User Rating:  / 30

Последният и най-съвършен плод на Светия Дух, завършек на плодовете и цел на живота в Христос е любовта. Днес всички говорят за любовта, защитават я, тя е на мода, както и мирът. Това са двете неща, които осезаемо липсват в света, но са превърнати в лозунги. В това няма лошо, все пак е нещо, макар и само на думи. Но любовта, такава каквато ни я разкриват Евангелието, Христос, апостолите и Църквата, не е просто обикновена емоция. Казваме, че обичаме другия човек, че обичаме приятелите си, учениците си, съпруга си, всички хора. Това са човешки емоции, които, естествено, са присъщи на нашата природа. Човекът е създаден така. Ако Бог е любов, както казва св. Йоан Богослов, то човекът, който е създаден по Божи образ, притежава по благодат това, което Бог има по природа. Следователно можем да кажем, че човекът е любов по благодат. Бог е любов, но любовта не е бог. Това е огромната разлика между нас и различните идеологии и философии. За нас Бог е Личност, Която е Любов, любовта обаче не е бог, не е личност. Докато светският дух често пъти превръща любовта в идол. Тя става божество и затова днес толкова често чуваме: Всичко, което е нужно, е да обичаш; трябва да имаш любов; любовта е над всичко, но изцяло забравяме, че Бог е любов. Любовта обаче не е бог и нашата цел е Бог, т. е. това е, което човек търси – Бога и в Него намира истинската любов, във връзката с Него намира любовта, радостта, мира, всичко това, което св. ап. Павел описва като плодове на Светия Дух.

Когато човек има дори малко любов в себе, дори малко радост и малко мир – ако това е от Бога, в него се създава усещане за пълнота. Тогава не чувстваш, че нещо ти липсва. В същото време искаш повече, но нямаш онова чувство на недостиг, чувството, че нещо ти липсва. Затова, когато у човека действа законът на Духа и благодатта на Светия Дух, той чувства в себе си всички тези плодове на Духа и най-вече любовта. Тук също е нужно благоразумие, за да не забравя човек, че целта в нашия живот е Бог и нищо друго. Целта не е радостта, не е мирът, не е любовта, не е дълготърпението, не е благостта, не е въздържанието и другите плодове на Духа, а самият Бог. Всички тези неща са резултати от нашата връзка с Бога, както и предпоставки, т. е. и едното, и другото – за да стигна до Бога, трябва да се упражнявам в любовта, във въздържанието, в дълготърпението, но когато стигна до Бога, тези неща идват като естествена последица от подвига, който съм вършил чрез моята лична борба. Човек се гневи, нервира се, но се бори да не позволи на гнева да го плени, да не го задавят омразата и малодушието, бори се, за да не прави или казва неща, които не му отиват и не ги иска. Това е борбата, която ни помага да доближим Бога. Тя е средство, инструмент, стъпало, което ни води към Него. Когато обаче срещнем Бога, онова, което преди за нас е било борба, вече става нещо естествено и започваме да не се гневим, да не се нервираме, да нямаме злоба. Тези неща гаснат едно по едно и човек активира силите на своята душа по естествен начин, контролира ги, за да има успех в духовната борба.

Например, гневът, който е нещо много важно за човека, защото е сила на душата, голяма сила на човека, и затова човек трябва да има гняв в себе си, но той не бива да бъде страстен. Не бива да бъде гняв, насочен срещу нашия брат, защото такъв гняв разрушава любовта, а гняв срещу пороците, за да може човек да се утвърди в чистотата, истината, вярата, във връзката с Бога. Човек не бива да се увлича и да успява да насочи тази своя душевна сила срещу греха и страстите, а не срещу своите братя. Духовният човек не е безчувствен човек, който нито се гневи и който е нито студен, нито горещ, а активира всички сили на душата си, включително и гнева, но по безстрастен начин.

Любовта пък, можем да кажем, е най-голямата сила на човешката душа, най-мощната сила и затова човек също трябва да внимава, за да я активира по правилен, безстрастен и свят начин. Ако душевната сила на любовта се активира по страстен начин, тогава съществува опасност човек да превърне в идол различните неща, които обича: идеологии, философии и т. н. и да им се отдаде, тъй като белег на любовта е да се отдаваш на това, което обичаш. Тогава превръщаш обекта на своята любов в идол. Това може да бъде жена ти, децата ти, твоята идеология, учение, ум, положение, наука, мъдрост, богатство, младини – всичко това става идол, защото сами по себе си тези неща са относителни. Ако човек се обръща към другия с любов, в която има страстност, тогава със сигурност ще се появат проблеми в отношенията им. Причината е, че той още не се е очистил от страстите и веднага щом у него се задвижи любовта към някой човек, се появява и плътско привличане и движение. Впоследствие, ако умът не поеме контрола над това, със сигурност човек ще падне в грехове, страсти, перипетии и ще се нуждае от борба, за да се откъсне от тези неща и да стане пак свободен, без окови и безстрастен пред различните обекти или субекти, които към насочва своята любов.

