Постинг
27.01.2014 13:22 -
Как да говорим на децата за Бога?
Как да говорим на децата за Бога?
Написано от архим. Ефрем Панаусис
Понеделник, 27 Януари 2014 10:50
http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=767%3A2014-01-27-08-58-37&catid=46%3Astatii&Itemid=141
Наистина, как бихме могли да говорим на децата за Бога? Доколко това е осъществимо, при положение, че ние имаме големи духовни празноти, но и днешните изисквания на децата са станали много големи? В наше време изобилстват възраженията срещу съществуването на Бога и в същото време постоянно се появяват модифицирани форми на атеизъм. Същевременно безмилостните въпроси на нашите деца чакат съвременни и преки отговори. Къде е Бог, при положение, че злото триумфира, че болката, болестта, смъртта жестоко и безмилостно нанасят удари? Къде е Бог в сиротинството или в крайната бедност? На тази буря от съмнения и възражения отговор може да даде само опитното преживяване на православната вяра.
В самото начало възниква един практически проблем. В църковното предание и православното богословие говорим за троичен Бог. Трябва да осъзнаем, че това, което ние разбираме или се опитваме да разберем, не е самопонятно за детето. Затова в началото е нужно да използваме примери, които „опростяват” троичността на Бога. Характерен пример е чудото на св. Спиридон еп. Тримитунски с керемидата на Първия Вселенски Събор (Тогава св. Спиридон дал нагледно доказателство за единството в Светата Троица. Той взел в ръка парче керемида, стиснал го и мигновено от него излязъл огън, потекла вода надолу, а глината останала в ръцете му. „Ето три стихии, а керемидата е една, - казал той, - така е и в Пресветата Троица -три лица, а Божеството е единно”).
Преди да започнем да разкриваме великата тайна на Бога в детската душа, трябва да създадем усещането за присъствието на Бога в неговия живот. Тоест, както когато то се е родило, картините около него, но и постоянна обич и грижа са го убедили за това кои са неговите родители, близо до които чувства сигурност и безопасност, така трябва да го убедим да възприема Бога като присъствие, като живо усещане, да вярва в Него и да изразява вярата си по конкретен начин. Иконите, кандилото, тамянът, упражняването в пазенето на постите, усилието за прилагането на евангелските заповеди от страна на семейството създават атмосфера, която детето приема като негова естествена среда и впоследствие я следва. Така по-късно по-лесно може да се доближи до духовните дадености. Накратко, духовната атмосфера, която съществува в дома, проповядва мълчаливо и е първото доказателство, че вярата в Бога не е неопределено дело на човешки ръце, а реалност, която може да се преживява.
Трябва да знаем, че всяка наша позиция може да „натовари” Бога и Църквата. Определени пъти, намирайки начини, за да възпитаваме децата ни, мобилизираме Бога като защитник на нашите решения. Нужно е особено внимание, за да не използваме присъствието на Бога по наше желание и най-вече за наша угода. Ако например одобряваме някаква очевидна несправедливост и използваме Бога за това, тогава трябва да знаем, че детето ще отхвърли и нас, и нашата справедливост. Мисля, че е грешка да говорим за Бога с понятия, които детето не разбира. Не можем да използваме думи, които нямат отражение в детската душа. Бихме могли, „представяйки” Бога, да му говорим, имайки за оръжие новозаветните или старозаветните истории за Неговата любов, мир, които щедро пръска върху онези, които вярват в Него и Го обичат. Доближаването до Бога е по-лесно, когато говорим за Неговите „черти”. Добре ще бъде да следим израстването на детето и да му откриваме истините на православната вяра съобразно неговата възприемчивост.
Тази нова роля, която възприемаме, т.е. този опит от преподаването или катехизирането в действителност често ще ни изправя пред нашите големи духовни недостатъци или пълно неведение по духовни въпроси. Нека се постараем, говорейки за Бога, да знаем какво точно трябва да кажем на децата, за да не се окажем в неправославни пътища. Нека потърсим същността на светоотеческата мъдрост, която представлява спасителен ковчег. Почти едновременно детето може да започне - в началото в по-малка степен, а впоследствие по-интензивно – да се усъмнява в истината или дори да разсъждава за правилността на другите религии. В наши дни, когато синкретизмът премахва особените черти и идентичността на страните и хората, е необходимо да положим голям труд, за да може детето да се убеди, че вярата, на която го учим, наистина е здрава.
