Живот без стрес

• 
• 

User Rating:  / 4 
PoorBest  Сряда, 28 Май 2014 17:22 Автор: Архим. Андрей (Конанос)

Ако разберем какво се крие зад стреса, ако видим лъжата, която се крие зад него, ще установим, че в крайна сметка не съществува причина да бъдем в стрес. Нашият живот би трябвало да бъде щастлив, спокоен, радостен и да живеем дълги години. Защо не? Христос ни е дарил живота, за да живеем в този свят, да му се насладим, да видим Неговите дарове и да ги приемем евхаристийно, тоест с благодарност, а чрез Неговите дарове да намерим Самия Него. Когато аз си тръгна от нечий дом и си забравя нещо там, например химикал, очила или друго, домакинът по-късно ще ги види и ще каже: А, това са очилата на отеца. Така, виждайки очилата, той си спомня за мене, умът му отива в мене. А защо правим подаръци? За да може, когато човекът гледа нашия подарък, да си спомня за нашата любов към него, да помни, че някога сме разговаряли. Ако обаче подаръкът се ползва, без този, комуто сме го дарили, да си спомня за нас, тогава целта на подаръка не е изпълнена. Правим подаръка, за да имаме връзка с другия човек, изпълнена с любов, общуване, топлина, обич, а не просто, за да ползва подарената вещ.

Именно това прави Бог - поставя ни в този хубав свят, който в крайна сметка ние превръщаме в нещо различно, поставя ни в него,  за да се наслаждаваме на Неговите дарове, да се радваме на Неговите благодеяния и да живеем спокойно като деца в дома на своя баща, които не се тревожат, не се смущават, защото казват: имаме си татко! Когато имаш баща и той е  нежен и добър татко, не се страхуваш. Това върши Бог. Затова ни е оставил да живеем в този свят. Слушах в едно предаване да говори някакъв много добър лекар, който казваше, че нашите гени, т.е. нашето устройство е такова, че можем да живеем много повече години, ако водим правилен живот.

Естествено, хранейки се правилно, но и  бидейки душевно уравновесени,  със спокоен душевен свят,  с тиха, спокойна душа, тогава бихме живели повече години. Човек обаче остарява от притеснения,  проблеми, стрес, смущение, които чувства в себе си, от несигурност. Всичко това кара косите му да побеляват, още докато е много млад, косата му пада без причина, само от притеснение. Виждате, че от стреса стомахът се разболява, появява се язва, едно, друго... Колко болести започват от душевен проблем! Затова, ако искаме да се радваме на живота, както казваме в пожеланието: за много години!, трябва да намерим предпоставките и тайните за това дълголетие.

Една такава тайна е да живеем  без стрес. Без тази тревога, тази язва, която постоянно ни яде в душата. В един дом видях няколко снимки - снимки на наши предци, баби и дядовци. Виждали ли сте такива стари снимки,  черно-бели, с дядото и бабата? Бабата със забрадка, дядото с мустаци, със сако,  гедат отпред фотографа  с едно невинно изражение, простота и невинност на душата си. Гледат напред, тяхното лице е покрито с бръчки, изморено, остаряло, от многото работа, от многото деца, от нивите,  от умората, от постоянното търчане в живота, но забелязах нещо любопитно. Докато лицата им бяха загрубели от труда, от мотиката на нивата, от земеделието и многото раждания  (в миналото било изключено жената да няма 5,6, 10 деца), но видях, че техните лица и най-вече очи бяха спокойни, мирни, тихи и излъчваха благост. Уморени, но спокойни, те не знаели какво означавалифтинг, маски за лице, грижи за тялото, те не разбирали от такива неща. Миели се с бял сапун и то определени пъти, а не постоянно, но тяхната плът ухаела на почва, на чистота от друг тип, ухаела на автентичен и истинен живот.  Те имали друга чистота, друга красота, друго спокойствие и това личало на лицата им. Спели малко, но сънят ги насищал, спели без кошмари, не скачали в съня си. Заспивали, веднага щом легнели и нямали нужда нито от сънотворни, нито от специални апарати, нито от отпускащи чайове, нито от нощни чайове, нито от сутрешни чайове и т.н, каквито имаме днес. Дневният труд, тяхното честно сърце, тиха съвест и уморена плът обаче ги карали да спят като птиченца, малко, но здраво, малко часове, но истински си отпочивали и душата им реално се освежавала. Те се събуждали с апетит за живота, със сили, с кураж. Имали своите проблеми, но имали и някои тайни, които ги правили щастливи и най-вече не познавали стреса. Те предавали това нещо  на своите близки и на децата си, т.е. раждали здрави деца, с желание за живот, с желание и те да създадат семейство, с желание да работят, да се впуснат в океана на живота без страх, несигурност, тревога  и вливали в тях това желание за живот. Как ставало това? Коя  била тяхната тайна? 

