Юни 12, 2014 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : авва Доротей
Премъдрият Соломон казва в притчите си: „Ония, които нямат управа, падат като листе; а спасението е в многото съветване” (Притч. 11, 14). Виждате ли, братя, силата на тези думи? Виждате ли, на какво ни учи св.Писание? То ни увещава да не се доверяваме сами на себе си, да не смятаме себе си за разумни, да не вярваме, че можем сами да се управляваме; понеже ние се нуждаем от помощ, нуждаем се от наставници в Бога. Няма хора по-нещастни и по-близки до гибел от ония, които си нямат наставник в Божия път. Защото, какво означава казаното: „Ония, които нямат управа, падат като листе?” Листът отначало винаги бива зелен, цветущ и красив, после постепенно изсъхва и пада и най-сетне бива пренебрегнат и потъпкан. Така и човекът, ненасочван от никого, отпърво винаги има усърдие към пост, бдение, безмълвие, послушание и към други добри дела. След това усърдието му малко по малко охладнява и , като няма кой да го наставлява, да поддържа и възпламенява у него това усърдие, той като лист неусетно изсъхва, пада и става накрай подвластен и роб на враговете, които вършат с него каквото си искат.
А за ония, които откриват помислите и постъпките си и вършат всичко след като се посъветват, за тях Писанието казва: „Спасението е в многото съветване”. Не казва: „В съветването с мнозина”, т.е. да се съветваме с всекиго, но трябва да се съветваме за всичко с оногова, в когото имаме доверие и то не да казваме едно, а друго да премълчаваме, но всичко да откриваме и за всичко да се съветваме. За такъв човек е сигурно спасението чрез „многото съветване”. А ако човек открива не всичко, което го засяга, и особено ако е овладян от лош навик или е в лоша среда, тогава дяволът намира у него какво да е пожелание или самооправдание и чрез това го покорява.
Когато дяволът види, че някой не иска да съгреши, той не е толкоз неопитен във вършенето на зло, че да му внушава явни грехове и да му казва: или, извърши блуд, или – иди да откраднеш. Той знае, че ние не желаем това и затова не смята за нужно да ни го внушава, но намира у нас някое пожелание и самооправдание и чрез него под вид на нещо добро, ни вреди. Затова е казано: „Лукавият злодейства, когато се събира с праведния” (Притч. 11, 15). Лукавият е дяволът и той злодейства тогава,„когато се събира с праведния”, т.е. когато се съчетае с нашето самооправдание, тогава той става по-силен, повече вреди, по-силно действа. Защото когато се придържаме о своята воля и следваме нашите оправдания, тогава макар че на вид вършим добро дело, ние сами на себе си поставяме примки и дори не усещаме, как погиваме. Как можем да разберем Божията воля или да я потърсим, ако се доверяваме сами на себе си и се придържаме о своята воля. Затова и авва Пимен казва, че нашата воля е медна стена между човека и Бога. Виждате ли, колко са силни тези думи? И той прибавя още: тя е като камък, който се противопоставя, съпротивлява и противодейства на Божията воля. И тъй, когато човек остави своята воля, чак тогава може да каже: „С моя Бог на стена възлизам. Бог – непорочен е Неговият път” (Пс. 17, 30-31). Колко чудно е казано! Защото само тогава човек вижда непорочния Божи път, когато изостави своята воля. А когато се подчинява на своята воля, тогава не вижда, че Божиите пътища са непорочни. Такъв човек, щом чуе нещо, което има характер на наставление, веднага го порицава, унижава, отвръща се от него и върши противното; защото, как може той да понесе нещо такова или да послуша нечий съвет, когато той се придържа от своята воля? По-нататък старецът казва за самооправданието: „А ако и самооправданието подпомогне волята, то човек съвсем се развращава”. Поразителна последователност има в думите на светите Отци! И наистина, щом оправданието се съедини с волята, това е вече пълна смърт, голяма опасност, голям страх, – тогава нещастникът окончателно пада. Защото, кой може да накара такъв човек да вярва, че друг човек повече от него знае, какво му е полезно? Тогава той всецяло се предава на своята воля, на своя помисъл, а врагът най-сетне го довежда до падение, както си иска. Ето защо е казано: „Лукавият злодейства, когато се събира с праведния, и мрази гласа, който го утвърждава” (Притч. 11, 15). Защото лукавият мрази не само наставлението, но не може да слуша и мрази дори и самия глас, който го произнася, т.е. самото това, когато се говори нещо, което служи за наставление. Преди още допиталият се за полезното да почне да действа съгласно дадения му съвет, и преди още врагът да разбере, дали той ще изпълни или не ще изпълни казаното му, – врагът мрази вече самото допитване до някого, мрази да чуе за нещо полезно; той ненавижда самия глас и звук на такива думи и се отвращава от тях. И да ви каже ли защо? Защото знае, че щом почнат да се допитват и да говорят за полезното, веднага ще се разкрие неговото злодейство. А той от нищо тъй не се бои, както от това, да не го познаят, понеже тогава той вече не може да коварства както си иска. Защото душата на човека се утвърждава, когато той се допитва и разкрива всичко относно себе си и след това чува от някой опитен човек: „Това върши, а онова недей! Това е хубаво, а онова лошо! Това е самооправдание, а онова е своеволие!” когато веднъж чува: „Сега не е време за това”, друг път: „Сега е време”. При това положение дяволът не намира, по какъв начин да навреди на човека или как да го покори, тъй като той винаги, както казах, се съветва и от всички страни се опазва. Така за него се сбъдва казаното: „Спасението е в многото съветване”.