Любовта е голяма, но и много опасна сила. Любовта е опасно нещо. Защото тя може да те издигне до Божия трон, но може и да те разруши, ако не внимаваш. Затова отците казват, че любовта е най-великата добродетел, но по-голяма от всички добродетели е разсъдителността, защото ръководи и направлява любовта по правилен начин. Докато липсата на разсъдителност може да доведе човека до големи проблеми и рискове, които в началото може да не изглеждат опасни, да започват с добри намерения, но впоследствие нещата се усложняват неимоверно. Нека дам пример.

Воден от любов, някой отива да помогне на друг човек, който има проблем – личен, професионален, семеен, какъвто и да е. Обаче няма разсъдителност, първо, за да разбере, че не е безстрастен и има риск да загуби контрола над любовта и да се обърка. И второ, няма разсъдителност, за да разбере, че и другият човек не е безстрастен. Ти може да кажеш: Нищо ми няма! Не чувствам нищо. Да, ти не чувстваш нищо, но другият? Знаеш ли той какво чувства? Можеш ли да разбереш силите, издръжливостта и движенията на другия? Е, бидейки движен безразсъдно уж от любов, отиваш да го подкрепиш, да му помогнеш, да станеш добър слушател на неговата болка и премеждие и да понесеш неговия кръст, но впоследствие нещата се объркват и се развиват други видове любов.

Пример за такава безразсъдна любов често пъти е любовта на родителите към техните деца, защото родителите нерядко съсипват децата си от любов. Защото тяхната голяма любов ги кара да не проявяват разсъдителност и по този начин не ги възпитават и не поставят граници пред тях. Да поставиш граници на едно дете е болезнено и за детето, и за родителя. Обикновено на детето не му харесват границите – е, малко детенце е, иска да играе, да тича навън, не иска да чете, не иска да прави едно, да прави друго, не иска да се лиши от нищо, плаче и протестира. Границите са нещо болезнено за едно дете. Докато е малко и умът му не може да схване много неща. Поставянето на граници е болезнено и за родителя, понеже за него не е лесно да гледа детето си как плаче, и, водени от любов, родителите премахват границите: Добре, хайде не плачи, ще ти го купя! Не плачи, ще го направим! Е, какъв е резултатът? Детето разбира, че веднага щом заплача малко, мама отстъпва и правя каквото си искам!  Детето иска нещо, майка му поставя някаква граница, но то заплаква и границите падат. Да, това е любов, наистина любовта кара всички нас много пъти да кажем каквото искаш! Умираш, за да живее другият. Ставаш изтривалка, за да те стъпчат и искаш да правиш това, което му е приятно: Какво искаш? Кажи ми го да го направя! Каквото искаш ще ти го дам!

Любовта от само себе си съдържа този елемент, да се отдадеш изцяло на другия човек и да му дадеш всичко.  След като му даваш себе си, как няма да му дадеш всичко останало: пари, вещи и т. н.? Поне, докато действа любовта. Да, това наистина е движение на любовта, но разсъдителността е тази, която ще постави нещата на правилно място и в правилни граници, така че пламъкът на любовта да не изгори теб и твоя близък и да не си като онези машини, които изгарят, когато удари гръм. Същото става и с човека – ако му дадеш повече от това, което може да понесе, го съсипваш и му вредиш, рушиш го, той не издържа това и не може да функционира.

Затова любовта е опасна, опасно движение на душата, колкото и да е хубава, красива и съвършена. А тя наистина е най-съвършеното и най-драгоценно движение на нашето битие, след като тя е нашето аз, след като Бог е любов и сме създадени по Божи образ. Бог, движен от любов, направи всичко за нас и предаде Себе Си на смърт, за да покаже голямата Си любов към човека. Следователно, човек постъпва по същия начин. Ние наистина сме готови да отдадем себе си за тези, които обичаме. Едно момиче, което стана майка, ми каза:

- Сега мога да разбера или по-точно, сега за първи път чувствам, че мога да умра за някой друг човек и това е моето дете. Дори за мъжа си не мога да умра. Мога да го обичам и да му казвам, че го обичам до смърт, но ако дойде часът на смъртта, не зная дали ще умра за него... Хем тъй, хем инак. За детето си обаче умирам! Готова съм да умра за детето си! Имам тази сила да превъзмогна дори своя живот!