Тези хора поставяли друг за капитан в своя живот. Мисля, че нещо подобно е ставало. Тези стари хора, особено в нашата страна, били заквасени с Църквата, с Христос. Без да знаят много неща, имали жива вяра, не знаели нищо от това, което ние знаем.  Което ти си чул от предавания, списания, конференции, касети, от Добротолюбието и други духовни текстове, от Евергетинос и т.н. - те не знаели, нито били чували, но техният живот бил жив Евергетинос. В своя квартал те живеели Патерика, в който четем за светите старци, преподобните отци и майки в пустинята. Те отваряли прозореца си, поглеждали се със съседите и чувствали утеха, виждали куража на другия и се поучавали на думата търпение, на думата надежда, на думата молитва, на думата смирение, на думата любов, на думата съкрушение и прошка, всички хубави неща, които ние сме се научили да ги четем в книгите. 

Ние обаче не виждаме тези неща около себе си, не срещаме хора, които нямат стрес, които да предадат и на нас спокойствието на своята душа. Този мир сякаш не съществува, а го виждаме само нарисуван, върху икони, описан в книги, но това не е достатъчно, за да утоли твоята жажда.  Когато ти си жаден, а аз ти донеса една чудесна снимка с  буйна  вода и я сложа отпред, ти не утоляваш жаждата си. Виждаш, че съществува вода, някъде може да има, някой може да пие, но аз не пия. Така продължаваш да си жаден. Това е въпросът. Ние четем, слушаме, но не чувстваме. Не чувстваме липсата на стрес, не виждаме около нас хора без стрес. Знаете ли, че това е заразно, т.е. и спокойствието, и стресът се предават. Не сте ли чували как някои казват:

- Не прави така, защото ми предаваш своя стрес. Така и аз ще се паникьосвам и какво ще правим, ако и двамата се уплашим?

Старите хора нямали стрес. Един приятел, свещеник веднъж си дойде от Шотландия, от Единбург. Там хората са по-спокойни, имат друг ритъм, друг манталитет, друга философия, друга култура, друг живот - това не се дължи на вярата в Бога, а просто имат спокоен ритъм на живота. Естествено тяхната икономика, политика, начин на живот и историята също са повлияли. Той дойде тук и с автобус отиде в Атина по работа, за покупки. Върна се на обед, обади ми се по телефона и ми каза:

- Олеле, главата ми!  Главата ме заболя в Атина! Какъв е  този живот!? Каква е тази лудост, която цари тук?! Как издържате? Блъсканица, подивели и стресирани лица, сякаш гонят нещо и не знаят какво е. Никой не спира, всички търчат като луди! Какъв е този живот?!  Гледах лицата им и не намерих нито едно, спокойно, тихо, мирно лице, а всички бяха смутени... Нещо има. Там, където живея, хората не са така. Естествено те не са и такива, каквито Христос и Църквата ги искат, но най-малкото не са така стресирани. А и ние сме средиземноморски народ, с много слънчева светлина, която предполага екстровертност, напрежение, динамизъм, но едно е динамизмът, а друго душевният смут.

Фотис Контоглу в книгата „Благословено прибежище” казва за нашата смутна епоха: "Когато вървя и намирам някой човек, който е  спокоен и без стрес, спирам, кръстя се, прославям Бога и казвам: Най-накрая  намерих един спокоен човек! Всички търчат, бързат, но никой не се радва, никой не се наслаждава на живота, защото всички гоним да постигнем нещо, но не се радваме на това, което вече сме постигнали, защото гледаме следващото, което отново ни очаква.

И тъй, говорихме за стреса, който ни обзема поради нашия егоизъм, поради това, че искаме всичко да правим сами и вярваме, че ние сме господари на своя живот. Но ако почувстваш, че ти си господар в живота си, наистина ще се стресираш. Ако мислиш, че всичко минава през твоите ръце  и ти си отговорен да  направиш всичко, наистина се стресираш. Особено, когато става дума за децата ни. Няма да е така обаче, ако кажеш, чеБог ме е довел в този живот, дарил ми е децата и ме е използвал, за да имат те живот. Той им е дал битие чрез моята плът и с мое участие, но Бог не изисква от мене да направя всичко за моите деца. Изисква това, което мога, а другото, което не мога, ще оставя на Бога и няма да изпадам в стрес от своята невъзможност. Ще се доверя на Бога, ще доверя децата си на Бога, ще утихна и ще се успокоя.