Лукавият мрази това, понеже иска да върши зло и повече се радва за ония, „които нямат управа”. Защо? – Защото те „падат като листе”. Спомни си за оня брат, когото лукавият обичал и казвал за него на авва Макария: „Имам един брат, който, щом ме види, се върти като мотовилка”. Той винаги се радва за такива, които живеят без наставление и не поверяват себе си на човек, който да може да им помага и да ги ръководи в Бога. Нима не при всички братя е ходил тогава демонът, когото Светецът видял да носи разни храни в кратуни? Нима не посещавал той всички тях?1) Но всеки от тях, долавяйки неговите козни, отивал при духовния си отец, откривал му своите помисли и намирал помощ в изкушението, а поради това и лукавият не могъл да ги надвие. Само един нещастник намирал той, който следвал самия себе си и от никого не търсил помощ; затова и лукавият си играел с него и , като си отивал, благодарял му и проклинал другите. Когато врагът казал за това на авва Макария и му назовал името на брата, Светецът отишъл при него и разбрал, че причината за неговата гибел се състояла в това, че той не искал да изповядва помислите си и че изобщо нямал обичай да ги открива никому. Затова и врагът го въртял както си искал. Когато светият старец запитал брата, как се чувства, той отговорил: „По твоите молитви, добре”. А когато го запитал, дали не го борят помислите, той отговорил: „За сега съм добре”. Така той не искал нищо да изповяда, докато Светецът умело не го накарал да открие помислите си и, като му казал слово Божие, утвърдил го и се върнал.
Врагът, както обикновено, пак дошъл и искал да събори този брат, но бил посрамен, понеже го намерил утвърден и изправен и като не могъл вече да се гаври с него, оттеглил се, без да успее да му стори нещо. Така той бил посрамен и от този брат. Затова, когато Светецът пак запитал демона: „Как е оня брат, твоят приятел?”, той вече не го нарекъл свой приятел, а враг и го проклинал, като казвал: „И този се разврати, и този вече не ми се покорява, а дори стана и по-свиреп от всички”. Виждаш ли, защо врагът мрази гласа, който утвърждава? – Защото винаги желае нашата гибел. Виждаш ли защо той обича ония, които се доверяват сами на себе си? – Защото те помагат на дявола и сами на себе си строят козни. Аз не зная друга причина за падение на монаха, освен тази, когато той се доверява на сърцето си. Някой казват, че човек пада от това или от онова; а аз, както вече казах, не познавам друга причина за падение, освен тази, че човек следва самия себе си. – Видял ли си някого паднал, знай, че той е последвал самия себе си. Няма нищо по-опасно, няма нищо по-гибелно от това. Бог ме е запазил и аз винаги съм се боял от тази беда. Когато бях в общежитието, аз откривах всичките си помисли на стареца авва Йоан и никога, както казах, не се решавах да направя нещо без неговия съвет. И понякога помисълът ми казваше: „Та нали старецът ще ти каже същото? Защо само да го безпокоиш напразно?” А аз отговарях на помисъла: „Анатема на тебе, на твоето разсъждение и разум, на твоето мъдруване и знание! Защото каквото знаеш, знаеш го от демоните”. И тъй, аз отивах и се допитвах до стареца. И понякога се случваше, че той ми отговаряше същото това, което имах в ума си. Тогава помисълът ми казваше: „Е видя ли? Нали ти казвах, че само напразно ще безпокоиш стареца?” А аз отговарях на помисъла: „Сега това е вече добро, то е от Светия дух; а твоето внушение е лукаво, идва от демоните и е дело на страстното разположение на душата ми”. И тъй, аз никога не си позволявах да се подчиня на своя помисъл, без да запитам стареца. И повярвайте ми, братя, че бях в голям покой и в пълно безскърбие, тъй че дори тъжах за това, както вече ви разказах. Като чувах, че „през много скърби трябва да влезем в царството Божие” (Деян. 14,2), а виждах, че нямам никаква скръб, аз се страхувах и недоумявах, понеже не знаех, кой е причината на такова едно спокойствие. Най-после старецът ми обясни това, като каза: „Недей скърби, понеже всеки, който предава себе си в послушание на отците, има такъв покой и безскърбие”.
Постарайте се и вие, братя, да питате и да не се надявате на себе си. Разберете, какво безскърбие, каква радост и спокойствие има в това. Но аз ви казах, че никога не съм скърбял; чуйте, обаче, какво ми се случи тогава.