Наистина е така, такова е естеството на нещата, така функционира майчинството, така действа родителят спрямо детето си. Майките навярно още повече поради своята природа. Човек вижда това и в природата, и в най-простите неща. Виждали ли сте какво става, когато квачката има малки, а не яйца? Дори върху човек се нахвърля, ако я доближи. Сега няма квачки, сега са във фабриките, но тогава, когато в селата ни имаше квачки, майката-квачка ставаше звяр, наистина атакуваше дори кучета, хора, не оставяше да я доближиш, също и котката. Толкова е силно родителското чувство.

И тъй, природата помага, движението на любовта помага да превъзмогнеш дори самата природа. Човек обаче винаги и навсякъде трябва да има най-голямата добродетел – разсъдителността, за да може не да ограничи, а да използва правилно любовта. Любовта трябва да се ръководи правилно, защото ако не внимаваш и прилепнеш към нещо друго, преди да „прилепнеш” към Бога, тогава ще имаш проблем. Духовен проблем. Това е опасно.

Когато човек започне да се подвизава духовно и постави нещата в ред, опитва се да изхвърля токсичните вещества, които е имал преди, да няма пороци, вражда, омраза, оплаквания, става търпелив, кротък, снизходителен, приема другите с благост, тогава съществува опасност сърцето му да се прилепи към неговото собствено аз. Когато човек изхвърли тези токсини, когато няма в себе си ръжди, които причиняват пороците, тогава наистина той става много хубав, но виждайки себе си, своето аз, което функционира красиво, балансирано, като музика, като класическа италианска музика, в която има пълна хармония, няма какофония, той наистина може да се прилепи към това и да започне да се любува на себе си. Да обикне себе си, вещите, другите.

Това е разликата между светската любов и любовта към Христос. Тук много християни си „патят”, като объркват нещата, и ми прави впечатление, че когато ги питаш: Коя е най-голямата Божия заповед?, те казват Да обикнеш ближния си. Така казват всички и особено децата. Аз им казвам: Не, не е тази. Бях в един лицей и един ученик отговори на този въпрос така:

- Плодете се и множете се! Тази е от любимите заповеди. Както и другата, където се казва, че болните и пътниците може да не постят – още по-хубава заповед!...

Но първата заповед на Бога е възлюби Господа, Бога Твоего. Това е. Бог е дал тази заповед – възлюби Бога с цялото си сърце, а да възлюбиш ближния си е резултат от първата заповед. Всичко друго е резултат. Бог е дал тази превъзходна заповед, за да ни покаже правилното движение на любовта, която трябва да се обърне към Бога. Каквото и да прави човек, той трябва да го кръсти в любовта към Бога. Дори бракът, любовта към съпругата, създаването на деца – всички тези неща, ако се абсолютизират, се превръщат в идоли. Да, дори бракът и децата могат да бъдат идол. Всичко това трябва да участва в нашата връзка с Бога. Ако не участва, тогава човек някъде „губи” връзката.

И така, първата цел е любовта към Бога и ако я постигнем, тогава всички други неща заемат своето правилно място и човек не се затруднява. Да речем, че имаш труден брак, мъжът ти те измъчва, свекървата също и ти идва да зарежеш всичко. Ако анализирам себе си, ще видя, че причината е дълбоко в мен, а именно, че не обичам Бога. Ако обичах Бога изцяло и знаех, че целта на живота ми е любовта към Него, тогава проблемите в моя брак, здраве, работа, финанси, дори фактът, че остарявам – всички тези неща щяха да играят положителна роля в тази моя връзка. А фактът, че негодувам и искам да се освободя от моето изпитание и кръст, означава, че любовта ми към Бога някъде не „прави контакт”. Виждате какво предложили на Христос: Ако си Син Божий, слез от Кръста! Виждате ли какво предложение? Ако си Син Божий, слез от Кръста! Това е предложението, което винаги идва, когато малко се затрудним: Имаш трудности в брака, задушаваш се? Имам едно предложение – разведи се!  