Това е правилното отношение към живота. Когато обаче поемеш всичко върху себе си  и мислиш, че ти си  управник на живота на детето си, на работата си, искаш всичко да минава през твоята глава, тогава стигаме до границата на преумората, изтощението, парализираме се, зарязваме  всичко и се побъркваме. Нима може твоята глава да побере всичко, твоят ум да разсъди за всичко? Не може. Остави нещо и за Бога, остави и Бог да направи нещо, остави децата си на Неговата грижа. Разбира се, направи и ти нещо, старай се, но тичай след децата си с твоята молитва. С твоята любов,  поглед, милувка, а не с твоя стрес, защото така не им помагаш, а им предаваш стреса си.  Те подивяват, подивяваш и ти, искаш да ги погалиш, а те чувстват, че ги драскаш, защо им предаваш този дух на стрес, който се предава като най-лошо наследство на околните. Не съществува по-лошо нещо от това другият да наследи от нас това стресово състояние, както и не съществува по-красиво богатство,  дар и „банков влог” за детето ти и внуците ти и всички твои близки от това да  им предадеш  спокойствието, тишината – това е най-хубавият дар.

Нямаш пари в банката? Не е проблем. Не се стресирай! Ама, какво ще оставя на детето ми? Нищо, на тебе какво ти оставиха?  Ти как построи твоя дом? Добре, дай му нещо, не го оставяй лишено и бедно в живота,  но му дай това богатство - богатството на простотата, както казва св. Писание.  Това е богатството - простотата,  проста душа, прости мисли, прост живот, просто поведение, това е богатството: детето да научи от теб какво е липсата на стрес и обилието на спокойствие и мир. Да каже: имах баща, имах майка, които бяха спокойни хора, с доверие в Бога, за всичко се доверяваха на Бога и за нищо не чувстваха стрес!  Т.е. когато нашите родители и всички ние отминем от този свят, да оставим именно такъв спомен за себе си.

Това е толкова хубаво - да оставяш всичко на Бога. Казваш, че не можеш! Прави  това, което ти казвам, то е велико. Св. Григорий Богослов казва: най-великото дело е без-действието. Някои казват: ти в Църквата нищо не правиш. Но я направи това, което Църквата казва, т.е.  да не правиш нищо? Можеш ли да не правиш нищо и да се успокоиш? Опитай и ще видиш колко е трудно. В действителност, ти правиш нещо, не бездействаш, но правиш  това, за което трябва да положиш много усилия, за да го постигнеш – да не правиш нищо и да се оставяш на Бога. Велико нещо е да не правиш нищо и да се доверяваш на Бога.

В Патерика се разказва, как попитали една монахиня, която живеела в една килия:

- Колко години седиш тук?

Тя казала:

- 30 години.

- И какво правиш тук, седейки?

Тя отвърнала:

- Не седя, а пътувам! Гледаш ме, че седя, но това, което виждаш като заседнал, спокоен, безделен, безразличен живот е най-динамичният живот, защото се моля.

Затова, когато ти казвам да нямаш стрес, не ти казвам да не правиш нищо, а да направиш всичко. Всичко е предаването на Бога. Това е. "Нека един други и целият си живот на Христа Бога да предадем". Това прошение, този израз от св. Литургия, който всички знаем, ни говори именно за това: да предадем себе си, другите и целия си живот  с всички проблеми, разходи, притеснения, болести, бракове, покупки, деца, имоти, всичко - на Христа Бога. Затова е използван дателен падеж -  на Христа, Който е нашият Бог, да се доверим. Всичко да доверим на Бога.  В Твоите ръце предавам Духа Си. Да предадем означава да се доверим, да оставим всичко в нозете  на Господа, в Неговите ръце и обятия. 

Ако успееш да преживееш това предаване на Бога, веднага, автоматично всичко се отпуска, мускулите на твоето тяло се отпускат. Виждали ли сте как спи бебето в  майчините обятия? Ако вие сте майки, сте виждали как спят.  След няколко минути ръчичките му увисват, отпускат се, краченцата също,  детето не  не се противи, не се стяга, нито един мускул на неговото тяло не е стегнат. Всичко е отпуснато. Защо? Защо съществува една прегръдка. Прегръдката на майката, на бащата, те го държат и то спи. То се доверява, успокоява се и сякаш казва: Имам моя татко, имам моята мама! Веднага щом се събудя, ще ям! Никога не сме виждали детенце да има стрес! Ако го видим стресирано, ще кажем: Това дете не е добре. Възможно ли е едно малко детенце да се събужда  и да казва: Какво ще стане?  Какво ще ям днес?  Не издържам! Уплашен съм, стресиран съм за утрешния ден. Ако се оцапам утре, кой ще ме преоблече? Ако огладнея утре, какво ще стане? Дечицата имат пълно доверие на своите родители и се оставят на тях. Христос, Църквата те призовава и ти да направиш това съзнателно, доброволно, да го поискаш, да го обмислиш, да го вземеш като решение, да го избереш, да го повярваш и да го направиш.

