първата награда и сияе от радост, защото е бягал, взел е приза, качва се на почетната стълбица и всички му ръкопляскат, така отминаваха във вечността. Наистина това ми направи огромно впечатление. Видях много такива случаи дори с благочестиви хора, в света, хора, които посрещнаха страшното събитие на смъртта с голяма вяра, търпение и много пъти с радост. Тези старци, монаси и монахини, имаха много голяма радост. Имаше един монах-старец, когото попитах:

- Дядо, страхуваш ли се от това, че ще умреш?

А той се смееше и ми каза:

- Толкова години чакам този момент!

За тях това не беше нещо непознато, защото знаеха, че чрез смъртта преминават в царството Божие. За тях това не беше нещо особено. Можеше да отидеш да говориш с тях за тяхната смърт, за това какво ще стане, как ще стане, кога възнамеряват да умрат, както говориш с някой за обичайно пътуване.

Вярата в Христос е велико нещо. Тя е победа, както казва св. евангелист Йоан, това е победата, която победи света, нашата вяра. Вярата е победа, тя побеждава смъртта, тлението, всичко, защото има противотежестта на вечния живот. Всички светци, които прекарали живота си в много скърби, са пример за нас, те са пострадали за нас, за да станат наш пример, за да ги гледаме и да вземаме пример на търпение и да казваме: Този,  който е бил свят, с такава добродетели и благодат от Бога, е претърпял гонения, клевети, болести, неправди, изгнания... Така е бил и св. Йоан Златоуст. Ако четете неговото житие и писма, ще видите през какви невероятни мъки минал,  но Бог го оставил в това състояние, за да стане пример за нас.

... пред моите заради вас скърби, които са ваша слава.

Наистина, когато се гордеем с нашите отци, ние не се гордеем за светски неща, та да кажем: А, нашият духовен отец има много пари, слава, богатство, а говорим за неговите духовни постижения, търпение, сила, смирение, молитва. Това е нашата слава и всички сме длъжни – и духовните, но и плътските бащи да бъдем пример за чедата. Когато децата в семейство виждат, че сме търпеливи, мирни, не сме подозрителни, отмъстителни, пълни с гняв, тогава те виждат примера. Както ние помним нашите родители, дядовци и казваме: Какви хора бяха, колко търпеливи, великодушни, сериозни, не казваха лоша дума, не бяха хора, готови да избухнат срещу другия. Добрият пример наистина е гордост и слава за децата, както на духовните, така и на биологичните родители.

Превод: Константин Константинов



Тагове:   Бог,   говори,   на човека,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 8733921
Постинги: 14644
Коментари: 2289
Гласове: 8654
Архив
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031