Друг път може да си помислиш за някого, който ти създава проблеми: Колко хубаво щеше да бъде, ако умреш! И този помисъл идва, може да не го приемаме, но си го помисляш. Свекървата държи парите и не ви дава, а ти имаш нужда от тях и си помисляш: Колко време да я чакам! Господ да я вземе, след като е тръгнала натам, за какво да ни мъчи още повече! Рано или късно, дали на 70 години, нека си отиде сега, когато имаме нужда! Такива мисли ни минават, когато искаме да се махне нашето затруднение. То може да бъде всякакво – от тежка болест като рака до проблеми с обкръжението, парите. Всички тези неща причиняват болка. Ако разсъдиш правилно обаче ще видиш, че всичко това има отношение към твоята връзка с Бога. Ако не успееш да ги свържеш, тогава няма да успееш да се справиш с проблемите.

Сещам се за нашия блаженопочивш старец Йосиф Исихаст, който почина през 1959 г. и в даден момент имаше много проблеми и скърби с някои послушници, които взе при себе си. Те не били за тази работа, нито били за пустинята, където той живял, но от любов той поел тяхното бреме и накрая се изтерзал. Той мислил какво да прави и стигнал дотам да се пита, дали да ги изгони или той да си тръгне. Бил в голямо затруднение, скръб и болка, но, молейки се, видял разпнатия Христос, Който му казал: Не можеш ли да понесеш всичко това заради любовта към Мене? В крайна сметка въпросът се свежда до това – всичко, за което мислиш, че е виновен твоят мъж, послушник, работа, здраве, съсед – всичко това човек трябва да отнесе към равнището на връзката си с Бога и да го използва като трамплин, като стъпало, върху което ще стъпи и ще направи скок, за да срещне Бога. Когато направиш това, тогава ще се обърнеш и ще кажеш, че моят най-голям благодетел бе моят мъж, свекърва, която жива ме „изяде” – примери давам – този, който ме оклевети, унизи.

Старецът Паисий казваше, че когато умрем и отворим очите на нашата душа, първото нещо, което ще направим, е да прославим Бога с всички сили за злините, които сме претърпели през живота си. Защото в крайна сметка ще разберем, че именно тези трудности са ни помогнали и нашите благодетели не са тези, които ни говорят хубави, а лоши думи, не защото са искали да ни облагодетелстват – не, те са направили своето зло – а защото, ако ги оползотворим правилно, тогава всичко това става за нас мост, върху който стъпваме и отиваме в Царството Божие. Нерон, този клет римски император бил злодей, звяр, убил толкова християни, но бил и най-големият „благодетел” на Църквата. Не че наистина бил такъв – той бил хищник, злобен, в ада може да е отишъл, не знаем, но той напълнил рая с мъченици, изклал всички християни един след друг, всички отишли в рая и напълнил Църквата с мъченици. И Калигула, и Диоклетиан и всички тези гонители. Те може да са вършили злини, но този, който оползотворявал злината по духовен начин, реално ставал съвършен. Следователно, значение има как човек оползотворява всичко, което става в неговия живот, как го кръщава в своята връзка с Бога, дали насочва своето внимание към Божията любов. Само тогава човек може да каже: Виж, заради Божията любов ще търпя този мъж, брат, жена, деца, затруднение, независимо дали аз съм виновен.

Ако си направил грешка, сега имаш възможност да я претвориш в златна възможност. И тази възможност съществува във всеки момент. Дори нашите грехове и нашите страшни падения, които за съжаление имаме, ако ги оползотворим, стават велики благодеяния. Ако подходим към раната чрез смирение и покаяние, тогава тя наистина се изцелява. Става извор на смирение и покаяние, на голямо съкрушение и благодат в човека. Не самият грях, а правилното отношение към затруднението.

Затова, когато негодуваме и не проявяваме търпение, нека не стигаме дотам да обвиняваме хората, работата ни или нещо друго. Същността на проблема е в това, че дълбоко в себе си не обичам Бога с цялото си сърце. Ако Го обичах така, щях да тичам както св. Георги, който бягал с нажежени обуща, в които имало забити гвоздеи. Той не казал: Бре, какви зли хора, сложиха ми такива обувки! Не ги е ли е срам! Злодеи и зверове! Нищо от това, а ги обул с радост и така бягал, като си казвал: Бягай, Георги, за да приемеш жадувания Господ! Бил безразличен към тези, които му ги сложили. Значение за него имало да ги обуе и да бяга, защото имал пред себе си жадувания Господ. Затова и св. ап. Павел казва: Братя, нека с търпение изминем предстоящото нам поприще, имайки пред очи началника и завършителя на вярата – Иисуса, Който, заради предстоящата Нему радост, претърпя кръст, като презря срама, и седна отдясно на престола Божий.

