Христос е казал: “А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.

Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили. Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте. Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен.”

Тази притча  – “За Страшния съд”, както християните я наричат от древност, – се чете седмица преди Великия пост, когато Църквата ни призовава да проверим себе си, своята съвест, своя живот чрез цялата пълнота на християнското благовестие, т.е. на  Христовото учение, и по възможност, да се върнем към главното, към самата сърцевина на това учение.

Много често се казва, че главното в религията са обредите и обичаите, красотата на богослужението, възможността да се докоснем до свещеното, небесното, божественото. Но Христовата притча за последния съд ни разкрива, че всичко това ще бъде безплодно и ненужно, ще бъде празна и мъртва религия, ако не бъде основана върху любовта и ако не води до любов.

В края на краищата и нас ще ни съди Любовта. И не любовта въобще, не любовта към абстрактното, отвлечено човечество, не – а любовта към живия, конкретния човек. В наши дни християнската любов е страшно изкривена. В името на любовта към отвлеченото човечество ние сме призовани да не обичаме и да преследваме други хора, като ни заповядват да ги считаме за врагове и по отношение на които, дори милостта и състраданието се оказват престъпление. Но Христос в притчата за Страшния Съд сякаш казва: мечтите за щастие на отвлеченото човечество не само ще си останат мечти, но и ще се превърнат в омраза и жестокост, ако още отначало не насочим нашата любов и грижа към всеки отделен човек. И любовта не е отвлечена, не е грижа на теория, а най-вече нещо конкретно. “Бях в тъмница, – казва Христос, – бях гладен, бях жаден, бях болен…”. И какво означава това, ако не, че Христос веднъж и завинаги е отъждествил себе си с всеки човек и че по тази причина християнската любов се състои и в тази “невъзможна възможност” – у всеки да види, да осъзнае, да срещне Христос.

На нас не ни е заповядано да разпитваме и да анализираме – достоен ли е човека за нашата помощ, заслужил ли е той нашата грижа. Не ни е казано да узнаем, защо той е хвърлен в тъмница, и защо е гладен, и защо е гол. Казано ни е да отидем при него с любов, и само в тази любов, която никога не търси заслуги, достойнства, възгледи и убеждения – да срещнем човека, изпратен от Бог в нашия, в моя живот…

Отново и отново ние узнаваме главната, радостната тайна на християнството – тайната на личността, която съставлява Божествената ценност на всеки човек, това, което трябва и можем да обичаме в него. Именно тази тайна отрича и продължава да отрича светът и господстващите в него идеологии. За тях човекът се определя от външното: своята класова, или расова, или национална принадлежност, своята полезност за отечеството, своите заслуги или – напротив – от своите грешки и престъпления. Свои,чужди.. Съюзници, врагове.. Ние, те…

И ето всички сякаш не правят нищо друго освен да  говорят за освобождението на човека, за човешкото щастие, за предназначението на човека, за борбата към светъл, щастлив и свободен живот. А на практика  – всички са обединени срещу някой си, всичко се движи от страха, подозрителността, омразата. И така и ще бъде, ако хората не разберат, че любовта към човечеството, службата на човечеството – не само е лъжлива, но и e невъзможна, ако тази любов не се корени в любовта към човека, към всекиго… И именно в любовта – т.е. в признаването на личността му – независимо от  всякакви земни, “човешки, по-човешки” мерки и категории, към които свеждаме и чрез които оценяваме хората. Всичко това е осъдено веднъж и завинаги от Този, Който  е казал и говорил от името на всеки: Аз бях в тъмница… И с това “Аз” ни стига да знаем, че всеки човек ни е брат, че Бог е дошъл при всеки и обича всеки, и всеки ден ми се дава възможност да изпълня самия себе си с Божествена, възраждаща и спасяваща любов.

превод от руски: Мартин Димитров, източник: www.shmeman.ru