Много е важно поучението да се съпровожда от нашето честно и постоянно усилие детето да научи и разбере, че Божиите заповеди наистина са приложими. Човек много добре разбира, че е необходимо практиката да предшества теорията. Отричането на Бога от страна на детето в определена възраст идва не толкова като последица от неговия личен бунт, колкото от това, че не може да понесе „бремето” на свидетелството за Христос в училището или в обществото въобще. То не може „самичко” да понесе иронията от страна на неговите приятели и съученици. И тогава започва да прилича на останалите, които са мнозинство. Тогава навярно е време да кажем на детето, че любовта ни към някой не е теоретична, а има стойност, когато се жертваш за този, който обичаш. Тоест това, което Господ поучава „Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих. Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан 15:12-13). Необходимо е да говорим за нуждата от свидетелство за името Христово, което често се превръща в мъченичество.
Най-жестоката битка педагогът е призван да води с неумолимите въпроси на детето: защо има зло в света? Защо умират хората? Защо изпитват болка? Това обаче е основен въпрос на целия човешки живот, във всички времена. С голяма разсъдителност и търпение ще започнем от въпроса за свободата на човека. Човекът, създаден от Бога, се наслаждавал на богатството на даровете си, живеейки в рая. Бог създал човека свободен и безсмъртен. Какво би бил човек без свободата и безсмъртието? Чрез греха човек сам губи своята свобода и бива пленен. Бог не му я отнема. Оттогава злото като световна епидемия се разпространява по земята като скъпа цена за тази злоупотреба със свободата. Когато положим всяко възможно усилие чрез нашите думи и пример, нека накрая чрез молитва възложим децата ни на Бога, за да избере Той начина, по който ще говори на децата...
превод: Константин Константинов
Написано от архим. Ефрем Панаусис
Понеделник, 27 Януари 2014 10:50
http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=767%3A2014-01-27-08-58-37&catid=46%3Astatii&Itemid=141
Наистина, как бихме могли да говорим на децата за Бога? Доколко това е осъществимо, при положение, че ние имаме големи духовни празноти, но и днешните изисквания на децата са станали много големи? В наше време изобилстват възраженията срещу съществуването на Бога и в същото време постоянно се появяват модифицирани форми на атеизъм. Същевременно безмилостните въпроси на нашите деца чакат съвременни и преки отговори. Къде е Бог, при положение, че злото триумфира, че болката, болестта, смъртта жестоко и безмилостно нанасят удари? Къде е Бог в сиротинството или в крайната бедност? На тази буря от съмнения и възражения отговор може да даде само опитното преживяване на православната вяра.
В самото начало възниква един практически проблем. В църковното предание и православното богословие говорим за троичен Бог. Трябва да осъзнаем, че това, което ние разбираме или се опитваме да разберем, не е самопонятно за детето. Затова в началото е нужно да използваме примери, които „опростяват” троичността на Бога. Характерен пример е чудото на св. Спиридон еп. Тримитунски с керемидата на Първия Вселенски Събор (Тогава св. Спиридон дал нагледно доказателство за единството в Светата Троица. Той взел в ръка парче керемида, стиснал го и мигновено от него излязъл огън, потекла вода надолу, а глината останала в ръцете му. „Ето три стихии, а керемидата е една, - казал той, - така е и в Пресветата Троица -три лица, а Божеството е единно”).