Да се предадеш, да оставиш живота си  в ръцете на Бога, проблемите, всичко, на Христа Бога. Не просто на някой човек, а на Бога, на Богочовека Христос, Който може и се грижи за всичко. Всичко си ни дал, Господи,  всичко си направил заради нас, както се казва в Св. Литургия на св. Василий Велики, и никога не ни оставяш, без да ни помогнеш. В последния миг на безизходицата ще направиш нещо за нас. Спомням си за стародавните дни (Пс. 142:5)  се казва в в Псалтира. Господи, чуй молитвата ми! Спомних си, Господи, старите дни, размишлявам за всички Твои дела. Спомни си старите неща, колко пъти Господ те е спасявал, избавял, защитавал,  давал най-доброто решение за теб? Е, кога това нещо ще те накара да се успокоиш и да кажеш: да, бе, детето ми, чувствам Божията любов! Нека утихна, Бог ми е показал, че ме обича и закриля. Да изчезне накрая тази огромна несигурност, страх, душевен смут, който ни обзема.

Бог има добър план за всеки от нас – повярвай в него, довери му се и ще видиш. Той ще отнеме твоя стрес и ще изчезне това свиване в стомаха, тази агония, тревога, която чувстват децата,  когато отиват в училище, но не са чели, нещо ги стяга в стомаха от стрес, от тревогата, какво ще стане, ако ги изпитат, какво ще кажат. Така е, когато липсва усещането за вярата, за любовта, за топлината, за това, че този, който е пред мене, ме обича, че освен него съществуват светците, които ни покровителстват, съществува Бог, Който ни закриля. Когато Бог се отдръпне, човек остава хладен, неговата душа се  вледенява, няма къде да се облегне, да стъпи и затова се стресира. Ако искаш твоето дете да няма стрес, се научи да вдъхваш спокойствие, тишина, покой, доверие, сигурност. Другият до тебе да може да бъде себе си, а не да се стресира и да казва:

- Сега как ще говоря, как ще го приеме? Как ще му го кажа? И ако ме разбере погрешно? А ако се ядоса? Какво ще стане? 

Всички тези мисли създават стрес. Едно лъжливо аз кара децата да се срамуват  да говорят,  затварят се в себе си, не се откриват, защото не могат да кажат истината, чувстват тревога, ако кажат истината. Защото опитът им показва, че веднъж казали истината, последиците са били бой, унижение, наказание и обезсърчение. Нашето присъствие и общуване не трябва да създава стрес у другите, трябва да бъдем източници на спокойствие. Това е много хубаво и ценно за всички.

Трябва да уважаваш другия, неговата личност, сили, зрялост  и да не му поставяш граници и  пределни точки, които трябва да стигне. Не, а го уважи, дори по отношение на храната: някои деца ядат със стрес, защото родителите им крещят: "Горко ти, ако не го изядеш!"  Ама то не може да яде така! Така храната става отрова за него! Когато постоянно чувстваш, че трябва да стигнеш определен идеал, който другият ти задава и настоява за него, това е източник на стрес и това те стресира, смущава,  притиска, не издържаш.  Яж колкото искаш, чувствай се уютно, приятно, спокойно!  Защо децата ядат лесно със своята компания,  докато вкъщи... Ако правят така, значи вкъщи ги стресираме с духа, който създаваме около тях.

Много е хубаво да създаваме отпускаща атмосфера около нас, да нямаме тревога и да не създаваме тревога, а когато виждаме, че другите не се тревожат,  да се опитаме да влезем в тяхното мислене,  а не да им пренасяме своя стрес. Учениците на Христос се опитали да направят това,  когато имало буря и корабът щял да потъне, а Господ спял. Корабът се пълнел с вода, те се уплашили, че може да  потънат, а Господ спял. Ама, какво е това? Сън? Спиш?  И корабът рискува да потъне? Стрес сред учениците,  смут, давим се, загиваме! Естествено, те не се давели в една  лъжичка вода, а говорим за цяло езеро, но Господ се чувствал като малко детенце, както тогава в прегръдката на Света Богородица, която Го държала и Той спял, така и сега. Езерото било Негово, ветровете били Негови. Вълните? Той ги създал, Той бил в Своя дом, цялата земя е Негово легло, трон, и Той спял спокойно. Господ не чувствал страх в този свят, от нищо не се страхувал, затова ходил сред мрака, в пустинята, молил се,  отишъл в пустинята и се молил и постил 40 дни. Отишъл на Елеонската планина самичък, оставал в пустинни места. Това било Негов дом. Не чувствал страх, именно защото имал любов, нямал стрес в този свят, а обичал света, който Сам създал, който е дело на Неговите ръце и затова спял.  В кораба Той спял, а учениците Му  паникьосани изгребвали водата и внезапно видели, че не могат повече и Го събудили. И какво направили? Поискали да стресират  и Господ - вместо да се опитат да вземат от Неговото спокойствие, те се опитали да Му предадат своя страх и паника, т.е. да направят обратното. Както и ние правим. И  какво Му казали? Господи, спиш, не те ли е грижа за нас, че загиваме? Събуди се най-накрая! Влез и Ти в нашия проблем, ела и Ти да се притесниш заедно с нас! И Ти се стресирай с нас, не можем да Те гледаме толкова спокоен,  толкова тих, защо си такъв? Защо съм такъв?  Защото Аз съм Бог.