Гледаме само напред, не гледаме външните неща, всичко това е безразлично за нас. Както този, който бяга на стадиона, не седи да гледа скамейките, или, ако шофира, не гледа наляво и надясно, а внимава в своята цел! Такъв е „атлетът” на духа. Той не търси кой е виновен, дали искат да го експлоатират и дали е жертва – всичко това са претексти. Той гледа целта, а целта на моя живот е любовта към Бога. Моят брак, децата ми, липсата на деца, щастието или разпадането на моя брак, смъртта ми, моето щастие и нещастие, всичко това се кръщава в моята връзка с Бога и в целта на моето съществуване – любовта към Него.

Ако човек разбере това още в началото и го вложи в себе си, дори когато тръгне да се жени и обича силно съпругата си, защото това е нормалното, той трябва да знае, че всичко това е част от пътя към вечността. И аз самият, и жена ми, и децата ми имат една цел, която превъзхожда дори целта на брака. Основната цел на брака не е самият брак, нито децата, нито любовта между нас, защото в брака може да няма любов и в даден момент да се разпадне, или има семейства без деца. Цел на брака е любовта към Бога. Оползотвори своя брак в Божията любов, дръж здраво това и не се плаши от нищо. Такъв човек прилича на атлета, който бяга и стига до финала, взема първата награда и наистина е блажен, защото е постигнал целта на своето съществуване, намерил е това, от което има нужда.

Всички други неща оставят в нас въпросителна – защото нашата природа е така създадена, че каквото и да правим, не можем да намерим покой в нищо друго, освен в Бога. Само в Него намираме упокоение, пълнота. В другите неща намираме мир и удовлетворение само отчасти, дори всичко да върви добре, винаги има нещо, което не ни изпълва. Тази празнота може да заеме само Божието присъствие, което не се ограничава в схемите от този свят. Нито монашеството, нито бракът, нищо от това не дава пълнота само по себе си, но това са средства – и монашеството, и бракът, и мисионерството, и всички подвизи. Целта е Божията любов. Ако нашият подвиг води натам, тогава той е постигнал своята цел.

Затова пълнота на всичко е любовта, но не любовта-идол, а любовта, която Бог е. За нас, деца, любовта е Христос, Той е нашата любов, за нас любовта е Личност, а не идея. Затова ви казах, че Бог е любов, но любовта не е бог. Ние обичаме Христос, не обичаме любовта, не обичаме свободата, не обичаме идеите за тези неща, а конкретна Личност, богочовешката личност на нашия Господ Иисус Христос, Който направи всичко за нас. А тази Личност съществува в и чрез Църквата. Ние сме Църквата и Църквата се конституира в Евхаристията. Христос ни се дава като Евхаристия, като св. Причастие. Ние се съединяваме, ставаме едно с Него в това общение на любовта, в Тайнствата, в Църквата, в сърцето си, в цялото ни същество. Това е най-голямото преживяване, което човек може да има. То е безкрайно, няма граници, не се ограничава, няма да кажеш: Е, колко време да продължава тази любов, хайде, колко години? Вечно ли ще обичаме Бога? Няма ли да ни омръзне? Мед да е, ще му се наситиш, ще кажеш стига, колко мед!? Нека пийнем и малко оцет! Да, това може да стане, ако Бог имаше граници, но именно, защото Той е неограничен, необятен, затова човек влиза в тази връзка, в тази необятна динамика и никога не престава да обича. Затова не може да се пресити и да каже: Е, преситих се вече! Стига!Омръзна ми, не искам вече! В човешките дела това може да се случи – и най-хубавото омръзва. При Бога обаче е различно и Бог не изморява човека. Бог никога няма да ни дотегне, нито някога ще създаде чувство за празнота в нас, няма да ни остави сами, празни, няма да ни измори. Любовта към Бога е такова удивление, че тогава човек наистина е в състояние на постоянно въодушевление, удивление и славословие пред лицето на безкрайното и пълно вкусване от Божията любов, която чувстваме чрез пазенето на Божиите заповеди. 

Всички заповеди, поучения и съвети на Църквата не са нищо друго, освен лечението, което ни се предлага, за да изцелим нашето острастено и немощно аз и то да започне да функционира по естествен начин – като любов. Тогава човек реално става образ и подобие на Бога, става милосърден, както нашият небесен Отец е милосърден!

Превод: Константин Константинов

ДВЕРИ.бг

• Следваща >