Постинг
09.02.2014 20:23 -
Фарисейският квас
Фарисейският квас
http://dveri.bg/x6a3x
User Rating: / 45
PoorBest
Вторник, 16 Април 2013 13:53
Автор: Теодора Димова
В продължение на една и съща седмица ми се случи да гледам филма „Отвъд хълмовете” на румънския режисьор Кристиян Мунджиу и да прочета наскоро излезлия роман на Франсоа Мориак „Фарисейката”. Действието на филма се развива в православен манастир в днешна Румъния. Действието на романа се развива в Южна Франция в началото на ХХ век. Но коренът и на двете произведения е един и същ – нарекох го за себе си "фарисейския квас". Той е толкова неназовим, неразгадаем и многообразен, че трябва да се случи нещо екстремно, за да се осъзнае и проумее. За филма ще говоря по-нататък, а сега ще се опитам да предам разпилените си впечатления от романа.
Главната му героиня Брижит Пиан е изрядна и педантична католичка. Благотворителността и грижата за другите изпълват целият й живот. Помага неуморно на онези, които са в нужда, плаща наемите им, носи им храна, дрехи, бди за целомъдрието на доведената си дъщеря, грижи се за възпитанието на доведения си син. В резултат прави всички около себе си нещастни. Допринася за смъртта на младоженката Октави, въпреки че е нейна благодетелка. Подтиква съпруга си към неконтролируемо пиянство, последвано от фатален инсулт, въпреки че цял живот го е обичала по нейния си начин. Разделя доведената си дъщеря от нейния любим, защото той не се вписва в нейните представи за благочестивост и с това предизвиква низ от нещастия за цял живот и при двамата влюбени. Спомага за дискредитирането и отстраняването от длъжност на енорийския абат, един истински добродетелен човек с топло християнско сърце. Но той също не се вписва в нейните представи за благочестие и ред. Праведната е единствено тя. Правилно е единствено това, което мисли и казва тя. През нейните уста говори Бог, нейните присъди са Божии присъди. И тя ги раздава целеустремено и неуморно, изпепелявайки всички около себе си. „В нейните очи религията се състоеше именно в това… да властва, да наставлява, да не отстъпва на никого по чистота и съвършенство”.
Иисус ни казва: „Пазете се от фарисейския квас, който е лицемерие” (Лука 12:1). Иисус не предупреждава тогавашните фариеси, Той предупреждава бъдещите фарисеи, тоест нас. Иисус знае, че фарисейският квас е неунищожим вирус. Знае неговата виталност, приспособимост, неговите мутации. Той не ни казва: пазете се от лицемерието. Не ни казва: пазете се от фарисейството. А ни казва: пазете се от фарисейския квас.
Това именно е най-коварното и опасното, че фарисейският дух представлява квас. На друго място, когато говори за царството Божие, Христос казва, че малко квас заквасва много тесто. Квасът има това свойство – да бъде само капчица, а да проникне навсякъде. А фарисейският квас има свойството да отрови всичко, да го преобърне в неговата противоположност. Фарисейският квас е външна, фалшива праведност. Фарисейският квас фалшифицира и подменя всичко – целият живот, дори царството Божие.
Основният му белег, може би най-опасният, е, че е трудно да бъде точно уловен, идентифициран, дефиниран. Фарисейският квас е като скрита болест, чиито симптоми се диагностицират трудно и са смъртоносни.
Фарисеинът има съзнанието, че има гарантирано единомислие с Бога. Фарисеинът е чужд на всякакво усъмняване в собствената правота и вяра. Неговите разбирания за света и за Бога са непоклатими. Неговият поглед е насочен винаги навън и никога навътре. Той вижда единствено сламката в чуждото око и никога - гредата в своето.
Хранителната среда на фарисеина е съзнанието, че е винаги на правилната страна и от него се изисква единствено да спазва правилата, нормите, каноните. Един от основните му белези е, че той е вгледан единствено в себе си. Брижит Пиан е благодетелка, помага на всеки, който изпадне в беда, помага на враговете си. И в резултат на това сее около себе си само нещастие и смърт. Защото цялата тази благотворителност, всичкото това милосърдие има за единствена цел да удовлетвори собственото й его, собствената й убеденост, че е добра християнка. И е убедена, че е добра християнка. Изобщо не забелязва нещастието, което създава чрез своята добродетел. Фарисеинът е човек, който се бои да не би да направи погрешна стъпка по пътя към собственото си спасение. Затова фарисеинът застива на едно място. Престава да се движи, престава да върви по пътя си. Страхът от погрешната стъпка го е парализирал. Той се е обездвижил, превърнал се е в сулен стълб като жената на бягащия Лот. Погледът на фарисеина е отправен единствено назад, към миналото. Той не гледа към бъдещето, защото не може да се движи вече към него.