Бог е безстрастен, тоест Той не страда от тези човешки неща - това означава безстрастен. В църковния език безстрастен не е този, който от нищо не се интересува, който е хладен и безразличен към живота, в смисъла, в който казваме днес: "Той мина покрай мене толкова равнодушно", т.е. в негативен смисъл. Не.  Това означава, че Господ стои над  човешките неща  и нашият проблем не Го докосва, за да Го смути, а Го докосва със състрадание, обича ни, но не може да влезе в нашето стресово състояние. Господ не може да почувства това, защото живее в друга атмосфера, в друга душевна атмосфера, в Своя мир, в Своята божествена тишина. Христос бил спокоен, тих като морските води,  както при  някой превъзходен слънчев залез  всичко блести, всичко е тихо и се оглеждаш във водата, такова било и сърцето на нашия Господ - тихо и спокойно. Какво направил Той? Вместо да възприеме техния стрес, Той им предава  Своето спокойствие, простира  Своите ръце, предава този мир от  Своето тяло, от Своята божествена душа и светостта на Своето лице на учениците, на морето, на вятъра и всичко утихнало.  Господ им казал: Защо се уплашихте, маловерци? Нямате вяра. Това е причината. Не са ви виновни вълните,  защото днес са вълните, утре ще са парите, вдругиден  ще е някоя болест, след това нещо друго - винаги ще има нещо.  Проблемът не е в това. Важното е твоята душа да се изцели от самия корен на проблема, а след това ти вече ще си намерил тайната, която е доверието в Мене.

И така, Господ им дал Своя мир, те  се успокоили, както и вълните и вятъра, т.е.  двояко чудо, защото, когато вятърът утихнал, вълните би трябвало да продължат да се движат поне още малко, а те спрели начаса. Затишие настъпило най-вече в сърцата на учениците, в които бушувала най-голямата буря.  Господ отнел техния смут и тревога. Как? Той прострял ръце - това е тайната, да отвориш ръцете си, да отидеш при Христос и да стане тази среща, това преливане на мира, тишината, спокойствието. Така  ще изчезне твоята несигурност.

Господ никога не  чувствал нито страх,  нито стрес, Той никога не предал смут на Своите ученици. Дори в най-трудните моменти от техния живот, малко преди Своите ужасни страдания, малко преди да бъде разпнат, Господ им предал тишина. Той ги поканил на трапезата на Тайната Вечеря, „от сърце пожелах да ям с вас тая пасха, преди да пострадам” (Лука 22:15). Умирам и искам да отидем заедно да ядем, да почувстваме любовта от общуването, да ви дам дара на св. Причастие, да ви предам Моя мир. Мир ви давам, Аз ви давам мир, който е  различен от този, който светът дава. Вземам от вас стреса,  давам ви други преживявания, друг опит, давам ви Себе Си. Защото Христос е нашият мир, Той е нашият мир. Той ни е оставил Себе Си, за да имаме Неговия мир, оставил ни е даровете на Своята любов и благодатта, изпратил ни благодатта на Светия Дух. Следователно, ние имаме всички предпоставки за  мир и сигурност в нашите сърца.