Когато бях още в общежитието, обхвана ме веднъж такава голяма и непоносима скръб и изпаднах в такова страдание и потиснатост, че бях готов да предам дори душата си. Тази скръб произлизаше от дяволско коварство. Такива изкушения, нанасяни от бесовете поради завист, биват тежки за човека, но са краткотрайни. При тях всичко се представя като мрачно, тежко, безутешно, от никъде не се вижда успокоение, а само притеснение и угнетение. Но скоро душата бива споходена от Божията благодат, защото иначе никой не би могъл да понесе това. И аз изпаднах веднъж, както казах, в такова изкушение, в такова притеснение. Един ден, както стоях в манастирския двор в изнеможение и се молех Богу за това, внезапно надникнах в църквата и видях един мъж с вид на епископ, който като че ли носеше св. Дарове2) и влезе в св. олтар. Аз никога не се приближавам до странник или минувач, без да имам нужда и ако не ми е заповядано, но тогава нещо ме подтикна и аз тръгнах след него. Като влезе, той дълго стоя с вдигнати към небето ръце, а аз стоях зад него, като се молех със страх, понеже от неговия вид бе ме обзел ужас. Като свърши да се моли, той се обърна и се насочи към мене. Колкото повече се приближаваше той до мене, толкоз повече чувствах, че скръбта и ужасът ме напущаха. След това, като застана пред мене, той протегна ръка, докосна се до гърдите ми и, чукайки по тях с пръстите си, каза: „Твърдо се уповавах на Господа и Той се наклони към мене и чу моите вопли; извлече ме от страшен ров, от тинесто блато, постави на камък нозете ми и утвърди стъпките ми и вложи в устата ми нова песен – хвала на нашия Бог” (Пс. 39, 2-4). Тези стихове той произнесе по три пъти, като ме чукаше по гърдите и после излезе. Веднага след това в сърцето ми се въдвори сладка светлина, радост, утеха и велико веселие, тъй че станах вече друг, не както преди. Когато той излезе, аз побързах да го последвам, но не можах вече да го намеря, понеже той стана невидим. От тогава насам, по Божията милост, аз вече не съм почувствал да ме обезпокои скръб или страх, но Господ ме запазва до сега, заради молитвите на онези свети старци.
Това ви казах, братя, за да знаете, какво спокойствие и безскърбие има онзи, който не следва самия себе си и с каква безопасност и твърдост живее онзи, който не се доверява на самия себе си и не вярва на своята мисъл, но във всичко, което се отнася до него, възлага надежда на Бога и на ония, които могат да го напътстват към Бога. Затова, научете се и вие, братя, да се допитвате, научете се да не се доверявате сами на себе си, да не вярвате на онова, което ви казва вашият помисъл. Добро е смирението! От него произлиза покой и радост3). Защо напразно да се мъчите? Няма друг начин за спасение.
Обаче някой може да си помисли: ако нямам човек, до когото бих могъл да се допитам, то какво трябва да правя в такъв случай? Но онзи, който иска истински и от все сърце да изпълнява Божията воля, него никога Бог не ще го изостави, но всячески ще го упъти по Своята воля. За такъв човек, който насочи сърцето си по волята Божия, за него Бог ще просвети ума дори и на малкото дете, за да му открие Божията воля. И обратно, ако някой не иска искрено да върши Божията воля, то дори и при някой пророк да отиде, Бог и на пророка ще внуши да му отговори съобразно с развратеното му сърце, както казва Писанието: „Ако и пророкът се измами и каже дума, Аз Господ измамих този пророк” (Иез. 14,9).4) Затова ние трябва с всички сили да се насочваме към Божията воля и да не доверяваме на сърцето си. Но дори и да вършим добро дело и чуем от някой свет мъж, че то наистина е добро, ние ще го смятаме за добро, без обаче да вярваме на себе си, че добре го изпълняваме и че то непременно добре ще се извърши. Ние трябва да изпълняваме според силите си, да казваме и това – как го изпълняме и да питаме, дали добре сме го изпълнили. Но и след това не бива да стоим безгрижни, а да очакваме и Божия съд, както е казал Св.авва Агатон, когато го запитали: „Нима и ти, отче, се боиш?” Той отговорил: „Аз изпълнявах Божията воля според силите си, но не зная, дали делата ми са угодни Богу, понеже един е Божият съд, а друг е човешкият”. Дано Господ Бог ни закриля от бедствието, което сполетява онези, които се надяват на себе си и да ни удостои да се придържаме в пътя на нашите отци, които са благоугодили на Неговото име. Защото Нему подобава всяка слава, често и поклонение во веки. Амин.
1) В гръцкия текст: изкушавал.
2) В гръц.текст вместо тези думи е казано: „облечен с омофор”.
3)В гръц.: „Добре е да се пита! От това произлиза смирение и радост”
4)По слав.текст.