От каква огромна важност е да вървиш по пътя си. Когато вървиш, неизбежно и ще грешиш, ще се объркваш, ще се луташ и ще пропадаш. Но няма да се превърнеш в сулен стълб.
В този лишен от бъдеще миг, в това лишено от бъдеще място сетивото за ближен неизбежно ще закърнее. За фарисеина не съществува ближен. Не случайно като разказва притчата за митаря и фарисея, които се молят едновременно в храма, Иисус я адресира към „ония, които бяха убедени в себе си, че са праведни”. "Боже, казва фарисеинът, благодаря Ти, че не съм като другите човеци". Той сам се отделя от другите и се отчуждава от тях. Другият става далечен, отхвърлен и недостоен.
Фарисеинът е винаги правоверен, праволинеен и праведен.
И винаги е необичан и необичащ.
Още в първите страници на романа мадам Брижит задава на своята млада и влюбена възпитаница потресаващия въпрос:
- Значи и вие, клета Октави, и вие вярвате, че ви обичат?
Като че ли любовта е най-големият и най-лъжовният капан, в който един човек може да попадне. А всъщност е единствената противоотрова на фарисейския квас. Единственият лакмус за това, дали в тестото има фарисейски квас.
Франсоа Мориак обича своята героиня, като истински християнин и хуманист той не я мрази, а страда заради нея. Във финала на романа си той откъртва от нея, а и от нас, това съзнание за фалшива добродетелност и милосърдие, за фалшива любов.
„…В заника на своя живот Брижит Пиан най-сетне беше разбрала, че човек не бива да бъде горделив слуга, загрижен да се хареса на господаря си, като му изплати всичко до последния талант, и че Бог Отец не иска от нас да бъдем дребнави изчислители на собствените си заслуги, че важното е не да заслужиш, а да обичаш.” (Култура.bg)
http://dveri.bg/x6a3x
User Rating: / 45
PoorBest
Вторник, 16 Април 2013 13:53
Автор: Теодора Димова
В продължение на една и съща седмица ми се случи да гледам филма „Отвъд хълмовете” на румънския режисьор Кристиян Мунджиу и да прочета наскоро излезлия роман на Франсоа Мориак „Фарисейката”. Действието на филма се развива в православен манастир в днешна Румъния. Действието на романа се развива в Южна Франция в началото на ХХ век. Но коренът и на двете произведения е един и същ – нарекох го за себе си "фарисейския квас". Той е толкова неназовим, неразгадаем и многообразен, че трябва да се случи нещо екстремно, за да се осъзнае и проумее. За филма ще говоря по-нататък, а сега ще се опитам да предам разпилените си впечатления от романа.
Главната му героиня Брижит Пиан е изрядна и педантична католичка. Благотворителността и грижата за другите изпълват целият й живот. Помага неуморно на онези, които са в нужда, плаща наемите им, носи им храна, дрехи, бди за целомъдрието на доведената си дъщеря, грижи се за възпитанието на доведения си син. В резултат прави всички около себе си нещастни. Допринася за смъртта на младоженката Октави, въпреки че е нейна благодетелка. Подтиква съпруга си към неконтролируемо пиянство, последвано от фатален инсулт, въпреки че цял живот го е обичала по нейния си начин. Разделя доведената си дъщеря от нейния любим, защото той не се вписва в нейните представи за благочестивост и с това предизвиква низ от нещастия за цял живот и при двамата влюбени. Спомага за дискредитирането и отстраняването от длъжност на енорийския абат, един истински добродетелен човек с топло християнско сърце. Но той също не се вписва в нейните представи за благочестие и ред. Праведната е единствено тя. Правилно е единствено това, което мисли и казва тя. През нейните уста говори Бог, нейните присъди са Божии присъди. И тя ги раздава целеустремено и неуморно, изпепелявайки всички около себе си. „В нейните очи религията се състоеше именно в това… да властва, да наставлява, да не отстъпва на никого по чистота и съвършенство”.