Я си помисли - казва св. Никодим Светогорец- Господ отишъл на Своя Кръст, сякаш отивал на празнично тържество, сякаш отивал да пирува, да се забавлява, т.е.  с такъв оптимизъм на душата, с такова вътрешно равновесие, без  паника, без смут, без страх. Я си помисли да си в затвора и  да ти казват, че след няколко дена отиваш на съд или имаш смъртна присъда, утре умираш, това е твоят последен миг, няма ли да се почувстваш зле? Няма ли да си попотен в меланхолия, притеснение и разочарование? Душата ти ще линее, ще чезне, а душата на Христос не просто не се сломила, а тогава разцъфтяла много повече от всеки друг момент и проявила любов, защото в онзи момент Той изрекъл най-превъзходните думи. Преди Своя земен край Господ не чувствал тревога за нищо, както не  чувствал тревога, когато другите Го гонили, нито когато Му отправяли заплахи за живота, нито когато книжниците и  фарисеите  Му поставяли капани с думите си, за да Го уловят, нито когато искали да Го заловят и да Го съдят - Той никога не изпитал смут. Никога нямал тревога, никога не живял във фантазии: какво ще стане, какво ще Ми се случи? Не, Той живял настоящия момент - днес, тук и сега.

Остави другото, когато дойде, ще се случи, и тогава ще изпитаме болка, сега живеем в този момент, който е пред нас. Насъщният ни хляб дай ни днес.  Днес. За да се науча да не мисля за утре по стресиращ начин. Ако имаш деца, ще вложиш пари в банката, ще имаш спестявания,  ще построиш дом, апартамент, това не е лошо,  но всичко това да го правиш без несигурност, паника и смут. Това е хубавото. Прави, каквото правиш, но по различен начин, промени механизма на душата си, поработи по друг начин, приеми по друг начин това, което правиш. Посрещни го по различен начин.

Христос не иска от тебе да промениш своя живот като ритъм. Не иска да промениш своята работа, а да промениш начина, по който гледаш на твоя живот. Иска да видиш живота както Бог го гледа, да видиш през Христовите очи света, себе си, но за да стане това, трябва да излезеш от себе си. Един млад човек ми каза нещо подобно:

- Понякога се наблюдавам в това, което правя, сякаш излизам от себе си. Представям си, че съм някой друг и сядам и гледам собствения си живот.  Все едно, че имаш видеокамера и гледаш собствения си живот като зрител.  И знаете ли какво чувствам? Чувствам, че съм един луд човек.  Гледам как тичам, обзема ме тревога, напрежение, болна активност, сърцето ми тупти ускорено, чувствам несигурност и си казвам: "Добре ли съм? Защо съм такъв?"

Аз му казах:

– Това ще ти помогне да се осъзнаеш, но това не е изцелението само по себе си. До известна степен то ти помага. В такъв случай се успокой! Върви по-бавно, дръж се по-тихо, говори по-спокойно, не предавай смут и стрес на другите, с  които говориш.

Църквата ни казва да  гледаме нашия живот с очите на Христос, да имаме ум Христов - гледаме, проумяваме и мислим за света не със светски дух, а с Христовия дух и така трябва да видиш и своя живот. Да видиш нещата така, както Христос ги устройва. Представи си да живееше по времето на Христос.  Имаш много проблеми, тичаш в Назарет по работа, в Галилея, където бил Господ, но ти не Го познаваш, просто знаеш, че Той съществува. И така, бързайки, бидейки в паника, един ден попадаш на Него и учениците Му.  Ако Го погледнеш в очите, внезапно ще видиш тези очи и тогава щеше да кажеш - Не съм виждал такива очи! Защо? Защото носят в себе си цялото спокойствие на океана, на Галилейското езеро, цялото спокойствие, което съществува в небесния свят, цялата тишина. И внезапно само с това, че Го гледаш, се вцепеняват всички твои проблеми и докато се подготвяш да Му кажеш нещо, се оказва, че няма какво да Му кажеш. Защото само с това, че Го гледаш, твоят поглед се приковава и се успокояваш. 

Мисля, че ако някой чрез своята молитва застане пред Христос и призове и почувства Господ в сърцето си, автоматично ще се окаже, че неговият стрес  е една голяма лъжа, измама, лъжеусещане, едно нищо.  Какво говориш сега? Притесняваш ли се? Защо? Кои са проблемите, които те занимават?  Гледай Мене, Който съм Бог, излез малко от сферата на земното притегляне и виж живота си кръстен първо в Бога, а след това погледни отново към земята – да видиш как ще гледаш по друг начин на нещата: живота, болестта, парите, яденето, децата, всичко ще го гледаш по друг начин, с други очи.

Старец Софроний Сахаров казва, че  когато познал Господ, му се дало друго зрение и друг слух:

- Друго зрение, различно зрение и слух - чувах това, което чувах, но по друг начин. Виждах това, което виждах, но по друг, божествен, боголепен начин. По божествен начин гледах живота си и не се стресирах за същите неща.

Христос иска така да гледаме на живота, както Той го гледа. Него не Го обзема нито притеснение, нито паника, нито страх; Самият Господ е въплъщение на Своето Царство, на Божието царство. Той е нашият мир, Той е истинското царство, което очакваме. Той е раят и  пред Божия рай  не може да съществува проблем, не е възможно някой проблем да устои пред Христос.  Затова, когато човек се моли, когато излезе от този свят, живее нещо различно и се издига до Бога, не съществува проблем, който да те стресира, а всички страхове изчезват.