Преди да започнем да разкриваме великата тайна на Бога в детската душа, трябва да създадем усещането за присъствието на Бога в неговия живот. Тоест, както когато то се е родило, картините около него, но и постоянна обич и грижа са го убедили за това кои са неговите родители, близо до които чувства сигурност и безопасност, така трябва да го убедим да възприема Бога като присъствие, като живо усещане, да вярва в Него и да изразява вярата си по конкретен начин. Иконите, кандилото, тамянът, упражняването в пазенето на постите, усилието за прилагането на евангелските заповеди от страна на семейството създават атмосфера, която детето приема като негова естествена среда и впоследствие я следва. Така по-късно по-лесно може да се доближи до духовните дадености. Накратко, духовната атмосфера, която съществува в дома, проповядва мълчаливо и е първото доказателство, че вярата в Бога не е неопределено дело на човешки ръце, а реалност, която може да се преживява.
Трябва да знаем, че всяка наша позиция може да „натовари” Бога и Църквата. Определени пъти, намирайки начини, за да възпитаваме децата ни, мобилизираме Бога като защитник на нашите решения. Нужно е особено внимание, за да не използваме присъствието на Бога по наше желание и най-вече за наша угода. Ако например одобряваме някаква очевидна несправедливост и използваме Бога за това, тогава трябва да знаем, че детето ще отхвърли и нас, и нашата справедливост. Мисля, че е грешка да говорим за Бога с понятия, които детето не разбира. Не можем да използваме думи, които нямат отражение в детската душа. Бихме могли, „представяйки” Бога, да му говорим, имайки за оръжие новозаветните или старозаветните истории за Неговата любов, мир, които щедро пръска върху онези, които вярват в Него и Го обичат. Доближаването до Бога е по-лесно, когато говорим за Неговите „черти”. Добре ще бъде да следим израстването на детето и да му откриваме истините на православната вяра съобразно неговата възприемчивост.
Тази нова роля, която възприемаме, т.е. този опит от преподаването или катехизирането в действителност често ще ни изправя пред нашите големи духовни недостатъци или пълно неведение по духовни въпроси. Нека се постараем, говорейки за Бога, да знаем какво точно трябва да кажем на децата, за да не се окажем в неправославни пътища. Нека потърсим същността на светоотеческата мъдрост, която представлява спасителен ковчег. Почти едновременно детето може да започне - в началото в по-малка степен, а впоследствие по-интензивно – да се усъмнява в истината или дори да разсъждава за правилността на другите религии. В наши дни, когато синкретизмът премахва особените черти и идентичността на страните и хората, е необходимо да положим голям труд, за да може детето да се убеди, че вярата, на която го учим, наистина е здрава.
Много е важно поучението да се съпровожда от нашето честно и постоянно усилие детето да научи и разбере, че Божиите заповеди наистина са приложими. Човек много добре разбира, че е необходимо практиката да предшества теорията. Отричането на Бога от страна на детето в определена възраст идва не толкова като последица от неговия личен бунт, колкото от това, че не може да понесе „бремето” на свидетелството за Христос в училището или в обществото въобще. То не може „самичко” да понесе иронията от страна на неговите приятели и съученици. И тогава започва да прилича на останалите, които са мнозинство. Тогава навярно е време да кажем на детето, че любовта ни към някой не е теоретична, а има стойност, когато се жертваш за този, който обичаш. Тоест това, което Господ поучава „Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих. Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан 15:12-13). Необходимо е да говорим за нуждата от свидетелство за името Христово, което често се превръща в мъченичество.
Най-жестоката битка педагогът е призван да води с неумолимите въпроси на детето: защо има зло в света? Защо умират хората? Защо изпитват болка? Това обаче е основен въпрос на целия човешки живот, във всички времена. С голяма разсъдителност и търпение ще започнем от въпроса за свободата на човека. Човекът, създаден от Бога, се наслаждавал на богатството на даровете си, живеейки в рая. Бог създал човека свободен и безсмъртен. Какво би бил човек без свободата и безсмъртието? Чрез греха човек сам губи своята свобода и бива пленен. Бог не му я отнема. Оттогава злото като световна епидемия се разпространява по земята като скъпа цена за тази злоупотреба със свободата. Когато положим всяко възможно усилие чрез нашите думи и пример, нека накрая чрез молитва възложим децата ни на Бога, за да избере Той начина, по който ще говори на децата...
превод: Константин Константинов
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