Иисус ни казва: „Пазете се от фарисейския квас, който е лицемерие” (Лука 12:1). Иисус не предупреждава тогавашните фариеси, Той предупреждава бъдещите фарисеи, тоест нас. Иисус знае, че фарисейският квас е неунищожим вирус. Знае неговата виталност, приспособимост, неговите мутации. Той не ни казва: пазете се от лицемерието. Не ни казва: пазете се от фарисейството. А ни казва: пазете се от фарисейския квас.
Това именно е най-коварното и опасното, че фарисейският дух представлява квас. На друго място, когато говори за царството Божие, Христос казва, че малко квас заквасва много тесто. Квасът има това свойство – да бъде само капчица, а да проникне навсякъде. А фарисейският квас има свойството да отрови всичко, да го преобърне в неговата противоположност. Фарисейският квас е външна, фалшива праведност. Фарисейският квас фалшифицира и подменя всичко – целият живот, дори царството Божие.
Основният му белег, може би най-опасният, е, че е трудно да бъде точно уловен, идентифициран, дефиниран. Фарисейският квас е като скрита болест, чиито симптоми се диагностицират трудно и са смъртоносни.
Фарисеинът има съзнанието, че има гарантирано единомислие с Бога. Фарисеинът е чужд на всякакво усъмняване в собствената правота и вяра. Неговите разбирания за света и за Бога са непоклатими. Неговият поглед е насочен винаги навън и никога навътре. Той вижда единствено сламката в чуждото око и никога - гредата в своето.
Хранителната среда на фарисеина е съзнанието, че е винаги на правилната страна и от него се изисква единствено да спазва правилата, нормите, каноните. Един от основните му белези е, че той е вгледан единствено в себе си. Брижит Пиан е благодетелка, помага на всеки, който изпадне в беда, помага на враговете си. И в резултат на това сее около себе си само нещастие и смърт. Защото цялата тази благотворителност, всичкото това милосърдие има за единствена цел да удовлетвори собственото й его, собствената й убеденост, че е добра християнка. И е убедена, че е добра християнка. Изобщо не забелязва нещастието, което създава чрез своята добродетел. Фарисеинът е човек, който се бои да не би да направи погрешна стъпка по пътя към собственото си спасение. Затова фарисеинът застива на едно място. Престава да се движи, престава да върви по пътя си. Страхът от погрешната стъпка го е парализирал. Той се е обездвижил, превърнал се е в сулен стълб като жената на бягащия Лот. Погледът на фарисеина е отправен единствено назад, към миналото. Той не гледа към бъдещето, защото не може да се движи вече към него.
От каква огромна важност е да вървиш по пътя си. Когато вървиш, неизбежно и ще грешиш, ще се объркваш, ще се луташ и ще пропадаш. Но няма да се превърнеш в сулен стълб.
В този лишен от бъдеще миг, в това лишено от бъдеще място сетивото за ближен неизбежно ще закърнее. За фарисеина не съществува ближен. Не случайно като разказва притчата за митаря и фарисея, които се молят едновременно в храма, Иисус я адресира към „ония, които бяха убедени в себе си, че са праведни”. "Боже, казва фарисеинът, благодаря Ти, че не съм като другите човеци". Той сам се отделя от другите и се отчуждава от тях. Другият става далечен, отхвърлен и недостоен.
Фарисеинът е винаги правоверен, праволинеен и праведен.
И винаги е необичан и необичащ.
Още в първите страници на романа мадам Брижит задава на своята млада и влюбена възпитаница потресаващия въпрос:
- Значи и вие, клета Октави, и вие вярвате, че ви обичат?
Като че ли любовта е най-големият и най-лъжовният капан, в който един човек може да попадне. А всъщност е единствената противоотрова на фарисейския квас. Единственият лакмус за това, дали в тестото има фарисейски квас.
Франсоа Мориак обича своята героиня, като истински християнин и хуманист той не я мрази, а страда заради нея. Във финала на романа си той откъртва от нея, а и от нас, това съзнание за фалшива добродетелност и милосърдие, за фалшива любов.
„…В заника на своя живот Брижит Пиан най-сетне беше разбрала, че човек не бива да бъде горделив слуга, загрижен да се хареса на господаря си, като му изплати всичко до последния талант, и че Бог Отец не иска от нас да бъдем дребнави изчислители на собствените си заслуги, че важното е не да заслужиш, а да обичаш.” (Култура.bg)
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