Един човек веднъж се молил, защото бил болен от  рак. Преди да се помоли, видял своите изследвания. Той се молил продължително време - естествено това, което аз и ти правим, не е молитва... за пет минути. Говорим за молитва, т.е. да се посветиш и да намериш Бога. Когато се оказал пред Бога и Го почувствал, той забравил какво искал, тревогата изчезнала от него, забравил болестта, забравил за какво искал да се помоли и разбрал, че пред Бога не съществува проблем, за който трябва да  се стресираш.  Така става, когато имаш постоянно Бога в себе си и затова  Господ казва: бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение: бъдете постоянно будни и се молите, така че всяко нещо, което иска да ви смути, да изчезне и да не съществува никакъв проблем. 

Един човек  влязъл в една църква. Отвън  било облачно, а  в храма влизала силна светлина. Какво било станало? Облаците паднали много ниско, а куполът бил много висок, над купола слънцето греело и влизала светлина от друго равнище...

Така е и с нас - ако можем да излезем и да пробием облаците на този живот, облаците на този свят, пълен с тревога, и докоснем Бога,  ще усетим, че в нашето сърце ще влезе силна светлина и нищо от това, което ни занимава, няма да ни притеснява. Ще посрещаме нещата много по-различно, по-спокойно, ще чувстваме омайването и замайването, което Църквата ни дава. Трезво омайване, трезво опиянение, ще се опием с Църквата,  но не толкова много, че да загубим своя разсъдък и бистрота на мисълта, а толкова, че да издържим болката на живота и да я преодолеем. Както наркоманът, който една сутрин, преди да си вземе дозата, отишъл при стареца Паисий и му казал:

– Отче, дойдох рано,  докато главата ми е бистра, за да мога да се разбера с теб! Защото, когато си взема дозата, не мога да комуникирам. 

Старецът Паисий му казал толкова превъзходни думи, направил такъв анатомичен преглед на душата му, такава компютърна томография на неговото сърце, говорил му за Бога,  влял му Христовата любов и накрая наркоманът казал:

- Ох , отче, пак си изпатих същото! Дойдох, без да съм си взел дозата, а си тръгвам от тебе, сякаш съм си взел дозата! Странно нещо,  ти ме накара да се почувствам, сякаш живея в рая, накара  ме да се чувствам така, както, когато си вземам наркотика, омая ме, опияни ме!

Старецът Паисий му казал:

– Не виждаш ли никаква разлика? Същото ли е? Наркотикът, който вземаш, същото ли е като това, което те накарах да почувстваш в душата си?

Той му отвърнал:

- Не,  има голяма разлика. Ти, отче, с това, което ми каза,  ме опияни, но не загубих бистротата на ума си. Сега мога да общувам, зная кой съм, какво искам и какво търся. Чувствам, че живея, докато с упоението от наркотика се упоявам за кратко, главата ми натежава, унасям се за малко, но след това се връщам в реалността  и  сякаш си бия главата в една желязна стена и страдам. Душата ми страда, главата ми страда, целият ми живот страда. Това е разликата.

Маркс казва, че религията, вярата е опиум, наркотик за народа. А Църквата казва: Нека уточним нещата: вярата наистина е лекарство за народа,  тя прави това, което лекарството прави за тялото, със следната разлика: тя не те разболява, а това лекарство, което ти наричаш опиум, не е наркотик, а помага на душата ти да издържи болката на живота, но в същото време подържа нейната сила, жизненост, мощ, държи душата ти будна близо до Бога. Ти хем спиш от щастие, радост и вяра, хем живееш някъде другаде, но едновременно живееш тук и сега и знаеш какво става с тебе; наркоманът не знае какво става с него. Той не може да комуникира, не може да живее спокойно,  не може лесно да създаде семейство, не може лесно да отхрани деца, дори не може да лесно създаде деца. Докато в Църквата аз не съм упоен, а опиянен. "Аз съм опиянен, - казва св. Исаак Сириец, с Божието опиянение, което ме кара да гледам по друг начин на нещата". Я върви при един пиян и му кажи: "Домът ти се запали!" Какво ще ти каже? Нищо.

Така се чувстваме в Църква. Църквата нарича това трезвено опиянение - опиянение, свързано с трезвеност, с бодърстване. Това са противоположни думи, не може хем да си пиян, хем да си трезвен. Е, това може да стане само в Църквата. Докато извън Църквата съществува само упоение, само наркотик, без трезвеност, болно и гибелно упоение, от което умираш. В Църквата обаче  има упоение, което други може и да наричат упоение, но не е упоение,  а опиянение от щастие, което те кара да гледаш по друг начин на живота.  Това не е теория, а реалност.

Сещам се за девойката, която отишла при стареца Паисий и му казала за своите проблеми. Какви били нейните страшни проблеми? Тя имали изпит за ниво по английски, но чувствала  паника и стрес от това,  вземала хапчета, за да може да заспи, не можела да се съвземе, имала сърцебиене, косата й падала... Старецът й казал:

- Завиждам ти и те съжалявам!  Съжалявам те и ти завиждам!  Ще ти обясня и двете неща: и запази за себе си това, което искаш. Съжалявам те, че толкова малки проблеми те карат да се притесняваш толкова много. Погубваш твоята младост заради това, дали ще минеш нивото и се разболяваш от това. Струва ли си трудът да смяташ това за проблем? Ела да те поставя до някой наркоман, до някой раково болен, до някой, който умира, до някой, на когото правят сърдечна операция в интензивното отделение, да те сложа и да видиш кой е проблемът на живота. Това, през което ти минаваш, или това, което другите имат? И автоматично ще проумееш, че твоят проблем не е толкова голям, както ти го смяташ и се стресираш. Затова те съжалявам. Смяташ за голямо това, което не е голямо. Смяташ за значително  незначителното,  преувеличаваш  го толкова много и се разболяваш. Съжалявам те, че се давиш в една лъжица вода. Жалко! А си умна девойка и следваш!

- Да, отче, но също, казахте, че  ми завиждате!

- Да, даже ти завиждам, защото твоят проблем е само този изпит, докато други хора имат толкова много проблеми. Дано и моят проблем бъде това, което имаш!  Дано проблемиге на хората, които ги притесняват, да бъдат като твоя проблем.

В живота има толкова проблеми, че трябва да казваш слава Богу за това, че чувстваш стрес за един изпит. Това не е проблем. Ако разбереш и развенчаеш този мит, който си създала в себе си - митът на лъжата, който те кара да смяташ за големи неща една диплома или каквото и да е, ще се успокоиш. Това не трябва да става пречка пред твоето щастие, да те кара да чувстваш меланхолия, тревога, да се разболееш от това дали ще вземеш един изпит, дали ще минеш една сесия... Нека уточним, трябва да направиш невъзможното възможно, за да изкараш изпита. Нямам предвид да не се бориш – ще направиш всичко, така сякаш всичко зависи от тебе, но ще оставяш  всичко, сякаш то зависи от Бога. В твоето сърце ще оставяш  всичко на Бога, но в ума си, т.е. делата на твоите ръце,  подвизите, които ще правиш,  работите, които ще вършиш, ще правиш така, сякаш всичко минава през твоите ръце.

В сърцето си обаче няма да те интересува нищо, ще обичаш Бога и ще кажеш: "Господи,  преди всичко да бъда до Теб, да бъда с Теб! Господи, вземи всеки мой страх и ми помогни! Господи, Ти стани тревогата  на моя живот! Ти  стани моята мисъл, и ако имам натрапчиви идеи и  мисли  в ума ми, Господи, вземи всички тях и ме прилепи към Теб!  Ако искам да имам тревога и е позволено да имам само една тревога и агония - нека това да бъде моята агония – Господ, Неговото царство, раят, душата ми, връзката ми с Бога, любовта  към моите братя, Църквата".

Ако Христос стане моята тревога, всичко останало няма да бъде тревога. Няма да ме интересува нищо човешко и когато не те интересува нищо човешко, тогава ще постигнеш всички човешки неща, защото ще ги правиш без тревога и ще успееш. Няма да те притеснява и да загубиш, и да не загубиш. Този, който върви така уютно и свободен от обвързването  със света и зависимостта от нещата на света, е  най-успелият човек на света, най-благословеният човек.

И тъй, Господи, Ти стани тревогата на нашия живот. Ако станеш това, ще разберем, че Ти  не си тревога, а си наслада. Ако разберем Твоята наслада, тогава ще разберем, че всичко, което смятаме за тревога, е голема лъжа. Тогава нашата душа ще се успокои сега и завинаги.

Ако още имаме стрес, нека помолим Господ да направи една стъпка в нас и лека полека, влизайки в Църквата и доближавайки Христос, стресът ще изчезне. Нека молим Господ да ни даде Неговата любов, за да прогони от  нашата душа всякакъв страх, стрес, несигурност за настоящето, за бъдещето, за миналото, за всичко, което ни занимава - без стрес и с много любов към Христос!

Превод: К. Константинов

Двери.бг